Решение № 261871 от 02.06.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 02.06.2022 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,

II „Е” състав в публично заседание на двадесет и пети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с-я

ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА при секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 5628/2021 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение №20012306 от 14.01.2021 г., постановено по гр.д. № 2821/2020 г., по описа на СРС, 58 състав, е уважен частично предявеният от С.И.Ж. срещу „М.Т.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 334, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 10 261, 20 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в шестмесечен период, считано от 20.02.2017г., поради незаконно уволнение, извършено със Заповед № 309/20.02.2017г. на „М.Т.“ АД, ведно със законната лихва върху сумата от 20.01.2020г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над 10 261, 20 лв. до пълния претендиран размер от 29 541, 54 лв., както и искът за законна лихва за забава върху обезщетението за периода 21.08.2017г. – 20.01.2020г.

Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 213, 93 лв., представляваща разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от иска.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати в полза на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 410, 45 лв., представляваща дължимите в производството държавни такси.

Срещу така постановеното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата до 29 541, 54 лв., заедно с претендираната лихва за забава а периода 21.08.2017г. – 20.01.2020г. е подадена въззивна жалба от С.И.Ж., чрез пълномощника си - адв. Е. Т., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от съда нарушения на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Оспорва решаващия извод на СРС относно размера на брутното трудово възнаграждение, служещ за изчисляване на обезщетението по чл. 255, ал. 1 КТ.

Посочва, че последният му начислен от ответника месечен облагаем доход възлиза на 4 923, 59 лв. Сочи, че с направеното предложение за доброволно уреждане на сметките помежду им чрез заплащане на обезщетение в размер на 15 256, 00 лв., представляващи обезщетение за 6 месеца, ответникът е признал, че трудовото възнаграждение на ищеца за 6 месеца възлиза най-малко на 15 256, 00 лв.

Ищецът твърди, че представените от ответника „Вътрешни правила за работната заплата“ не са съществували към посочената в тях дата (01.01.2015г.), както и към датата на уволнението на ищеца. Изтъквава, че ответникът не е успял да докаже знанието и съгласието на служителите с този документ, а заключението на вещото лице било направено именно въз основа на процесните „Вътрешни правила за работна заплата“. Ищецът твърди, че ответникът е знаел за дължимото от него обезщетение на ищеца, което обстоятелство било видно от проведената среща помежду им, на която ответникът е предложил да заплати сумата от 15 256, 00 лв. Посочва още, че ответникът е разполагал с банковата сметка на ищеца, поради което претенцията за лихва се явявала изцяло основателна. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и да постанови ново, с което да уважи предявения иск за пълния предявен от 29 541, 54 лв., ведно със законната лихва до окончателното заплащане на сумата. Претендира разноски.

Въззиваемият ответник

„М.Т.“ АД в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения и моли решението на СРС да бъде потвърдено като правилно. Сочи, че размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца е възлизало на 1 710, 20 лв., като разликата над тази сума представлявала допълнително възнаграждение с непостоянен характер, поради което същата не следвало да бъде взимана предвид при определяне на обезщетението за незаконно уволнение. Твърди, че покана до него за заплащане на обезщетението е отправена едва с подаването на исковата молба, поради което това е и началният момент, от който е започнала да тече лихва за забава. Претендира разноски.

Постановеното решение не е обжалвано в частта, с която предявеният иск по чл. 225, ал. 1 КТ е уважен за сумата до 10 261, 20 лв., ведно със законната лихва до окончателното плащане, поради което в тази си част същото е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като страната не дължи държавна такса, предвид характера на делото като трудово, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

С Решение №20012306 от 14.01.2021 г., постановено по гр.д. № 2821/2020 г., по описа на СРС, 58 състав „М.т.“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца на основание чл.

334, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ сумата от

10 261, 20 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа в шестмесечен период, считано от 20.02.2017г., поради незаконно уволнение, извършено със Заповед № 309/20.02.2017г. на „М.Т.“

АД, ведно със законната лихва върху сумата от 20.01.2020г. до окончателното изплащане. В тази си част решението не е обжалвано от страните, поради което същото е влязло в законна сила. Ето в конкретния случай със сила на присъдено нещо между страните в настоящото съдебно производство са установени всички материални предпоставки за заплащане на обезщетение от ответника по чл. 225, ал. 1 КТ.

Предвид посоченото, спорът между страните, въведен с въззивната жалба и само по отношение, на който въззивният съд следва да се произнесе (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), се съсредоточава върху обстоятелството какъв е размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца по смисъла на чл. 228, ал. 1 КТ, което служи като основа за изчисляване на размера на дължимото се обезщетение за времето на оставане без работа поради незаконно уволнение.

