Определение № 841 от 07.07.2025, Окръжен съд - Стара Загора
- Съд
- Окръжен съд - Стара Загора
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 463/2025
- Вид
- Определение № 841
- Подписан
- 07.07.2025
- В сила
- 07.07.2025
- Състав
- Мариана Мавродиева Мавродиева, Веселина Косева Мишова, Орлин Найденов Летов
Цитирани разпоредби
- чл.127, ал.1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.127, ал.1 и 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.128, т.1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.128, т.1 и 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.26, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 411, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 411, ал.2, т.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.417 · Граждански процесуален кодекс
- чл.419, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 841 гр. Стара Загора, 07.07.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IIА ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Мариана М. Мавродиева
Членове:
Веселина К. Мишова
Орлин Н. Летов като разгледа докладваното от Веселина К. Мишова Въззивно частно гражданско дело № 20255500500463 по описа за 2025 година Производството е образувано по частна жалба на ,,А.к.п.з.“ АД против разпореждане № 3314 от 09.05.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 1123/2025 г. по описа на Районен съд – Стара Загора, с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател против Ж. И. П. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Частният жалбоподател излага доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на разпореждането. Излага подробни съображения в жалбата си и моли въззивният съд да отмени обжалваното разпореждане и издаде заповед за изпълнение за отхвърлените суми.
Въззивният съд, след като обсъди оплакванията в частната жалба и данните по първоинстанционното дело, намери за установено следното:
Частната жалба е допустима, тъй като е подадена от процесуалнолегитимирано лице, в предвидения срок за обжалване, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е основателна, поради следните съображения:
Първоинстанционното производство е образувано по заявление по чл.410 ГПК от ,,А.к.п.з.“ АД против Ж. И. П. от гр. С.З. за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 1327,17 лв. - за главница по договор за кредит;
247,98 лв. за договорна лихва за периода от 02.03.2023 г. до 26.01.2024 г.;
174,71 лв. за обезщетение за забава за периода от 27.01.2024 г. до 25.022025 г.
В заявлението е посочено, че вземането произтича от договор за кредит от 26.01.2023 г., сключен между „А.ф.“ АД и длъжника. Посочено е, че на същата дата между Ж. И. П. и „Ф.Б.“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция за плащане в полза на заемодателя, за което потребителят дължи възнаграждение в размер на 774,60 лв. Заемателката не е изпълнила договорното си задължение да върне заетата сума, поради което на 29.08.2024 г. заемодателят е отправил искане към гаранта за плащане. „Ф.Б.“ ЕООД е 1 заплатило сумата, поради което за него е възникнало правото да търси платеното от длъжника по кредита. Вземането е било прехвърлено в полза на заявителя с договор за цесия и приложение № 1 към него от 29.08.2024 г.
Посочено е, че длъжникът е уведомен за извършената цесия с писмо с обратна разписка от 30.08.2024 г.
С разпореждане № 1982 от 17.03.2025 г. първоинстанционният съд е оставил заявлението без движение, като е указал на заявителя да посочи подробно и факти, от които да стане ясно получил ли е длъжникът и на коя дата уведомителното писмо за цесията.
С обжалваното разпореждане първоинстанционният съд е приел, че заявителят не е отстранил нередовностите на заявлението си.
Разпореждането е неправилно.
Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал.2 ГПК съдът разглежда заявлението и издава заповед за изпълнение, освен когато искането не отговаря на изискванията на чл.410 и заявителят не отстрани допуснатите нередовности в 3-дневен срок; когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави; когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това; когато длъжникът няма постоянен адрес или седалище на територията на Р България и когато длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност на територията на Р България. Съгласно чл.419, ал.2 ГПК заявлението трябва да отговоря на чл.127, ал.1 и 3 и чл.128, т.1 и 2 ГПК. Видно е, че по изрично разпореждане на закона препращането не се отнася до ал.2 на чл.127, предвиждащ задължение за ищеца, респ. заявителя да посочи и да представи писмени доказателства, установяващи конкретните обстоятелства, от които произтича вземането му. Това е така, защото в заповедното производство съдът няма право да проверява дали вземането съществува, с изключение на вмененото му задължение да следи за наличието на неравноправна клауза или обоснована вероятност за това. Задължението на заявителя по чл.410, ал.3 ГПК към заявлението да прилага договора, ако вземането е свързано с договор, сключен с потребител, е въведено от законодателят именно, за да даде възможност на заповедния съд да прецени дали искането се основава на неравноправна клауза или не. В останалите случаи преценката се дали искането противоречи на закона или е в противоречие с добрите нрави е ограничена до информацията, съдържаща се в заявлението. Съдът няма право да тълкува тази норма разширително. Промяната в субектите на облигационното правоотношение, касаеща титуляра на вземането по заема, с оглед целта на производството да се провери дали вземането е спорно и смисъла на закона, е извън обхвата на хипотезата по чл. 410, ал. 3 ГПК, поради което уведомяването на длъжника за договора за цесия, както и непредставянето на доказателства за това не е основание заявлението да бъде отхвърлено. Позоваването на ТР № 4/2014 г. е неоснователно. Съгласно чл.124 ЗСВ при противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона се приема тълкувателно решение от общото събрание 2 на съответните колегии на ВКС. В тълкувателното решение се дават указания относно тълкуването и прилагането на конкретни гражданскоправни норми.
Тълкувателните решения, като задължителни тълкувателни актове, не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правната норма, по чието прилагане има противоречия и неясноти. Следователно конкретното разяснение на правната норма не би могло да се прилага по аналогия по отношение на други правни норми, различни от тълкуваната. Затова нормата на чл. 411, ал.2, т.2 ГПК, който предвижда, че съдът разглежда заявлението в закрито заседание и издава заповед за изпълнение в тридневен срок, освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, не е приложима в други случаи.
Не е допустимо, проверявайки дали искането противоречи на закона или на добрите нрави, съдът да извършва и проверка по основателността му. Т.4г от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС съставлява разяснение във връзка с приложението на чл.417 ГПК, т.е. във връзка с издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, в производството по което съдът проверява дали документът е редовен от външна страна и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника. В този случай договорът за цесия следва да бъде съобщен на длъжника, респ. следва да бъдат представени и доказателства за това, защото идеята на законодателя е посредством документите по чл.417 ГПК да се удостоверяват всички индивидуализиращи вземането белези, вкл. субектите по правоотношението, а това не би могло да стане, ако документът, установяващ правоприемството, не е представен.
Неправилно първоинстанционният съд се позовава на нормата на чл.26, ал.2 ГПК, тъй като заявителят не предявява чуждо право, а свое.
Легитимираните страни в процеса са тези, които претендират, че са носители на материалните права, засегнати от правния спор за онзи обем права, който считат, че притежават. Когато ищецът, респ. заявителят твърди, че притежава вземане, той е легитимиран да предяви иск за защита на правото си или да се възползва от факултативно предвиденото заповедно производство, в онзи обем права (вземане), който счита, че притежава. Нормата на чл. 26, ал. 2 ГПК му забранява да предявява чужди права от свое име. В този случай обаче е необходимо ищецът, респ. заявителят да твърди, че претендираното от него право е на друго лице и той го претендира за него. Когато обаче ищецът, респ. заявителят твърди, че вземането е негово, то, ако се установи не това не е така, искът би бил неоснователен.
С оглед на тези съображения въззивният съд намира, че обжалваното разпореждане следва да бъде отменено, а делото – върнато на заповедния съд за продължаване на съдопроизводствените действия след извършване на преценка на основанията, предвидени в чл.411, ал.2 ГПК, които са пречка за издаване на заповед за изпълнение.
Воден от горните мотиви, съдът
3
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане с № 3314/09.05.2025 г., постановено по ч.гр.д.
№ 1123/2025 г. по описа на Старозагорски районен съд и ВРЪЩА делото за издаване на заповед за изпълнение по заявлението на „А.к.п.з.“ АД, ако са налице основанията, предвидени в чл.411, ал.2 ГПК, които са пречка за издаване на заповед за изпълнение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4