Решение № 3555 от 13.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3555 гр. Пловдив, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20265330100937 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от И. Г. Т., чрез пълномощник – адв. Д. Г., против „Креди Йес“ ООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 319,42 лева/163,32 евро, представляваща недължимо платена по недействителен договор за паричен заем, сключен между страните.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем за сумата в размер на 1200 лева. Сочи се, че на ищцата не бил предоставен екземпляр от сключения договор. Съобразно клаузите на договора, в тридневен срок от сключването му, ищцата следвало да обезпечи кредита с гарант/и, отговарящи на изискванията, посочени в Общите условия на ответното дружество, както и още едно обезпечение измежду: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, при конкретно посочени изисквания към всяко от тях. При непредоставяне на обезпечение се дължала неустойка, която се заплащала заедно с месечната вноска. Поддържа се, че ищцата не предоставила обезпечение, поради което й била начислена неустойка. По същество се претендира недействителност на сключения договор за заем, доколкото неустойката не била включена в размера на ГПР. Изтъква се, ищцата заплатил по процесния договор сумата в общ размер от 1519,42 лева, поради което за сумата от 319,42 лева се твърди, че била платена при изначална липса на основание поради недействителност на договора. По 1 изложените съображения се обосновава правен интерес от предявения иск и се моли за неговото уважаване. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Креди Йес“ ООД, с който се излагат съображения за неоснователност на предявената искова претенция. Признава се, че на *** г. между страните бил сключен договор за паричен заем № ***** с ясно посочени условия. Изтъква се, че при подписване на договора, ищцата се е запознала с погасителния план и общите условия към него. Сочи се, че към момента на подаване на исковата молба ищцата била заплатила сумата в размер на 847,97 евро/1658,49 лева, разпределена за вземания за лихва, главница и неустойка. От правна страна се излагат съображения, че неустойката не следва да бъде включена в ГПР, доколкото представлява разход, който следва да се изплати при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Клаузата за неустойка била индивидуално уговорена, като същата обезпечавала задълженията по договора за заем. Същата била проява на принципа за свобода на договаряне и автономия на волята. Навеждат се доводи, че неустойката не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което не се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави. Също така потребителят, ако не бил съгласен с клаузата за неустойка, имал право в 14дневен срок от сключване на договора да се откаже от същия. По наведените доводи се моли за отхвърляне на исковата претенция.

С протоколно определение, постановено в съдебно заседание на 17.06.2026 г., е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД чрез увеличаване на неговия размер от сумата в размер на 319,42 лева/163,32 евро на сумата в размер на 234,42 евро/458,49 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Креди Йес” ООД, в качеството на заемодател, и И. Г. Т., като заемател, е сключен Договор за паричен заем № *****/*** г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 1200 лева за срок от 9 месеца.

Отразеният в договора месечен лихвен процент е 4,100 %, а годишният процент на разходите е 61,592 %. Общият размер на дължимата сума възлиза на 2349 лева.

Съобразно чл. 6, ал. 1 от договора страните постигнали съгласие заемът да бъде обезпечен с поръчител/и, отговарящи на изискванията, уредени в общите условия, както и още едно обезпечение по избор на заемателя измежду: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 6, ал. 2 от договора е предвидено, че ако заемателят не предостави договореното обезпечение дължи неустойка в размер на 889,86 2 лева, платима разсрочено заедно с погасителните вноски.

По делото са представени разписки за извършени плащания от ищцата И. Г. Т. в полза на ответника „Креди Йес“ ООД.

От справка за извършени плащания по процесния договор, обективиран в отговора на исковата молба, се установява, че ищцата е заплатила сума в общ размер на 847,97 евро/1658,49 лева, разпределена по следния начин:

122,84 евро – лихва, 383,97 лева – главница, 338,14 евро – неустойка и 3,02 евро – наказателна лихва.

С доклада по делото, обективиран в определение № 5126/27.04.2026 г., е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че при формиране на приложимия по договора ГПР не е включено вземането за неустойка при непредоставяне на обезпечение по договора.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи, че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 889,86 лева. Разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява 3 неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране.

Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури физически лица - поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания или банкова гаранция в двоен размер на всички дължими към кредитора суми и то в толкова кратък срок след усвояване на сумата по договора. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът единствено цели да се обогати за сметка на длъжника и да го натовари със задължението да му заплати допълнително възнаграждение /обозначено като неустойка/ за предоставения финансов ресурс. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, което обстоятелство е отделено за безспорно между страните с определението за насрочване на делото. Явен е стремежът му по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 6, ал. 2 от договора, изначално разсрочва вземането за неустойка при липса на обезпечение. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид 4 изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочена стойността на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6 от договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. По делото е отделено за безспорно обстоятелството, че процесната неустойка не е взета предвид при изчисляване на ГПР. При това положение е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, както бе посочено, неустойката не е включена в размера на ГПР по договора.