Решение № 4469 от 19.06.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш

Е Н И Е гр.София, 19.06.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на двадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР В.

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА

АНАСТАСОВА

МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ

СПАСЕНОВ при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 12800 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 85898 от 06.04.2017 г. на

СРС, 124-ти състав, постановено по гр. дело № 15035/2014 г. е признал за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от С.Ц.С., ЕГН **********, искове по чл.415 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл.232, ал.2 ЗЗД, че Т.И.И., ЕГН ********** дължи на С.Ц.С., ЕГН ********** сумата от 1 300,17 лв., представляваща разходи за топлинна енергия за нает имот по договор от 16.05.2011 г. за периода от 01.06.2011 г. до 01.07.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.10.2013 г. до окончателното ѝ заплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.10.2013 г. по ч. гр. д. № 42285/2013 г. на CPC, ГО, 124 с-в., като за разликата над сумата 1 300,17 лв., представляваща разходи за топлинна енергия за нает имот по договор от 16.05.2011 г. за периода от 01.06.2011 г. до 01.07.2012 г., до предявеният размер 1 495,44 лв. исковете на С.Ц.С. са отхвърлени като неоснователни. Със същото решение са отхвърлени като неоснователни предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от С.Ц.С., ЕГН **********, искове по чл.415 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл.232, ал.2 ЗЗД, че Т.И.И., ЕГН ********** дължи на С.Ц.С. сумата от 611 лв., представляваща незаплатени такси за управление и поддръжка на общите части; отхвърлено е като неоснователно направеното от Т.И.И. възражение за прихващане за сумата от 300 лв. срещу предявените искове.

С постановеното решение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Т.И.И. е осъден да заплати на С.Ц.С., сумата от 1 221,47 лева - разноски за първоинстанционното разглеждане на делото и разноски за заповедното производство в размер на 139,02 лв.; на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, С.Ц.С. е осъдена да заплати на Т.И.И., сумата от 420,75 лева - разноски за първоинстанционното разглеждане на делото.

Срещу решението в частта, с която е признато за установено, че Т.И.И. дължи на С.Ц.С. сумата от 1 300,17 лв. е постъпила жалба с вх. № 5075525 от 18.05.2017 г., в която се посочва, че в тази част решението е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. Изразени са доводи, че същото е неправилно, поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, както и на материалния закон; същото е необосновано. Поставеното решение се обжалва и в частта, с която е отхвърлено като неоснователно възражението му за прихващане. Изразено е становище, че вземането, предмет на исковата молба се различава от заявеното по реда на чл.

410 ГПК. Последното, поради това че в подаденото заявление е посочено, че претендираното вземане произтича от заплатена изравнителна сметка за топлинна енергия за период 01.05.2011 г. до 30.04.2012 г., поради което извън предмета на делото оставали ежемесечните фактури за потребена ТЕ в наетия имот. В исковата молба било посочено същото основание за претендираните суми, както и в подаденото заявление по чл. 410 ГПК. С оглед това, според въззивника, районният съд се бил произнесъл по непредявен иск за неплатена топлинна енергия, а не само по конкретната изравнителна сметка, като по този начин постановил недопустимо решение. Излага доводи, че неправилно съдът е приел, че ищцата е заплатила доставената топлинна енергия. От представените доказателства и приетата експертиза се установявало, че не ищцата, а той е заплатил дължимите суми към „Т.-С.“ ЕАД. Също така от заключението на вещото лице се установявало, че за целия период на наемното правоотношение действително потребената топлинна енергия е в размер на 1 495,44 лв., от която следва да се извадят 1 298,39 лв., тъй като не е предмет на делото, а и вече е заплатена от него. Искът следвало да се уважи за сумата от 197,05 лв. Излага доводи, че неправилно СРС е отхвърлил като неоснователно направеното от него възражение за прихващане. Счита, че от приетите доказателства се установява, че по клиентския номер на ищцата са били заплатени от него 333,93 лв. по фактури извън наемното правоотношение, като по този начин ищцата се обогатила неоснователно. Съдът не бил обсъдил техническата експертиза, с която се установява, че сметките за процесния период не отговарят на действителното потребление. Претендира разноски.

Въззиваемата страна С.Ц.С. изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира разноски за въззивната инстанция. Същата подава насрещна въззивна жалба, с която се иска да се отмени постановеното решение в частта, в която е отхвърлен установителния иск за разликата над сумата 1 300,17 лв., представляваща разходи за топлинна енергия за нает имот по договор от 16.05.2011 г. за периода от 01.06.2011 г. до 01.07.2012 г., до предявеният размер 1 495,44 лв. Счита, че е заплатила сумата от 4 599,71 лв., от които 1 495,44 лв. представляват реално потребена енергия, като е представил по делото фискални бонове на стойност 2 841,93 лв. Следователно следва да ѝ бъде присъдена претендираната сума. Излага доводи, че правото на ответника да представи доказателства е преклудирано в съдебно заседание на 16.04.2015 г. като представените от него доказателства в съдебно заседание на 12.05.2016 г. са неправилно приети от съда. Освен това представените доказателства, които били оспорени от ищеца, не били подписани, поради което не били писмени доказателства по см. на закона. Обжалва решението и в частта, в която е отхвърлен като неоснователен установителният иск на С.Ц.С. за сумата от 611 лв., представляваща незаплатени такси за управление и поддръжка на общите части. Заявява, че страните се уговорили в договора за наем разноските по поддръжката на общите части да бъде за сметка на наемателя-ответник.

