Решение № 16419 от 03.09.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16419 гр. София, 03.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело № 20241110143531 по описа за 2024 година

Производството е по реда на глава осемнадесета, Раздел 1, чл. 235 ГПК.

Образувано е по първоначална искова молба на А. Б. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес: **, срещу е, ЕИК: **, със седалище и адрес на управление: **, с която са предявени при условията на обективно, кумулативно съединяване следните искове: 1/ иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата в размер на 41 584,47 лева, представляваща неплатени брутни трудови възнаграждения за периода месец март 2024 г. – месец юли 2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.07.2024 г. до окончателното плащане; 2/ иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в общ размер от 500,64 лв., от които: 197,20 лв. – представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец март 2024 г. за периода от 26.04.2024 г. до датата на подаване на исковата молба – 22.07.2024 г.; 211,59 лв. – представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец април 2024 г., за периода от 26.05.2024 г. до датата на подаване на исковата молба – 22.07.2024 г.; 91,85 лв. – представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху вземането за неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец май 2024 г., за периода от 26.06.2024 г. до датата на подаване на исковата молба – 22.07.2024 г.; 3/ иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на сумата в размер 1,00 лева – частична претенция от общо заявено вземане в размер на 5 460,34 лв., представляващо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 20 дни за 2024 г., ведно със законната лихва, считано от 31.08.2024г. до окончателното плащане; 4/ иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ за заплащане на сумата в размер на 10 083,70 лева, представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие от страна на работника на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва, считано от 31.08.2024г. до окончателното плащане.

По молба на ищеца от 21.05.2025г. и на основание чл. 214, ал. 1 ГПК съдът е допуснал изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ, касаещо исковата претенция за обезщетение за неползвани 15 дни платен годишен 1 отпуск, като последната е увеличена от 1 лв. на 7 562,85 лв.

Ищецът твърди, че се намирал в трудово правоотношение с ответното дружество въз основа на трудов договор от 01.10.2018 г., по което заемал длъжността „Програмист“ срещу възнаграждение, дължимо до 25-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължи. Поддържа, че от 2023 г. ответникът не му заплащал своевременно дължимото трудово възнаграждение, като последното плащане на пълния размер на уговорената заплата било за месец февруари 2024 г. Сочи, че ответникът извършил частично плащане на възнаграждението за месец март 2024 г. на 21.06.2024 г. в размер на 3 610,25 лв., след което не са били извършвани престации в полза на ищеца. Навежда твърдения, че докато е съществувало трудовото правоотношение, е изпълнявал добросъвестно и надлежно възложените му задължения. Допълва, че дружеството не било извършило дължимите плащания за периода месец март 2024 г. – месец юли 2024 г., възлизащи общо в размер на 41 584,47 лева. Ищецът твърди, че на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ прекратил трудовото правоотношение с ответника без предизвестие, като уведомлението било получено от работодателя на 16.07.2024 г. Счита, че поради изложените съображения в негова полза са възникнали горепосочените парични притезания и моли съда да уважи предявените искови претенции. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е депозирал отговор на исковата молба.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

От събраните в настоящото производство писмени доказателства, а и от изявленията на страните се установява, че на 01.10.2018г. между А. С. и е е сключен безсрочен трудов договор, по силата на който ищецът е заемал длъжността „Програмист“ при уговорено пълно работно време – 8 часа. В чл. 4 от процесната сделка е предвидено основно месечно възнаграждение в размер на 7 805,00 лв., дължимо до 25-то число на следващия месец, и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит 0,60% за всяка година трудов стаж при въпросния работодател, респективно за всяка година трудов стаж на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. Съобразно чл. 5, т. 1 основният платен годишен отпуск на служителя възлиза в размер на 20 работни дни. С чл. 6 е уговорено, че срокът на предизвестието за прекратяване на трудовия договор е 30-дневен.

Като писмено доказателство е приобщено уведомление от 11.07.2024г., отправено от А. С. до е, съдържащо волеизявление за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ поради неизплатени трудови възнаграждения в нетен размер, както следва: за месец март 2024г. – сумата от 5 000,00 лв., за месец април 2024г. – сумата от 8 610,25 лв. и за месец май 2024г. – 8 610,25 лв. Установява се, че уведомлението е получено от адресата на 16.07.2024г.

С молба от 20.05.2025г., депозирана преди първото открито съдебно заседание, ответното дружество е представило писмени доказателства, които удостоверяват осъществени в полза на ищеца банкови преводи, както следва: въз основа на платежно нареждане с референция 599047231 от 08.08.2024г. е извършено плащане в размер на 4 000,00 лв. с посочено основание „работна заплата“, въз основа на платежно нареждане с референция 657440400 от 15.05.2025г. е извършено плащане в размер на 5 000,00 лв. с посочено основание „работна заплата март 2024“, с платежно нареждане с референция 657440447 – сумата от 6 805,50 лв. с основание „обезщетение чл. 224, ал.

1 КТ“, с платено нареждане с референция 657440445 – сумата от 9 075,33 лв. с основание „обезщетение чл. 221, ал. 1 КТ“, с платежно нареждане с референция 657440441 – сумата от 4 664,46 лв. с основание „работна заплата/отпуск юли 2024“, с 2 платежно нареждане с референция 657440443 – сумата от 8 610,25 лв. с основание „работна заплата юни 2024“, с платежно нареждане с референция 657440397 – сумата от 4 610,25 лв. с основание „работна заплата април 2024“ /представено по делото в два екземпляра/.

