Решение № 2870 от 25.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2870 гр. Пловдив, 25.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Светла Н. Гърчева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20235330106781 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба М. Д. Д., ЕГН **********, с адрес гр.

*******************************************, против „Кредит Тайм” ЕООД, ЕИК 203615520, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к.

Младост-1А, ул. „Анна Ахматова“ № 9, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми:

-сумата от 20 лв. – платена при начална липса на основание по клауза за такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем от договор за паричен заем № ******* от *******, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.05.2023 г., до окончателното изплащане на сумата и

-сумата от 20 лв. – платена при начална липса на основание по клауза за такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение по договор за паричен заем № ******* от *******, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.05.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.

На основание чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение на всеки от осъдителните искове чрез увеличаване на размера на същите съответното от 20 лв. на 65,71 лв. относно иска, касаещ платена без основание сума по клауза за такса за експресно разглеждане, както и от 20 лв. на 65,71 лв. относно иска, 1 касаещ платена без основание сума за такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № ******* от *******, по силата на който ответникът предоставил на ищеца парична сума в размер на 300 лв., при фиксирана лихва от 15 % и ГПР – 15,21 %. Съгласно уговорките в договора заемателят следвало да заплати и сумата от 126,24 лв. – еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричния заем и сумата от 126,24 лв. – такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение. Общата дължима сума по кредита била 564 лв., платими на 12 равни двуседмични вноски, считано от 07.10.2021 г. Начислената сума по кредита се твърди да е изцяло заплатена от ищеца. В исковата молба обаче се излагат съображения, че договорът за паричен заем, за който, като потребителски кредит, се прилагали разпоредбите на ЗПК, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като нарушавал разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Аргументира се още, че договорената възнаградителна лихва е нищожна и поради противоречие на клаузата за нейното договаряне с добрите нрави предвид високия й размер.

Не било ясно посочено в договора и как е формиран ГПР по кредита. В процента на разходите следвало да се включат и двете такси, като по този начин ГПР надвишавал законовия лимит по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което водело до нищожност на клаузата за таксите. В тази насока са развити съображения.

Сумите по двете процесни такси не се дължали и на самостоятелно основание – противоречие с чл. 10а ЗПК, тъй като по съществото си представлявали такси по отпускане и управление на кредита. Поради изложеното се иска връщане на недължимо платените по договора суми – за такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем и за такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от „Кредит Тайм” ЕООД. След изтичането на едномесечния срок за отговор е депозирано становище за неоснователност на иска.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Установява се от представените писмени доказателства – договор за паричен заем № ******* от ******* и приложенията към него, че между ищцата М. Д. Д. и ответника „Кредит Тайм” ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на посочения в исковата молба договор за потребителски кредит, при което ищцата има качеството на кредитополучател, а ответникът на кредитодател. По силата на договора за кредит на ищцата била предоставена в заем сумата от 300 лв., срещу задължение да я върне в рамките на дванадесет двуседмични вноски. С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП от 15,00 %, и посочен ГПР от 15,21 %. Видно от съдържанието на договора в т. 3 „Условия по заема“ за кредитополучателя било предвидено задължение за заплащане на сумата от 126,24 лв., представляваща еднократна такса за експресно 2 разглеждане на заявката за одобрение на паричния заем, дължима за бързо и експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, без налични допълнителни уточнения досежно самата услуга. В същия раздел било предвидено и заплащане от длъжника на такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение също в размер от 126,24 лв. Общият размер на задълженията по кредита с таксата за експресно разглеждане и тази за изготвяне на индивидуално кредитно предложение е посочен на 564 лв., а при заплащане своевременно по погасителния план – сумата била 516 лв.

