Определение № 992 от 27.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 992 гр. София, 27.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристияна Генковска

Членове:

Боян Балевски

Анжелина Христова като разгледа докладваното от Анжелина Христова Касационно търговско дело № 20248002901943 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Фондация „Център за култура и спорт“, гр.София против решение №417/01.12.2023г., постановено по в.т.д.

№425/2023г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с коeт о e потвърдено решение №21/17.01.2023г., постановено по т.д. №191/2022г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора, като на ответника са присъдени разноските за въззивното производство в размер на 2 880 лева. С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете, предявени от касатора срещу

„Милкотроник“ ООД за заплащане на сумата 56 223.22 лева- прехвърлено вземане по договор за цесия от 14.03.2020г., сключен между „Стройгруп“ ЕООД /цедент/ и Фондация „Център за култура и спорт“ /цесионер/, представляващо стойност на изпълнени и приети СМР по устен договор за строителство от 23.10.2017г., съгласно приемо-предавателен протокол от 12.12.2018г., ведно със законната лихва, считано от 13.07.2020г. до окончателното плащане, както и за сумата от 9 058.18 лева, представляваща мораторна лихва за периода 12.12.2018г. - 13.07.2020г., като на ответника са присъдени разноските по делото в размер на 3 480 лева.

В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено постановеното от първоинстанционния съд определение №151/07.03.2023г. по реда на чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на Фондация „Център за култура и спорт“ за изменение на решение №21/17.01.2023г. в частта за разноските, присъдени 1 на ответното дружество- сумата 3 480 лева /2 480 лева адв.възнаграждение и 1 000 лева депозит за вещо лице/.

Подадена е и частна жалба срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК от въззивния съд решение №77/28.02.2024г. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата на Фондация „Център за култура и спорт“ за изменение на решението в частта за разноските. В частта, с която е оставена без уважение молбата за допълване на въззивното решение, съдебният акт е влязъл в сила.

Касаторът намира, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на закона и необосновано. Твърди, че проекто-докладът по делото е непълен /не е указано за кои факти страните не сочат доказателства, не е разпределена правилно тежестта на доказване/, не е обявен за окончателен, като въззивният съд също не е направил доклад. Излага доводи за неправилно кредитиране от съда на протокол №2/17.12.2018г. по чл.116, ал.4 ЗДДС и за игнориране на останалите доказателства, респ. за необоснованост на извода, че не е доказано сключването на процесния устен договор за СМР, нито приемане на работата. Счита, че от доказателствата се установява устен договор за изработка с материали на строителя „Стройгруп“ ЕООД, изпълнение на възложеното и приемане на работата от ответника.

Намира, че самото изпълнение доказва сключването на договора, а работите са приети след като е съставен акт обр.19 и възложителят се ползва от изработеното. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново за уважаване на исковете. Касаторът намира за неправилно и въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК за оставяне без уважение на искането за изменение на решението в частта за разноските, присъдени на ответника.

Счита, че са незаконосъобразни мотивите на съда, който е отхвърлил възражението по чл.78, ал.5 ГПК без да съобрази разясненията в ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, т.3 и без да отчете фактическата и правна сложност на спора и предприетите процесуални действия от ответното дружество.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.

Касационният жалбоподател навежда доводи за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по непредявен иск – вместо по чл.61, ал.1 ЗЗД е разгледан иск по чл.258 ЗЗД.

Поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Как се установява приемането на извършената работа по договор за изработка, разновидност на който е договорът за строителство, както и начина на доказване на извършената от изпълнителя работа и доказателствените средства, с които може да се установи възникването на задължение на възложителя да плати възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД на изпълнителя, т.е. да се докаже изпълнението на възложената работа от изпълнителя и нейното приемане от възложителя?; 2/ Каква е доказателствената стойност на фактурата? Какво е 2 значението й като доказателство за възникналото между страните правоотношение, недвусмислено признание доказателствената им сила за неговото съществуване, както и във връзка с приемането на извършената работа и признанието на задължението по фактурата?; 3/ Съставянето и подписването от страните по договор за изработка на акт за действително извършени и подлежащи на заплащане СМР акт обр.19, съдържащ количество и цена на извършените работи, представлява ли приемо- предавателен протокол за конкретно извършените работи?; 4/ Налице ли е фактическо приемане на изпълнени СМР с ППП №15/12.12.2018г. и може ли да се отрече това приема пет дена след съставянето на протокол по чл.116, ал.4 от ЗДДС, а именно протокол №2 от 17.12.2018г., тъй като разписаното в чл.116 от ЗДДС има за цел отстраняване на допуснати грешки при съставянето та само данъчни документи?; 5/ Може ли с протокол №2/17.12.2018г., съставен по чл.116, ал.4 от ЗДДС за анулиране на погрешно издаден данъчен документ с издател „Стройгруп“ ООД- фактура №34/12.12.2018г. да се анулира документ, с които са вече приети и изпълнени СМР с ППП акт обр.19 №15/12.12.2018г.?;

6/ Относно доказателствената сила в процеса на експертиза, която не е приета по същото дело и възможността тя да бъде приобщена към доказателствения материал?; 7/ Достатъчно ли е само по себе си съставянето на ППП акт, обр.19 №15/12.12.2018г. за доказване на изпълнени и приети СМР при последващо оспорване след като са подписани от двете страни?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №65 от 16.07.2012г. по т.д. №333/2011г. на ВКС, II т.о.; решение №147 от 30.09.2013г. по т.д. №934/2012г., ВКС, II т.о. /всички въпроси без шести/; решение №214 от 29.05.2014г. по т.д. №992/2012г. на ВКС, I т.о. /шести въпрос/. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно. С молба вх.