С молбата от 20.05.2025г. са приложени и фишове за заплати за периода от месец март 2024г. до месец юли 2024г. От съдържанието на фишовете се установява, че ищецът е полагал труд в ответното дружество, както следва: през месец март – 20 работни дни, през април – 19 работни дни + 3 дни платен годишен отпуск, през май – 19 работни дни, през юни – 20 работни дни, през юли - 13 дни платен годишен отпуск.

Видно е, че за март, април и юни брутното трудово възнаграждение на работника е в размер на 10 083,70 лв., като след приспадане на дължимите данъци и осигурителни вноски за сметка на осигурения за всеки от въпросните календарни месеци е определяно нетно трудово възнаграждение в размер на 8 610,25 лв. Установява се, че за месец юли 2024г. е начислена обща сума в размер на 23 345,96 лв., от които 5 699,48 лв. за използвани 13 дни платен годишен отпуск, 10 083,70 лв. за обезщетение по чл.

221, ал. 1 КТ, 7 562,78 лв.- обезщетение по чл. 224 КТ за неизползвани 15 дни от платения годишен отпуск и 3 лева – допълнително трудово възнаграждение за професионален опит. Определената сума за получаване от работника след приспадане на задълженията към фиска е на стойност от 20 546,29 лв.

Като писмено доказателство по делото е приобщено извлечение-справка от данъчно-осигурителна сметка, по чиито данни към 16.05.2025г. ответното дружество няма задължения, плащанията по които подлежат на разпределяне от публичен изпълнител и за погасени по давност/отписани задължения.

При така установеното от фактическа правна, съдът достигна до следните правни изводи:

С оглед наведеното от ответника искане за частично прекратяване на исковото производството като недопустимо поради отпадане на правния интерес, съдът намира за необходимо да изложи мотиви за неоснователността на тези правни доводи и допустимостта на настоящото дело: Действително, с молба от 29.05.2025г. ищецът е признал получаването на плащанията, извършени от ответното дружество след образуване на делото. Правният интерес от поддържането на предявените осъдителни искове в цялост произтича от правилата на чл. 78 ГПК, регламентиращи отговорността за разноски.

По същество, първият от предявените при условията на обективно кумулативно съединяване главни осъдителни искове намира правната си квалификация в чл. 128, т.

2 КТ. Основателността на исковата претенция е обусловена от установяването в условията на пълно и главно доказване на следните обстоятелства: наличието на трудово правоотношение между ищеца и ответника, по което за процесния период е престирал труд, както и размера на уговореното трудово възнаграждение. Съобразно общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК в доказателствената тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащане на възнагражденията. На основание чл. 146, ал.

1, т. 3 и т. 4 ГПК като безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено обстоятелството, че с извършените в процеса плащания /на 08.08.2024г. и на 15.0.2024г./ дружеството е е погасило претендираните в настоящото производство вземания по чл. 128, т. 2 КТ в нетен размер.

Основните права и задължения на страните по трудовото правоотношение са очертани в разпоредбата на чл. 124 КТ, съобразно която работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил и да спазва установената трудова дисциплина, а работодателят – да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на работата и да му плаща възнаграждение за извършената. С 3 чл. 242 КТ е прокламиран принципът за възмездност на трудовото правоотношение, като по аргумент от чл. 128, т. 2 КТ основното задължение на работодателя да заплаща трудовото възнаграждение е обусловено от изпълнението на насрещната престация – работникът или служителят да е престирал работната си сила през съответния период.

От анализа на събраните писмени доказателства – в частност фишовете за заплати, се установява, че в периода от месец март 2024г. до месец юли 2024г. ищецът е изпълнявал основното си задължение да полага труд в интерес на ответното дружество. Отделно от това, следва да се отбележи, че въпреки липсата на депозиран отговор на исковата молба, посоченото обстоятелство не е оспорено от работодателя.

Нещо повече, извършените в хода на настоящото производство плащания с посочено основание „работна заплата“ следва да се приемат като индиректно признание, че в процесния период работникът добросъвестно е осъществявал трудовите си функции.

Следователно, и вторият елемент от фактическия състав, пораждащ правото на трудово възнаграждение, се е проявил в обективната действителност.

От изявленията на страните е видно, че основният спорен въпрос между тях е свързан с размера на трудовото възнаграждение, който следва да се присъди в полза на ищеца – дали е дължима брутната, или нетната стойност. По силата на чл. 272, ал. 1, т.

3 и т. 4 КТ работодателят има задължение, предвидено в чл. 42, ал. 4 ЗДДФЛ, и задължение по чл. 6 КСО да удържа дължимите от работника или служителя данъци и осигурителни вноски. Тези удръжки работодателят задължен да осъществи и без съгласието на работника или служителя, поради което задължението по чл. 128, т. 2 КТ се съразмерява с остатъка от чистата сума за получаване. Работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски, доколкото съобразно чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК последните представляват публични държавни вземания и са дължими в полза на фиска. Независимо от това все пак е допустимо съдът да присъди брутната стойност на трудовото възнаграждение. Държейки сметка за характера и значимостта на тези парични притезания и с оглед да бъде обезпечено тяхното събиране обаче, е необходимо в съдебното решение по предявен иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ ясно да е посочено дали се присъжда брутното трудово възнаграждение, в който случай съдебният изпълнител е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения, или се присъжда остатъка след приспадане от брутното възнаграждение на дължимия данък върху общ доход и осигурителните вноски /в този смисъл Решение № 166 от 25.02.2010г. по гр. д. № 220/2009г. на ВКС, III г.о., Решение № 154 от 24.06.2015г. по гр. д. № 6134/2014г. на ВКС, III г.о., Решение № 247 от 25.02.2020г. по гр. д. № 3200/ 2018г. на ВКС, III г.о./.