Решение № 1442 от 12.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1442 гр. София, 12.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100504077 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ срещу решение № 701/16.01.2023 г., постановено по гр.д. № 72090/2021 г. по описа на СРС, 66 състав, в частта, с която са уважени предявените от Н. П. Д. осъдителни искове с правно основание чл. 238, ал. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 11640 лв., обезщетение за претърпяна трудова злополука от 15.06.2020 г., вследствие на която ищецът е получил средна телесна повреда, както и за сумата от 1778,32 лв., мораторна лихва върху главницата за периода 15.06.2020 г. – 16.12.2021 г.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, като въззивникът счита, че по отношение на държавните служители в МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, какъвто е ищецът, са приложими единствено разпоредбите на ЗДСл. Намира, че ЗМВР е специален нормативен акт, регламентиращ статута единствено на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, поради което по отношение на служебното правоотношение с ищеца са неприложими разпоредбите на чл. 238 ЗМВР за обезщетяване на вреди от трудова злополука с изплащане на шест трудови възнаграждения. Ето защо, моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявените искове да бъдат 1 отхвърлени изцяло.

Въззиваемият Н. П. Д. не подава отговор на въззивната жалба. В открито съдебно заседание излага становище за неоснователност на жалбата, като счита, че първоинстанционното решение в обжалваната част е правилно и моли същото да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:

Исковата претенция се основава на разпоредбата на чл. 238, ал. 1 ЗМВР, съгласно която на служителите на МВР, претърпели телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните си задължения, се изплаща обезщетение в размер на 10 месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 месечни възнаграждения при средна телесна повреда.

Основателността на предявения иск предпоставя наличието на служебно правоотношение между страните, по което ищецът да е държавен служител в МВР, да е получил телесна повреда (средна или тежка) по повод изпълнение на служебните му задължения и да е налице причинна връзка между получената телесна повреда и извършените действия или бездействие, свързани с изпълнение на длъжността, която е заемал. С оглед твърденията на страните и представените писмени доказателства, по делото е безспорно, че към 15.06.2020 г. Н. П. Д. е бил служител по служебно правоотношение в Главна дирекция „Гранична полиция“ на длъжност старши експерт „Логистика“, като на посочената дата е претърпял трудова злополука на работното си място, вследствие на която е получил средна телесна повреда. Спорно остава обстоятелството дали по отношение на служебното правоотношение с ищеца е приложима разпоредбата на чл. 238 ЗМВР, респ. дали Н. П. Д. има право да търси обезщетение за претърпените вреди от трудова злополука по специалния ред на ЗМВР, а не по реда на ЗДСл.

2

Настоящият въззивен състав намира, че възраженията на въззивника за неприложимост на разпоредбата на чл. 238 ЗМВР по отношение на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР са несъстоятелни. В съдебната практика не са налице колебания по тълкуването и прилагането на разпоредбите на чл. 142 и чл. 238 от ЗМВР. Съгласно чл. 142, ал. 2, със ЗМВР се урежда статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1, а именно – полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, а в разпоредбата на чл. 238 ЗМВР е предвиден специален ред за обезщетение на „служителите на МВР“ при претърпени телесни повреди при или по повод изпълнение на служебните им задължения. Кръгът на последните е очертан в разпоредбата на чл. 142, ал. 1 ЗМВР и обхваща както вече посочената категория лица, така и държавните служители по чл. 142, ал.

1, т. 2, какъвто е бил ищецът Н. П. Д. към датата на настъпване на трудовата му злополука, както и лицата, работещи по трудово правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 3 ЗМВР.

Разпоредбите на закона са ясни, не са в противоречие една с друга, нито с разпоредбите на други закони, поради което не е налице необходимост от тълкуването им. В този смисъл – Определение № 476 от 09.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4842/2021 г., IV г. о.

В подкрепа на изложения извод са и последните законодателни промени в разпоредбата на чл. 142 ЗМВР, обнародвани в ДВ, бр. 19/2024 г. Правната норма на ал. 4 на чл. 142 регламентира статута на държавните служители по ал. 1, т. 2, по отношение на които по правило се прилага ЗДСл, но с редица законодателни изменения в последните години е разширено приложното поле на множество разпоредби от ЗМВР, които следва да се прилагат и по отношение на тези служебни правоотношения. Така с последните изменения изрично е посочено, че нормата на чл. 238 ЗМВР намира приложение и за държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2, като в мотивите към Законопроекта за изменение и допълнение на ЗМВР (включен в общ Законопроект за изменение и допълнение на ЗМВР, постъпил в НС на 05.05.2023 г.) е посочено, че поради липсата на изрична законова регламентация и неправилно тълкуване на правните норми в противоречие със съдебната практика, органите на МВР отказват изплащане на обезщетения за вреди от трудови злополуки на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, което е дискриминационно по отношение на тези категории лица. Видно е, че волята на законодателя изначално е била да не дели различните категории служители по ЗМВР в правото им да получат обезщетения за вреди от трудова злополука по този закон, като практическият проблем при изплащането им е бил разрешен посредством изричното конкретизиране на приложното поле на нормата по отношение и на държавните служители по т. 2 на посочената разпоредба.

С оглед на изложеното, по делото се установяват всички елементи от фактическия състав на претендираното вземане за обезщетение за вреди от трудова злополука по реда на ЗМВР.

Между страните не се спори, че възнаграждението на ищеца към датата на злополуката е било в размер на 1940 лв., т.е. дължимият размер на обезщетението като сбор от шест възнаграждения е 11640 лв., поради което главният иск се явява изцяло основателен. Като е достигнал до идентични правни изводи, СРС е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено. Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи за 3 неправилност на първоинстанционното решение по отношение на размера на присъдените суми или дължимостта на акцесорното вземане за мораторна лихва, поради което въззивният съд не дължи излагане на мотиви по същество за правилността на акта в тази част, а следва да го потвърди изцяло.

При този изход на спора въззиваемият има право на направените по делото пред въззивната инстанция разноски за възнаграждение за един адвокат. Представени са доказателства, че същото е платено в размер на 2000 лв. за процесуално представителство пред СГС, но предвид наведеното от въззивника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК настоящият въззивен състав намира, че възнаграждението в посочения размер е прекомерно и следва да бъде намалено. Следва да се отбележи, че съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция и обема на осъществения във въззивното производство труд от процесуалния представител на въззиваемия (изготвяне на писмени бележки по делото, което на въззивна инстанция се концентрира върху един единствен спорен правен въпрос, както и явяване в открито съдебно заседание), съдът намира, че претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено поради прекомерност до сумата от 600 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 701/16.01.2023 г., постановено по гр.д. № 72090/2021 г. по описа на СРС, 66 състав, в частта, с която са уважени предявените от Н. П. Д., ЕГН **********, срещу ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ – МВР осъдителни искове с правно основание чл. 238, ал. 1 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 11640 лв., обезщетение за вреди от претърпяна трудова злополука от 15.06.2020 г., вследствие на която ищецът е получил средна телесна повреда, както и за сумата от 1778,32 лв., мораторна лихва върху главницата за периода 15.06.2020 г. – 16.12.2021 г.

ОСЪЖДА ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ“ – МВР, с адрес: гр. София, бул. „******* да заплати на Н. П. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „******* вх.

1, ап. 32, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 600 лв., разноски пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

Председател: _______________________

Членове:

4

1. _______________________

2. _______________________

5