В срока за отговор на насрещната въззивна жалба, ответникът Т.И.И. изразява становище за нейната неоснователност.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

На 09.10.2013 г. СРС е сезиран от С.Ц.С. със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Т.И.И. за заплащане на сумата 3 452,93 лв., от които 2 841,93 лв. за топлинна енергия и 611 лв. за незаплатени такси за управление и поддръжка на общите части за периода от 01.06.2011 г. до 01.07.2012 г., дължими по Договор за наем от 16.05.2011 г., ведно със законната лихва от 09.10.2013 г. до окончателно заплащане на сумата.

В срока по чл. 414 ГПК от страна на длъжника е подадено възражение, в резултат на което в съответствие с дадените от съда указания заявителят е предявил искове по реда на чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който исковете са оспорени по основание и размер. Направено е възражение, че към момента на подписване на договора за наем не били открити партиди за консумативни разходи. Твърди, че получил изравнителна сметка за предшестващ наемното правоотношение период на стойност 300.00 лв., като заплатил същата. Релевира възражение за прихващане със заплатената сума от 300.00 лв. срещу предявената претенция. Заявява, че високата стойност на изравнителната сметка е поради големите транспортни разходи по топлопровода по вътрешната инсталация; разходите за ТЕ отдадена от сградна инсталация следва да бъдат заплатени от собствениците, а не от наемателите, тъй като последните дължали единствено разходи свързани с ползване на имота. Излага фактически и правни доводи, че е заплатил разноските по поддържане на общите части на две вноски от по 250.00 лв. всяка. В хода на производството представя разпечатки за парични преводи с наредител Мария Цветкова Алексиева и получател „Топлофикация София“ ЕАД.

В първоинстанционното производство е изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, чрез която се установява, че размерът на дължимата сума за използвана от ответника топлинна енергия за отопление и топла вода за процесния период възлиза на сумата 4 599,71 лв., от която са заплатени 1 300,71 лв. по ежемесечни фактури и 3 301,32 лв. по изравнителни сметки. Направена е констатация, че размерът на таксите за управление и поддръжка на общите части за процесния период възлизат на сумата 611.00 лв. В приета допълнителна техническа експертиза е направена констатация, че общата реално потребена от абоната топлоенергия за процесния периода, включваща потребление на ТЕ за отопление и за БГВ е на стойност 1 495,44 лв.

С последваща молба ищцата се е отказало частично от заявената претенция, като окончателно претендираната от нея сума възлиза на сумата 2 106,44 лв., от които 1 495,44 лв. за незаплатена топлинна енергия за процесния период и 611.00 лв. за незаплатени такси за управление и поддръжка на общите части на сградата.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящия състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Съгласно

Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК предмет на делото по установителния иск е съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, издадена за парична сума, за заместима вещ или за предаване на вещ –чл. 410, ал. 1 ГПК. Вземането на кредитора съответства на задължението, което длъжникът трябва да изпълни, посочено в заповедта съгласно чл.412, т. 6 ГПК.

Със заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК ищцата С.Ц.С. е предявила претенция за сума, произтичаща от незаплатени сметки за топлинна енергия за конкретен период от 01.06.2011 г. до 01.07.2012 г. Именно поради това заповедният съд е издал заповед за изпълнение за дължими суми за незаплатена топлинна енергия за горепосочения период. С исковата молба се претендира именно тази сума, с уточнение, че тя представлява незаплатена топлинна енергия за процесния период, дължима по твърдения от наемателя - ответник. С предявеният установителен иск не се претендира различна сума от тази, за която е издадена заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК на посоченото основание. Поради това с постановеното решение СРС се е произнесъл именно по установителен иск, с който е бил сезиран- за признаване съществуването на задължение за незаплатена топлинна енергия за процесния период. Следователно, доводите на жалбоподателя за недопустимост на постановеното решение се явяват неоснователни.

По отношение на доводите във въззивната жалба за неправилност на решението:

В първоинстанционното производство е изслушана и приета съдебно-счетоводна експертиза, чрез която се установява, че размерът на дължимата сума за използвана от ответника топлинна енергия за отопление и топла вода за процесния период възлиза на сумата 4 599,71 лв., от която са заплатени 1 300,71 лв. по ежемесечни фактури и 3 301,32 лв. по изравнителни сметки. В приетата пред СРС допълнителна експертиза е направена констатация, че общата реално потребена от абоната топлоенергия за процесния периода, включваща потребление на ТЕ за отопление и за БГВ е на стойност 1 495,44 лв. В ССчЕ е направена констатация, че размерът на таксите за управление и поддръжка на общите части за процесния период възлизат на сумата 611.00 лв.

При разрешаване на спора, настоящият състав кредитира констатациите на експертизата по реда на чл.202 ГПК като обективни, пълни и професионално дадени.

Настоящият състав счита, че правилно районният съд е отхвърлил като недоказано възражението за прихващане. На ответника са дадени указания че следва да докаже обогатяването на ищеца, респ. неговото обедняване. Въпреки това същият не е представил доказателства, от които може да се установи заплащането на сумата от 300.00 лв. Чрез приетата пред първата инстанция ССчЕ, която настоящият състав кредитира по реда на чл.202 ГПК, не се установява, че сумите за потребена ТЕ в наетия имот за м. октомври в размер на 333,93 лв. са заплатени от ответника.