Решение № 1207 от 12.10.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1207 гр. Пазарджик, 12.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър Чардаков при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело № 20265220101832 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 782.28 евро, която е получена от ответника без основание /в изпълнение на недействителен договор/.

Ищцата Н. П. Т. с ЕГН **********, настоящ адрес: с. К, общ.

Септември, обл. Пазарджик, ул. * твърди, че на 25.07.2025 г. е сключила с ответника „К*“ ООД, ЕИК: *, седалище и адрес на управление: гр. *, договор за потребителски кредит №1349411. Твърди, че в изпълнение на договора ответникът й е предоставил потребителски кредит в размер на 1200 лв. при 46% фиксирана годишна лихва и 56.53 % годишен процент на разходите, което прави обща дължима сума в размер на 1501.16 лв., платима разсрочено на 8 месечни вноски. Твърди, че в договора е включена клауза за неустойка в размер на 1218.84 лв., която се дължи при неизпълнение на задължението да представи на кредитора обезпечение в изключително кратък срок. Поддържа, че това задължение е практически неизпълнимо, а неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора, което не е включено в годишния процент на разходите по кредита. Поддържа, че това води до нищожност на договора.

Нищожността се претендира на основание чл.22 ЗПК поради неспазване 1 изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, който задължава кредитора да посочи в договора действителния годишен процент на разходите.

Ищцата твърди, че към момента на подаване на исковата молба е заплатила на ответника във връзка с кредита общо 2730 лв. Поддържа, че поради нищожността на договора дължи на кредитора само чистата стойност на кредита в размер на 1200 лв., а платеното в повече подлежи на връщане.

Иска ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от 782.28 евро (1530 лв.), ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба в съда на 29.04.2026 г. до плащането. Претендира се присъждане на съдебни разноски и адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.

Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит, както и че в изпълнение на същия е получил от ищцата 2730 лв. Оспорва иска при твърдение, че договорът за кредит е действителен и съответства на изискванията по чл.11, ал.1 ЗПК, тъй като съдържа информация за размера на кредита, годишния лихвен процент, годишния процент на разходите, размера на неустойката и размера на общо дължимата сума от потребителя със и без начислена неустойка. Поддържа, че ГПР е посочен правилно, тъй като неустойката не е част от него. Поддържа, че дори клаузата за неустойка да е нищожна, това не влече нищожността на целия договор на основание чл.26, ал.4 ЗЗД. Моли иска да бъде отхвърлен и претендира разноски.

Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона достигна до следните правни и фактически изводи:

За уважаването на иска ищцата следва да докаже при условията на пълно главно доказване, че е платила на ответника сумата, чието връщане претендира и да поддържа, че плащането е без основание.

При установяване на горното, ответникът следва да правопораждащите факти на основанието да задържи полученото. докаже

В този случай ищецът следва да посочи и да установи фактите, които опорочават основанието, на което се позовава ответника.

Когато основанието произтича от договор с потребител съдът е длъжен служебно да извърши проверка за неговата действителност.

На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил за безспорни и неподлежащи на доказване обстоятелствата, че на 25.07.2025 г. страните са сключили договор за потребителски кредит №1349411, в изпълнение на който 2 ищцата е получила сумата от 1200 лв. и до датата на исковата молба е заплатила на ответника във връзка с договора 2730 лв.

От представените писмени доказателства е видно, че между страните по делото е сключен договор за паричен заем №1349411 от 25.07.2025 г., с който ответното дружество се е задължило да предостави на ищцата потребителски кредит в размер на 1200 лв. с фиксирана годишна лихва от 46 % в размер на 301.16 лв. за целия срок на кредита. Годишният процент на разходите по кредита е посочен в размер на 56.53%. Общата дължима сума от потребителя за погасяване на главницата и лихвата е в размер на 1501.16 лв., платима на 8 месечни погасителни вноски. Освен това, потребителят е поел задължение да обезпечи кредита чрез банкова гаранция или поръчителство от физически лица, отговарящи на определени условия. При непредставяне на обезпечението в предвидения срок потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 1218.84 лв., които се добавят към месечните погасителни вноски. Така общия размер на дължимите от потребителя суми нараства на 2720 лв., а средният размер на месечната погасителна вноска става 340 лв.