Съдът като съобрази материалите по делото намира, че при така описаното по-горе договорно правоотношение между страните, ищцата освен качеството на кредитополучател, има качеството на потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което се ползва със законоустановената потребителска закрила и приложение в случая намират императивните правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът приема за основателни съображенията в исковата молба за недействителност на договора за кредит поради нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит задължително съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция съдът намира, че уговорените такси за експресно разглеждане и за изготвяне на индивидуално кредитно предложение реално представляват разход по кредита и е следвало да бъдат взети предвид при определяне на ГПР. Съгласно изричния текст на договора първата такса се дължи за експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредит, а втората за формиране на предложение с параметрите на кредитното правоотношение, т.е. и двете са пряко свързана с договора и съществуват единствено във връзка с него. Липсват съща така писмени данни кредитополучателят доброволно да е избрал тези „услуги“, чието конкретно съдържание не е посочено в договора за кредит. Следователно разходите за експресно разглеждане на заявлението за отпускане на заема и по изготвяне на конкретно предложение за кредит, е трябвало да се включат в ГПР по заема. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден относно действителния размер на разходите по правоотношението, които ще направи, и реалното оскъпяване на кредита – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Фактически приложимият ГПР по кредита не е 15,21 %, доколкото общият размер на двете такси от 252,48 лв. е повече от 80 % от чистата стойност на кредита и предвид ГЛП от 15,00 %, при срок на договора от половин година и главница от 300 лв., то неминуемо се извежда заключение за несъответствие на посочения в договора ГПР с действителния такъв по кредита, размерът на който положително би надхвърлил законния лимит в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Последното е самостоятелно основание за нищожност на процесните 3 клаузите, освен заради общата недействителност на кредитното правоотношение на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Допълнително следва да се отбележи, че таксата за експресно разглеждане на заявлението за кредит и тази за изготвяне на индивидуално кредитно предложение се дължат въз основа на клаузи от договора, които са в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Според тази норма кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Действията по приоритетно разглеждане на заявлението по отпускане на кредит и изготвяне на конкретните параметри по заемното правоотношение са такива, свързани със сключването на договор, респ. със своевременното усвояване на кредита. За събирането на такси за разглежданите действия обаче законодателят е предвидил забрана. При това положение съдът приема, че целта на посочените договорни клауза е да послужат за заплащане на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, което води и до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не е посочен реално приложимия лихвен процент по договора.

Следователно договорът е недействителен, а в частност и процесните клауза за такса експресно разглеждане и за изготвяне на индивидуално кредитно предложение, и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК Завишаването на възнаградителната лихва по скрит начин води до извод и за противоречие на добрите нрави, тъй като е налице неравноправие между двете страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано високи разход за предоставения му финансов ресурс и възнаграждение за кредитора.

Видно от събраните по делото писмени доказателства – платежни нареждания, и прието и неоспорено заключение по ССчЕ, ищцата М. Д. Д. е заплатила на ответника „Кредит Тайм“ ЕООД сумата от обща 441,40 лв. с основание процесното кредитно правоотношение. Според вещото лице 65,71 лв. от тази сума е отнесена са погасяване на таксата за експресно разглеждане, а 65,71 лв. – за такса за изготвяне на индивидуално кредитно предложение.

На основание чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Посоченото е проявление на принципа за забрана на неоснователното обогатяване, залегнал и при кондикционните искове по чл. 55 ЗЗД, една от хипотезите на която разпоредба предвижда връщане на платените без основание суми от получателя на платеца. Следователно в случая заплащането на суми по двете процесни клаузи – по 65,71 лв. за всяка такса, се явява лишено от основание, тъй като е дължима единствено чистата стойност на кредита, а именно главницата от 300 лв. Всичко платено над нея подлежи на връщане.

С оглед на горното исковата претенция се намира за основателна и ще 4 се уважи изцяло, а като последица от уважаването на претенцията ще се присъди и законната лихва за забава върху присъдените суми от датата на депозиране на исковата молба.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищцата на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В полза на същия следва да се присъди сумата от 100 лв. разноски за държавна такса и 150 лв. – внесен депозит за вещо лице.

По настоящото производство на ищцата са предоставени правни услуги от адв. Д. Б., като съобразно представения Договор за правна защита и съдействие е уговорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В тази връзка относно размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адвоката, то е за отбелязване, че съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Прието е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.