Определение № 1104 от 21.07.2025, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1104 гр. Велико Търново, 21.07.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.а

Членове:

Димо Колев

АННА ДИМОВА като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно частно гражданско дело № 20254100500674 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 248 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Сити Кеш“ ООД гр. София, подадена чрез пълномощника му адв. Хр. М. от САК против определение № 146/04.04.2025г. по гр.д.

№ 274/2024г. на ЕРС, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на постановено по делото решение в частта за разноските, чрез намаляване на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 1400 лв.

В частната жалбата се правят оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт във връзка с приетото от районния съд, че с оглед фактическата и правна сложност на делото и положения труд от пълномощника на ищеца, договореното и присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1400 лв. не е прекомерно по см. на чл. 78 ал. 5 ГПК. Възразява се, че по делото макар и да са предявени два иска – за нищожност на договор за кредит и за връщане на платена без основание сума, с тях се защитава един и същ материален интерес, поради което на ищеца не се дължи адвокатско възнаграждение за всяка от двете претенции, а размера на последното следва да бъде определен на база общия материален интерес. Изтъква се, че доколкото делото не се отличава със значителна фактическа и правна сложност и предвид факта, че по спорните въпроси е налице многобройна и трайна съдебна практика, което рефлектира върху положение от адвоката на ищеца усилия за процесуална защита, то претендирания хонорар се явява необоснован по своя размер. Акцентира се, че посочените в Наредба № 1/09.07.2004г. размери на възнагражденията нямат задължителен характер, а могат да служат само като ориентир за дължимия по делото хонорар. Посочва се, че след като съдът следи служебно за неравноправни клаузи и 1 доколкото не е правен опит за доброволно уреждане на спора преди завеждане на делото, то размера на дължимото възнаграждение следва да е значително по – нисък.

Извън горните съображения се сочи, че присъждане на претендирания размер на адвокатския хонорар води до неоснователно разместване на блага и по същество представлява злоупотреба с процесуално право по см. на чл. 3 ГПК. С тези доводи жалбоподателят иска от ВТОС да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да откаже да присъди разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ищеца респ. да намали значително неговия размер.

В срока по чл. 276 ал. 1 ГПК насрещната страна по жалбата е подала отговор по нея, с който заема становище за нейната неоснователност. В отговора се изтъква, че процесното адвокатско възнаграждение е в минимален размер и че съответства на фактическата и правна сложност на делото и положените усилия за процесуална защита по него. По тези съображения се иска от ВТОС да остави подадената частна жалба без уважение и да потвърди обжалвания съдебен акт.

Великотърновският окръжен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите в частната жалба, намира следното от фактическа страна:

Предмет на гр.д. № 274/2024г. по описа на ЕРС са предявени в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 26 ал. 1 пред. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за паричен кредит от 30.05.2022г. и с правно основание чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 7309, 60 лв. като платена без основание, поради нищожността на договора за заем. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът сключил с частния жалбоподател договор за паричен кредит, по който му е отпусната сумата от 2500 лв., която следвало да върне в срок на месечни вноски, заедно с уговорена договорна лихва от 1003, 92 лв. Посочено е още, че клаузата на чл. 6.1, задължаваща заемателя да плати неустойка в размер на 5064, 08 лв., ако неосигури обезпечение в съответствие с изискванията на чл. 6.2. от договора, противоречи на принципите на справедливост и добросъвестност и представлява сигурна печалба за кредитора като добавък към уговорената възнаградителна лихва. Твърди се, че посочената клауза е нищожна, поради нарушаване на добрите нрави, но доколкото нейният размер не е отразен в ГПР-то на договора за кредит е налице нарушение на чл. 19 ал. 4 ЗПК, което влече недействителност на цялото съглашение по см. чл. 23 ЗПК. В тази връзка се изтъква, че ищецът дължи да върне само чистата стойност на кредита в размер на 2500 лв., а платеното в повече, което е в размер на 7309, 60 лв. е получено от заемодателя, при начална липса на основание.

С отговора на исковата молба ответникът, чрез упълномощен от него адвокат, е оспорил исковете като неоснователно и недоказани. Развил е доводи, че процесния договор за кредит не е недействителен на соченото от ищеца основание, тъй като при 2 формиране на ГПР-то размера на неустоечното вземане по чл. 6. 1 не следва да се включва в него, доколкото последното не е част от компонентите, които го изграждат към момента на сключване на договора. Отделното от това са изложени възражения за действителността на неустоечната клауза и за липсата на неравноправност по ЗЗП. В тази връзка се излагат съображения за наличието на основание за получаване на сумите предмет на осъдителния иск по чл. 55 ал. 1 ЗЗД. С отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение за прекомерност на търсеното от ищеца адвокатското възнаграждение.

С определение по чл. 140 ГПК съдът е насрочил делото в открито съдебно заседание, в което е извършил доклад по чл. 146 ГПК, приел е представените от страните писмени доказателства и е изслушал заключението на допуснатата по искане на ищеца СИЕ. В съдебното заседание процесуалният представител на ищеца е взел становище по доклада на делото, по приемането на писмените доказателства и по изслушването на вещото лице по реда на чл. 200 ГПК, както и по съществото на спора.