Спорният въпрос е дали неустойката цели да гарантира обезпечаването на кредита и да обезщети евентуални вреди за кредитора от непредставяне на обезпечението или тя е уговорена така, че неминуемо води до възникване на вземането за неустойка и по този начин представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя.

Процесната неустойка санкционира неизпълнението на акцесорно непарично задължение на потребителя да представи на кредитора обезпечение на паричното вземане. От непредставянето на обезпечение не произтича пряка вреда за кредитора. Неблагоприятните последици за него са свързани с евентуални затруднения при събиране на необезпеченото вземането. Те обаче могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи допълнителен солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък срок след усвояването на сумата, в който 3 потребителят да обезпечи кредита, след което това негово задължение се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес да получи обезпечението. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи обезпечение или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението за неустойка да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото връщане, а да получи сумата от неустойката.

Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да оскъпи кредита за сметка на потребителя.

Съдът счита, че процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава цената на кредита и води до възникването на допълнителни разходи за потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От цитираната разпоредба е видно, че всички разходи на потребителя, вкл. косвените такива, на които е придаден вид, че се дължат поради неизпълнението на договора, са елемент на ГПР и следва да бъдат включени в него. При процесния кредит известните и предвидими разходи за потребителя към момента на сключване на договора включват не само заплащането на годишна договорна лихва от 46 %, но и заплащането на компенсаторна неустойка, тъй като и двете страни по договора са били на ясно, че поисканото от кредитора обезпечение не може да бъде предоставено от потребителя предвид заложените завишени изисквания към поръчителите. В този случай оскъпяването на кредита /изчислен от съда с 4 калкулатора за ГПР по бързи кредити от електронната страница calculator.bg/ е в размер на 1085.64%, който е многократно по-висок от с посочения в договора ГПР от 56.53 %.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за кредит е сключен на 25.07.2025 г. Към 1 юли 2025 г. ОЛП е 1.91 %, респ. към момента на сключване на договора размерът на законната лихва е 11.91 %, а максимално допустимият размер на ГПР по потребителски кредити е 59.55 %.

Следователно действителният ГПР за процесния потребителски кредит е различен от посочения в договора и значително превишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Изискването на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК е нарушено и договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗЗП.

Когато договорът за кредит е недействителен, потребителят дължи на кредитора само чистата стойност на кредита – чл.23 ЗПК. Задължението на ищцата е в размер на 1200 лв., а същата е заплатила на ответника във връзка с процесния кредит общо 2730 лв. Разликата от 1530 лв. (782.28 евро) е получена от ответника без основание и подлежи на връщане. Затова искът следва да се уважи в предявения размер.

Относно разноските:

При този изход на делото ответникът следва да заплати на ищцата съдебни разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. Ищцата е заплатила 31.29 евро – държавна такса. Освен това, същата е представлявана безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА от адвокат А. А. А. от АК – Пазарджик, служебен адрес: гр. *, служебен №*. На основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за всеки от обективно съединените искове, независимо от вида на тяхното съединяване, в размер не по-нисък от 5 предвидения в Наредба №1 от 09.07.2001г. за възнагражденията за адвокатска работа, съгласно чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от същата наредба.

Съдът счита, че делото не е с висока правна и фактическа сложност, поради което възнаграждението следва да се определи под минималния размер по наредбата, което е допустимо с оглед практиката на СЕС, формирана с решение от 25.01.2024 г. по дело С438/22, съгласно което при направено искане за намаляване поради прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от минималните размери по наредбата.

С оглед сложността на делото и извършените от адвоката процесуални действия, които се изразяват в изготвянето на исковата молба и на писмено становище по съществото на спора, съдът намира, че справедливият размер на възнаграждението е 150 евро.

На основание чл.78а, ал.2 ГПК вр. 60, ал.2 от Наредба № 12 от 28.07.2025 г. за медиаторите и процедурите в съдебните центрове по медиация, ищцата следва да заплати в полза на ОС – Пазарджик разноските за 1 час задължителна информационна среща за процедура по медиация в размер на 60 лв. /30.68 евро /, тъй като не се е явила на срещата без уважителна причина.