Решение № 1992 от 06.05.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1992 гр. Пловдив, 06.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Огняна Анг. Димитрова като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20225330116084 по описа за 2022 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. И. А., ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, с която са предявени обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № *****/**** г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и нищожност на Договор за предоставяне на гаранция № *****/**** г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, и в условията на евентуалност спрямо последния – на клаузата по чл. 3, ал. 1 за дължимост на възнаграждение на гаранта.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № ********* от ********* г., а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ********* от ********* г.

По сключения договор за паричен заем била предоставена сумата от 250 лева, при възнаградителна лихва в размер на 35 % и ГПР – 41.87 %, с падеж 11.07.2022 г.. Твърди, че договореният фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 % нарушава добрите нрави и внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.

Счита, че нищожността на договорната лихва влече нищожност на кредитната сделка. Не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а именно в договора да е разписан действителният размер на ГПР. Твърди, че действително приложеният годишен процент на разходите е различен от посочения в договора, като кредиторът заблудил потребителя.

Оттук твърди нищожност на клаузата за ГПР в размер на 41.87 %, с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

1

Твърди, че уговореното възнаграждение за фирмата – поръчител е разход, който следва да бъде включен при изчисляване на ГПР. В нарушение на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР от 49.23 % разходите, които следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение за фирмата – поръчител. Невключването му в ГПР водело до несъответствие на действително прилагания от кредитора разход в кредитното отношение и представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

Твърди се, че по сключения договор за гаранция длъжникът не получава никаква престация, като в тази връзка се твърди, че има нарушаване на принципа на справедливост.

По отношение на договора за предоставяне на гаранция, намира същия за нищожен, поради противоречие с добрите нрави, целите на Директива 2008/48 и внасящ неравноправие по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Сочи, че след като кредитната сделка е нищожна, договорът за предоставяне на гаранция е лишен от правно основание и не е породил правно действие.

Моли се за прогласяване нищожността на договора за паричен заем спрямо „Изи Асет Мениджмънт“ АД и на този за предоставяне на гаранция спрямо „Файненшъл България“ ЕООД и в условията на евентуалност спрямо последния – на клаузата по чл. 3, ал. 1 за дължимост на възнаграждение на гаранта. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирало писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове.

Оспорва наведените доводи за нищожност на договорите. Счита, че в закона няма ограничение на свободата на договаряне досежно размера на договорната лихва. Сочи, че ищецът е бил уведомен за размера на договорната лихва, съгласил се е с него, поради което не може да се приеме наличие на неравноправие и нарушаване на добрите нрави. Твърди, че не са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК. Сочи, че възнаграждението на дружеството – гарант не е дължимо на заемодателя и не е част от заемното правоотношение, поради което не следва да се включва в ГПР. Посочва, че възнаграждението на гаранта се дължи, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана или не. Поддържа, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не изисква в договора да се посочи механизмът на пресмятане на ГПР. Излага, че в договора не е уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни допускания. Счита, че твърденията за недействителност на договора за предоставяне на поръчителство са неоснователни и твърди, че договорът за гаранция не противоречи на добрите нрави.

Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД е депозирало отговор на исковата молба, със становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва наведените доводи за недействителност на договора за предоставяне на поръчителство. Счита, че договорът за поръчителство не е в противоречие с добрите нрави и не е лишен от правно основание. Счита, че престациите са еквивалентни. Сочи, че длъжникът, срещу възнаграждение в неголям размер, получава сигурност, че ако не изпълни задълженията си в срок, ще бъде ангажирана отговорността на поръчителя. Твърди, че с предоставеното поръчителство извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като договорът е сключен по възлагане на ищеца, при условие за получаване на възнаграждение.

Поддържа, че дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни сделки.

Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

2

По допустимостта:

Възраженията в отговорите на исковата молба са неоснователни. След като ищецът твърди да е страна по договорите, винаги има интерес да установи със сила на пресъдено нещо дали същите са действителни или не, при което исковете са допустими, дори и всички суми да са платени /каквито твърдения всъщност няма изложени в Отговорите на исковата молба/– в т.см. т.2 на ТР № 8/12 г. на ВКС; Определение от 30.01.2019 г. по в.ч.гр.д. 175/20 г. на ПОС и др.

По същество:

По делото не се спори, че между ищеца Д. И. А. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е бил подписан Договор за паричен заем № ********* от ********* г., по силата на който ищеца е получил заем за сумата от 250 лева, която е усвоил.

По делото не се спори и, че между ищеца Д. И. А. и „Файненшъл България“ ЕООД е бил подписан Договор за предоставяне на поръчителство ********* от ********* г. /виж Определение от закрито съдебно заседание от 27.01.2023 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като съобрази и ги съпостави с приетите доказателства.

Следователно, съдът приема, че между Д. И. А. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е бил подписан Договор за паричен заем № ********* от ********* г. за сумата от 250 лева. От приетия като писмено доказателство по делото - процесният договор (л. 6 - 8), се установява, че същият е сключен при следните параметри: сума на кредита – 250 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 35 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 41.87 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 3 месечни вноски, в размер 88.24 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 264.72 лева. Според чл. 4 от договора за заем, страните се споразумяват, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители; банкова гаранция с бенефициер – заемодателя или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Във връзка с договора за заем на същата дата и под същия номер е сключен Договор за предоставяне на гаранция /л.9 - 11/ с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който дружеството се е съгласило да отговаря солидарно с ищцата по заема срещу възнаграждение в общ размер на 71.28 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка в размер на 23.76 лева, като е изрично е посочено, че плащанията се извършват на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД /чл. 3, ал. 3/. В чл. 2 от договора е уговорено, че договорът влиза в сила при непредставяне на някое от другите обезпечения по договора за заем.

Предвид така установените факти, съдът приема следното:

Относно недействителността на договора за заем:

Съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит. Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 3

12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК . Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41.87 %, а възнаградителната лихва– 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 6 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Освен това, възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускането на заема.