На основание чл. 195 вр. чл. 162 ГПК вр. т. 3 от ТР № 1/2013г. на ОСГК на ВКС в настоящето производство служебно е допусната съдебно-счетоводна експертиза, която да даден отговор на въпроса относно характера на получаваното от ищеца към момента на прекратяването на трудовото правоотношение брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец в месеца, предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение в съответствие с разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ.

Съгласно заключението на вещото лице, което настоящият състав кредитира като обективно и достоверно дадено, възнаграждението на ищеца за последния пълен отработен месец (м. февруари 2017г.), определено съгласно чл. 228 КТ вр. чл. 17, ал. 1 от НСОРЗ е в размер на 1 710, 20 лв., от които 1 700, 00 лв. основна работна заплата и 10, 20 лв. допълнително възнаграждение за трудов стаж в професионален опит. В заключението си вещото лице е посочило като алтернатива възможността да бъде прието, че допълнителното трудово възнаграждение е определено с индивидуален трудов договор съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ, и като такова то възлиза на 2 495, 77 лв., от които 1 710, 20 лв. основно и допълнително възнаграждение за стаж и 1/3 от 3 – месечния бонус в размер на 500, 00 лв. и 1/6 от 6-месечния бонус за постигнати резултати в размер на 285, 57 лв.

Видно от изложеното вещото лице е посочило две възможни алтернативи за определяне на размера на брутното трудово възнаграждение, но съгласно разпоредбата на чл. 202 ГПК в дискрецията на съда е да прецени кой от двата размера ще вземе предвид, след като ги обсъди заедно с другите доказателства по делото, доколкото отговорът на този въпрос е юридически, а не технически.

В тази връзка следва да се посочи, че размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 вр. чл. 228, ал. 1 КТ се определя въз основа на брутното трудово възнаграждение. Съгласно чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ в брутното трудово възнаграждение за определяне на (обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда се включва основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер /предвидими и сигурни/, които са определени в Наредбата, в друг нормативен акт, в колективен трудов договор, във вътрешните правила за работна заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор.

Допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер, които изрично са посочени в чл. 15, ал. 1 от НСОРЗ, са тези за образователна степен „доктор“ и за научна степен „доктор на науките“, както и за придобит трудов стаж и професионален опит. Допълнителни възнаграждения с постоянен характер са и тези възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време /чл. 15, ал. 2 НСОРЗ/.

Според чл. 5, ал. 1 от Трудов договор №

237/02/12/2015г. основното месечно трудово възнаграждение на служителя е в размер на 1 700, 00 лв., като съгласно ал. 2 като допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер е определено възнаграждението за придобит трудов стаж и професионален опит. Видно от чл. 20 от „Вътрешните правила за работната заплата“, действали при работодателя „Б.Р.М.“, както и „Други бонуси“ изрично са посочени като допълнителни възнаграждения с непостоянен характер, като съгласно чл. 22 от същите правила те са изключени от базата за изчисляване на обезщетения.

Трайната съдебна практика на ВКС приема, че целевата награда и премията поради предназначението си да стимулират трудовото участие и да наградят показан висок трудов резултат не спадат към допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер /в т. см. са Решение N 847/14.01.2011 г. по гр. д. N 1558/09 г. на ВКС, I V г. о., Решение N 55/12.03.2014 г. по гр. д. N 4256/13 г. на ВКС, I V г. о./ Следва да бъде посочена обаче принципната възможност премиалното възнаграждение (т.нар. бонуси) за постигнати резултати - индивидуални или общи, да бъдат включени в заплатата над основното трудово възнаграждение, когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването й е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила. В такива случаи се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното - по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, което също следва да се включва в брутното трудово възнаграждение, което е база за изчисление на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ/ и на другите в тази глава от КТ/. Не се установява обаче във вътрешните правила за работната заплата в предприятието, възнаграждението, което е получавано от ищеца да е регламентирано като такова над основната заплата по системата за заплащане на труда – според времето, изработеното или смесена система. Такава изрична регламентация е необходима, за да бъде определено то като възнаграждение по чл.

17, ал. 1, т. 2 от Наредбата. Следва да бъде споделена непротиворечивата в този смисъл практиката на ВКС, съгласно която ежемесечният бонус за продажби, само ако има характеристиката на допълнително възнаграждение, регламентирано от работодателя и дължимо според прилаганите системи за заплащане на труда, се взема предвид при обезщетенията по чл. 228 КТ – Решение № 181 от 22.07.2015г., V г.о., ВКС. Следователно, в конкретния случай не може да бъде прието, че получаваните от ищеца бонуси са елемент на брутното му трудово възнаграждение, което е основа за определяне размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 вр. чл. 228 КТ, поради което неоснователно се явява оплакването на ищеца за неправилност на решението в тази му част.