Решение № 4084 от 10.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4084 гр. София, 05.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Наталия П. Лаловска

ГЕОРГИ СТ. СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100505480 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 2639 от 22.02.2023 г., постановено по гр. дело № 20221110150238/2022 г. по описа на СРС, 179-ти състав, е уважен предявеният от С. Й. М. против С.А.“ ЕАД конститутивен иск с правно основание чл. 357 вр. чл. 188, т. 1 КТ, като е отменено наложеното на ищеца със Заповед № РД 09-118/25.08.2022 г. на Изпълнителния директор на С.А.“ ЕАД дисциплинарно наказание „забележка”.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца направените от него разноски по делото в размер на 1000,00 лв. и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на Софийски районен съд сумата от 50,00 лв.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника С.А.“ ЕАД, чрез пълномощника му – адв. Д. Г., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от първоинстанционни съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Твърди, че ищецът не е изпълнил законните нареждания на работодателя, чл. 187, ал. 1, т. 7 КТ, а именно да проведе дисциплинарно производство. Поддържа, че изпълнителният директор на дружеството не е упълномощавал други лица, освен директорите на поделенията – какъвто е ищецът, които да провеждат дисциплинарно производство, респективно да установяват факти и обстоятелства по него и в този смисъл членовете на създадената от ищеца комисия не са упълномощени да събират и оценяват доказателства по дисциплинарно производство. Посочва, че ищецът е изпратил преписката по дисциплинарното производство обратно в Управлението без да е решил или приключил случая. Счита, че ищецът не е изпълнил разпоредбите на Регламент (ЕС) 2016/679 и на националното законодателство за защита на личните данни, които подлежат на обработка и съхранение, при режим , който не позволява разкриване на трети лица, освен на изрично посочените в закона случаи, като е раздал документи срещу подписи 1 на сформираната от него комисия, които съдържат конфиденциална информация. Посочва, че по делото не е установено да са налице подписани декларации за поверителност от членовете на подпомагащата комисия. Моли съда да отмени решението и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения от ищеца иск. Претендира разноски.

Въззиваемият ищец – С. Й. М., чрез пълномощника си адв. Хр. М., с надлежно учредена представителна власт по делото, в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подал отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата по подробно изложените съображения. Поддържа, че не е извършил твърдените нарушения на трудовата дисциплина, а и същите не би доказани в производството по делото. Моли съда да остави без уважение жалбата и потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно наведеното в жалбата оплакване настоящата съдебна инстанция намира следното:

Безспорно по делото е установено, че ищецът е служител по трудово правоотношение при ответника на длъжност „Директор предприятие Дружба“, както и че със Заповед № РД 09-118/25.08.2022 г. ответникът е наложил на ищеца дисциплинарно наказание „забележка”.

Дисциплинарната отговорност на работниците и служителите е вид юридическа отговорност и се изразява в налагане на определени неблагоприятни правни последици, заради извършено и установено дисциплинарно нарушение. Работодателят е дисциплинарно наказващият орган и притежава дисциплинарна власт, която представлява неразделна част от неговата работодателска власт. Дисциплинираната отговорност се реализира в рамките на дисциплинарно производство, което се развива под формата на сложен динамичен фактически състав – съвкупността от последователно извършвани правни действия, насочени към установяване на правонарушението, определяне и налагане на дисциплинарното наказание. При трудов спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание, когато работникът или служителят оспорва, че е извършил дисциплинарната простъпка, в тежест на работодателя е да установи, че описаното в заповедта дисциплинарно наказание е извършено от работника (в този смисъл Решение № 68 от 3.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1808/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 94 от 30.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 646/2012 г., IV г. о., ГК). Вменената от закона доказателствена тежест задължава работодателят да установи твърдението, че са налице виновни (умишлени или непредпазливи) действия на наказаното лице във връзка с изпълнението на трудовите му задължения. Във всеки конкретен случай се прави преценка за наличието на вина (в този смисъл Решение № 1158 от 26.07.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2189/2002 г., III г. о.; Решение № 2

241 от 22.04.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 5133/2023 г.).

В случая въззиваемият ищец отрича да е осъществил противоправно и виновно поведение, съставляващо нарушение на трудовата дисциплина, поради което в доказателствена тежест на въззивното дружество – работодател е да установи, че такова е било налице, за което е ангажирана дисциплинарната отговорност на служителя.