№1140/21.01.2025г. касаторът допълва изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като сочи още правни въпроси, но същите не следва да се обсъждат, тъй като са наведени след изтичане на законоустановения срок за обжалване на въззивното решение.

Ответникът „Милкотроник“ ООД оспорва касационната жалба, като излага доводи за липса на основания за допускане на въззивното решение до касационното обжалване. Счита, че обжалваното решение е правилнозаконосъобразно и обосновано, съобразено със съдебната практика, вкл. цитираната от касатора, поради което следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.

С частната жалба срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК решение №77/28.02.2024г. жалбоподателят Фондация „Център за култура и спорт“ навежда доводи, че съдът е отхвърлил възражението му по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение за въззивното производство без да съобрази задължителната съдебна практика ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, т.3. Моли да бъде отменено обжалваното решение и да бъде уважено искането по чл.248 ГПК като бъде намалено присъденото от въззивния съд адвокатско възнаграждение на ответника.

3

Ответникът „Милкотроник“ ООД не представя отговор на частната жалба в законоустановения срок.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната и частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.79, ал.1, вр. чл.266, ал.1 ЗЗД, вр. чл.99 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, въззивният съд, на първо място, приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл с валиден и допустим съдебен акт, като е разгледал предявените искове и е определил правилно правната им квалификация с оглед наведените в исковата молба правопораждащи факти и търсената защита, а на второ място, е стигнал до извод, че не се доказва възникването на твърдяното договорно правоотношение по устен договор за СМР, респективно не се установява съществуването на вземането за договорно възнаграждение за изпълнени работи- предмет на процесния договор за цесия.

Решаващият съдебен състав приема, че предвид наведените факти и обстоятелства в исковата молба ищецът следва да установи сключването на договора за цесия, както и съществуването на вземането, предмет на този договор. С оглед обстоятелството, че процесното вземане е за възнаграждение за извършени СМР по възлагане от ответника съгласно чл.258 и сл. ЗЗД, следва да се установи сключването на твърдения договор, изпълнение на възложените работи и приемането им от възложителя. Въззивният съд намира, че първоинстанционният съд е дал правилна правна квалификация и е разпределил в съответствие със закона доказателстветата тежест между страните. Счита, че възраженията относно действителността на договора за цесия и липсата на надлежно уведомяване на длъжника са неоснователни, като подчертава, че няма пречка уведомлението до длъжника за прехвърляне на вземането да бъде направено от цедента, действащ чрез цесионера. В случая самият ответник-длъжник е признал в отговора на исковата молба, че е узнал за цесията от получено на 15.10.2021г. писмо.

Решаващият съдебен състав отграничава като основен спорен въпрос по делото съществуването на цедираното вземане, т.е. вземане за възнаграждение на основание устен договор за СМР, сключен между „Стройгруп“ ЕООД и ответното дружество на 23.10.2017г., за които е съставен приемопредавателен протокол - протокол №1 от 12.12.2018г. за установяване завършването и заплащането на натурални видове СМР, обр.19, подписан от страните и инвеститора, в който са описани конкретните работи по вид, 4 количество и стойност, както и общата стойност с ДДС- сумата 56 223.22 лева. Съдът приема, че издадената от ответника данъчна фактура №34 от 12.12.2018г. на стойност с ДДС - 56 223.22 лева, с основание посочения протокол за извършени СМР, е анулирана с двустранно подписания протокол №2 от 17.12.2018 г. по чл.116, ал.4 ЗДДС за анулиране на погрешно издаден документ. В протокола е обективирано изявлението на издателя и доставчик по фактура №34 от 12.12.2018г. „Стройгруп“ ЕООД, че основанието за анулиране на документа /процесната фактура/ е липса на данъчно събитие и че не е съставен нов документ на нейно място, като документът е подписан от управителите и на двете дружества- издателят на фактурата и получателят „Милкотроник“ ООД. Въззивният състав приема, че анулирането на фактурата е осчетоводено от „Стройгруп“ ЕООД, тъй като в дневника за продажби е отразена с нулева стойност. Възприема заключението на ССЕ, че протоколът по чл.116, ал.4 ЗДДС съдържа необходимите реквизити, с изключение на номер и дата на издаден нов документ /което не води до неговата невалидност/, като целта му е да се заличи документалната стойност на анулирания документ за „данъчно събитие“- в случая протокол №1 от 12.12.2018г.

След анализ на доказателствата решаващият съдебен състав стига до извод, че по делото не се установяват договорни правоотношения, т.е. договорно задължение за изпълнение на процесните СМР. Подчертава, че ищецът се позовава на сключването на устен договор на посочената от него дата, но такъв не се установява с оглед установената в закона недопустимост на свидетелски показания /чл.164, ал.1, т.3 ГПК/.