Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 23438 от 21.12.2025, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 940/2025
Вид
Решение № 23438
Подписан
21.12.2025
Състав
АНЕТА ИЛЧЕВА ИЛЧЕВА

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 1, т. 3 · Закон за адвокатурата
  • чл. 26, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 5 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 2 · Закон за защита на потребителите
  • §13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 16 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 23438 гр. София, 21.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: А.И.И при участието на секретаря К.Д.Н. като разгледа докладваното от А.И.И Гражданско дело № 20251110100940 по описа за 2025 година

К. Л. К. е предявил срещу „*“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 26, ал.

1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за предоставяне на потребителски кредит № *12.05.2022 г. поради противоречието му със закона, а в условията на евентуалност установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от договора, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение, поради противоречието с добрите нрави.

Ищецът твърди, че на 12.05.2022 г. между страните бил сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1158432, по силата на който ответникът отпуснал на ищеца заемна сума в размер на 1000 лв., която кредитополучателят се задължил да върне на 12 равни месечни вноски съгласно погасителния план към договора. Уговорени били размер на ГПР по кредита – 49,11%, размер на ГЛП – 23%, както и лихва в размер на 230 лв.

Съгласно клаузата на чл. 5 от договора отпуснатият кредит следвало да се обезпечи с поръчителство, предоставено от „*“ в полза на кредитора. Ищецът релевира възражение за нищожност на целия договор поради противоречието му със закона поради сключването му в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – в договора липсват условия за прилагането на ГЛП, изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран, или е променлив, както и отбелязване какъв е общо дължимият размер на възнаградителната лихва за срока на договора и съотношението с главницата по кредита и таксата за предоставяне на обезпечение. Оспорва договора като сключен и в нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не съдържа начина на изчисляване на ГПР и ясно разписана методика за формирането му. Излага, че е налице и нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като кредиторът не е включил таксата за обезпечение в общия размер на ГПР по кредита, 1 надвишавайки по този начин максимално допустимия размер на ГПР. Сочи, че прилагането на различен размер на ГПР от посочения в договора за кредит представлява заблуждаваща търговска практика, която води до неяснота за потребителя и невъзможност той да прецени реалните икономически последици от сключване на договора. Счита, че начислената такса за предоставяне на обезпечение представлява разход във връзка с дейността по управлението на кредита, поради което следва да бъде включена в общия размер на ГПР. В условията на евентуалност, в случай че съдът приеме договорът за потребителски кредит за действителен, ищецът оспорва като нищожна клаузата на чл. 5 от същия поради противоречието с добрите нрави поради значителна нееквивалентност на престациите по договора – потребителят се задължава да сключи договор за поръчителство, по силата на който дължи възнаграждение за предоставяне на обезпечение в размер на 100% от отпуснатата по договора за кредит сума. Счита, че клаузата на чл. 5 противоречи на добрите нрави и защото е неравноправна - уговорена е във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Твърди, че не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.

2 ЗЗП.

Извън законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните, възникнало по силата на процесния Договор за предоставяне на потребителски кредит № *12.05.2022 г. с твърдяното съдържание. Посочва, че предоставянето на поръчителство от „* не е въведено като задължително условие за сключване на процесния договор за кредит, доколкото кредитополучателят може да посочи избран от него поръчител или да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора. По тази причина поддържа, че начисленото на ищеца възнаграждение за предоставяне на обезпечение не подлежи на включване в размера на ГПР по оспорения договор. Изтъква, че ищецът сам е посочил „* да бъде негов поръчител и след получаване на изрична преддоговорна информация е подал заявление относно желанието си да сключи договора за кредит при посочените условия. Ответникът оспорва с действията си да е въвел в заблуждение ищеца относно възможността за избор на поръчител и дължимите по договора суми. Сочи, че ищецът е имал правото да се откаже от сключения договор в срок от 14 дни, което не е упражнил.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

По предявените искове с правно основание 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване сключването на договор за потребителски кредит с ответника с твърдяното с ъ д ъ р ж а н и е ; наличието на договорна клауза, предвиждаща задължение за кредитополучателя да обезпечи изпълнението на задълженията си по договора за кредит с поръчителство от трето за процеса лице чрез начисляване на такса в тежест на кредитополучателя. При установяване на горепосочените обстоятелства в тежест на 2 ответника е да установи действителността на процесния договор, респ. на оспорената договорна клауза чрез установяване наличието на основните съществени елементи от съдържанието на договора съгласно чл. 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК, както и че оспорената клауза е индивидуално уговорена.

Съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване сключването на процесния договор за потребителски кредит с твърдяното съдържание.

От Договор за предоставяне на потребителски кредит № *12.05.2022 г. се установява, че ответното дружество е предоставило в заем на ищеца сума в размер на 1000 лева, която следвало да се върне в срок до 08.05.2023 г. на 12 погасителни вноски. Видно от представения договор кредитът е предоставен при лихвен процент от 23 % и ГПР от 49,11 %.

Лихвеният процент е в размер на 230 лева. В договора е предвидено, че заемът се обезпечава с поръчителство. В погасителния план е посочен размер на вноската за гаранция, чиято падежна дата е на падежната дата на всяка вноска по кредита и която е в общ размер на 930 лева.

Ищецът има качеството на потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП на предоставяните от ответника финансови услуги, съответно същият има качеството на търговец по § 13, т. 2 ЗЗП. В отношенията им са приложими всички правни норми, установяващи специална защита на потребителите, като твърдение в обратна насока би било неоснователно.

Преценката за това дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗП.

Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на ЕС, установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на обществения и икономическия живот. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие „потребител“ се припокрива с това, дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което, като страна по договор, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с търговец е потребител, е даден в редица решения на СЕС. Според него потребителят е винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели удовлетворяване на свои лични потребности, както е в настоящия случай.

Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа редица реквизити, като съгласно точка 10 в него трябва да е посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. В процесния 3 договор, сключен с ищеца, по същество е налице разминаване в ГПР, посочен в договора и този, който би се получил, при включване на размера на неустойката за непредоставено обезпечение в размера му. Според приетото в решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело C‑714/22 разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС. Очевидно е, че при новоформирания ГПР, в размера на който би се включила сумата за гаранция, същият би надвишил законовоопределения горен праг, поради което договорът е в противоречие с посочената законова норма. В конкретния случай се касае за непосочване на коректния размер на ГПР. Тези пропуски в договора се явяват противоречия с императивни норми на ЗПК. С оглед многократно завишаващия размера на пределно допустимия процент на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК, съдът счита, че сумата за гаранция е именно онова вземане, което води до нарушаване на тази норма на ЗПК. Ето защо следва да се приеме, че още към момента на подписване на договора клаузата, с която се предвижда заплащането на обезпечение, не е взета предвид при отразяване на ГПР, като по този начин се заобикаля закона. Видно от данните по делото на длъжника е отпуснат кредит в размер на 1000 лева, а сумата за гаранция е в размер на 930 лева, което е прекомерно и по този начин е нарушен принципът на добросъвестност и справедливост.

Изложеното води до извод, че са накърнени добрите нрави, което води до нищожност на договора за кредит. Във връзка с гореизложеното следва да се вземе предвид и текста на чл.

143 ЗЗП, в който е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в договор се явява неравноправна, което не е изчерпателно. Сумата за гаранция цели заобикаляне на ЗПК и единствено оскъпяване на кредит.

Изложеното води и до извода, че в конкретния случай предвидената гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.

Така се установява, че в договора за кредит липсва ясно посочване на действителният 4 процент на ГПР. Както бе посочено текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се възприема буквално и при наличие на посочен размер на ГПР, макар и явно некоректен и неправилно определен, да се счита изпълнено разписаното в него изискване за съдържание на договора. ГПР е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, е налице неяснота за потребителя относно неговия размер и не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Наред с това в договора липсва ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои конкретни компоненти измежду лихви, преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора са включени в ГПР от 49,11 % и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на кредита, както и по каква причина неустойката е изключена от ГПР. Посочен е фиксиран лихвен процент по кредита и годишно оскъпяване, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Последицата от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е разписана в чл. 22 ЗПК и предвижда недействителност на договора за кредит.