В това заседание делото е било обявено за решаване и с решение № 122/17.12.2024г. предявените искове са уважени изцяло, като в полза на ищеца е присъдено адв. възнаграждение в размер на 1400 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 12.06.2024г.

С обжалваното определение по чл. 248 ГПК първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ответника за изменение на съдебното решение в частта на разноските, като е изложил съображения, че платеното адвокатско възнаграждение от ищеца съответства на фактическата и правна сложност на делото и на извършената от процесуалния му представител работа.

При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК от легитимирана страна, която има интерес да обжалва определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, поради което се явява процесуално допустима. В случая допустимостта на частната жалба не е обусловена от представянето на списък на разноските по чл. 80 ГПК, тъй като същата е насочена срещу присъдените в полза на насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Фактическите състави на чл. 78 ГПК, уреждащи въпроса за отговорността за сторените по делото разноски, предвиждат задължение за страната, която неоснователно е предизвикала спора да възстанови разходите, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си. Отговорността за разноски в гражданския процес се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от изхода по спора. С възражението по чл. 78 ал. 5 ГПК задължената да възстанови разноските 3 страна поставя пред съда въпроса за обективните предели на отговорността си, с оплаквания, че насрещната страна съществено е надценила труда на своя адвокат, като е уговорила и заплатила възнаграждение, чийто размер значително надвишава обичайния и разумния за защита по конкретното дело. Следователно с възражението по чл. 78 ал. 5 ГПК се оспорва причинно следствената връзка на поведението на страната, предизвикала спора, с размера на уговореното и платено възнаграждение от другата страна.

Въведеният от закона критерий за границите на деликтната отговорност на страната предизвикала спора е обективен и е свързан с изискването заплатеното адвокатско възнаграждение да е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. Това означава, че преценката на съда се съсредоточава върху характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело. За да е прекомерно по смисъла на закона, уговореното възнаграждение следва да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнагражденията за дела с подобна фактическа и правна сложност, при съобразяване, че от страната възложила защитата не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито се очаква да избере адвоката, оценяващ най – ниско труда си. Само ако се установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение от наложената от този пазар обичайна мяра на размера му, съдът има законовото основание да намали отговорността на страната, неоснователно предизвикала спора, в рамките на същата.

Преценката на съда се извършва към момента на сключване на договора и се основава на опитните правила. В тази преценка съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.07.2004г. и зачитайки действието на решението от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, не е длъжен по силата на чл. 78 ал. 5 in fine ГПК да прилага ограничението, което те поставят, но само и след като установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В този случай платеното в повече няма за причина поведението на страна, предизвикала спора, а има за причина поведението на насрещната страна, която не е положила дължимата грижа, поради което уговорено в повече остава в нейна тежест. В този смисъл е константната практика на ВКС, намерила израз в Определение № 2995/13.06.2024г. по ч.гр.д. № 991/2024г., в Определение № 3975/30.08.2024г. оп ч.гр.д. № 2806/2024г., двете на IV г.о., на ВКС.

При съобразяване на предмета на делото, вида и количеството на свършената от пълномощника на ищеца работа, настоящият състав на ВТОС намира, че заплатения и уговорен хонорар в размер на 1400 лв. не е прекомерен и съответства на обичайно заплащаните възнаграждения за този вид дела.

В случая производството има за предмет два обективно кумулативно съединени иска – обуславящ - за нищожност на договора за кредит, поради нарушаване на изискването на чл. 19 ал. 4 ЗПК и обусловен - за връщане на недължимо платена сума 4 по него в размер на 7309, 60 лв., по които обикновено се заплащат адвокатски възнаграждения към и малко над праговете по Наредба № 1/09.07.2004г. В тази връзка последните могат да се ползват като ориентир за преценката на съда относно справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение. При оценяеми искове, размера на адвокатското възнаграждение е поставен в зависимост от защитавания материален интерес /арг. от чл. 7 ал. 2 от Наредбата/. Цената на иск за нищожност на договор за кредит е стойността на договора - чл. 69 ал. 1 т. 4 ГПК, а тя се определя от сбора на главницата и дължимата възнаградителна лихва, като съществени и основни престации по него. В случая цената на иск по чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 26 ал. 1 пред. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, с оглед на размера на отпуснатия заем и уговорената лихва, възлиза на 3503, 92 лв. Цената на иска по чл. 55 ал. 1 пред. 1 ЗЗД е размера на търсената сума – 7309, 60 лв. В тази връзка съобразно посоченото в чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. и при съобразяване на правилото на чл. 2 ал. 5 от с.н., приложимо при обективно съединяване на искове, както е понастоящем, общият размер на минималното възнаграждение за процесуално представителство възлиза на 1681, 35 лв. Следователно уговореното и платено по договора от 12.06.2024г. адвокатско възнаграждение от 1400 лв. се явява в по – нисък размер от минималния по Наредба № 1/09.07.2004г. т.е и от обичайно уговаряния по подобен вид дела.