Настоящият състав намира за обоснован извода на първоинстанционния съд, че ответникът не е ангажирал и представил в първоинстанционното производство доказателства, с които да е установил противоправно поведение от страна на ищеца, представляващо виновно неизпълнение на трудовите му задължения. В случая не е налице противоправност, т.е. обективно несъответствие между правно дължимото и обективно осъщественото поведение. Липсва законово ограничение или такова, съгласно чл. 8, ал. 2 и Раздел VI от Устройствения правилник на ответното дружество, с което да се забранява на директора на поделение да създаде комисия, която да го подпомага в дейността по установяване на обстоятелства във връзка с нарушения, извършени от служители в поделението. От показанията на свидетелката Н.П., които съдът кредитира като пълни, ясни и непротиворечиви, се установява, че членовете в създадената от ищеца помощна комисия са служители в ответното дружество са подписали декларация за конфиденциалност и защита на личните данни, поради което се явява неоснователно възражението на въззивника ответник, че по делото не е установено да са налице подписани декларации за поверителност от членовете на подпомагащата комисия. Също така, според представените и приети по делото доказателства, ищецът е започнал провеждането на дисциплинарно производство спрямо служители в поделението, като е уведомил изпълнителния директор на ответното дружество – работодател за хода на производството с Докладна записка с изх. № 13013/06.07.2022 г. (л. 88 и сл. СРС). Следва да се отбележи, че видно от Доклад с изх. № 1165/09.06.2022 г. (л. 90 СРС), въззиваемият ищец е следвало да уведоми изпълнителния директор за резултатите от проведеното дисциплинарно производство. В случая обаче, дори и да се приеме, че въззиваемият не е изпълнил възложената от работодателя задача за провеждане на дисциплинарно производство в съответствие с прехвърлените му със Заповед № РД 09-09/17.01.2013 г. правомощия за налагане на дисциплинарни наказания, не се установи по делото това да е извършено виновно. Нарушението на трудовата дисциплина, което работодателят свързва с негативния резултат, трябва да е доказано по несъмнен начин - всеки пропуск в доказването ползва работника или служителя и след като работодателят не е провел такова пълно доказване, дисциплинарното наказание не е законосъобразно наложено (в този смисъл Решение № 1158 от 26.07.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2189/2002 г., III г. о; Определение № 291 от 13.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4080/2019 г., III г. о., ГК).

От гореизложеното следва, че от страна на ответника незаконосъобразно е наложено на ищеца дисциплинарно наказание „забележка“, без същият да е извършил твърдените от работодателя нарушения на трудовата дисциплина, посочени в Заповед № РД 09118/25.08.2022 г., за които е наказан.

За пълнота на изложението, във връзка с изложения в отговора на въззивната жалба довод, следва да се отбележи още, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че при налагане на дисциплинарното наказание са спазени изискванията на чл. 193 КТ. Когато в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание са посочени повече от едно нарушения, обяснения трябва да бъдат поискани по всяко едно от тях (в този смисъл Решение № 1431 от 18.10.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2460/2002 г., III г. о.). В конкретния случай с искане с вх. № 1354-1/08.08.2022 г. за даване на обяснения на основание чл. 193, ал. 1 от КТ (л. 86 СРС), работодателят е поискал обяснения само за едно от дисциплинарните нарушения, посочени в заповедта, а именно, че е върнал преписката обратно в Управлението, без да се е произнесъл с резолюции „към дело“, ако счита, че няма нарушение или да определи съответстващо, според възложените му правомощия по чл. 192 КТ наказание (забележка, 3 предупреждение за уволнение, уволнение) по чл. 188 КТ. Когато дисциплинарното наказание обаче е наложено за повече нарушения, първоинстанционният съд е следвало да разгледа трудовия спор само спрямо тези от тях, за които изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ са изпълнени (Решение № 1431 от 18.10.2004 г. на ВКС по гр. д. № 2460/2002 г., III г. о.;

Решение № 637 от 28.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 103/2010 г., III г. о., ГК). В случая крайният извод на съда остава непроменен, доколкото по делото не се установи виновно нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 186 КТ.

С оглед изложеното и поради съвпадане на крайните правни изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, то и обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 273 ГПК, в полза на въззиваемия следва да бъде присъдена сумата от 1000,00 лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС, редуцирана поради прекомерност предвид правната и фактическа сложност на делото и с оглед своевременно направеното от пълномощника на жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, до минималния размер съгласно чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.

С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК въззивното решение не подлежи на обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2639 от 22.02.2023 г., постановено по гр. дело № 50238/2022 г. по описа на СРС, 179-ти състав.

ОСЪЖДА С.А.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати на С. Й. М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1000,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.