Определение № 1123 от 15.10.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1123 гр. Б., 13.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Анета Илинска

Крум Динев като разгледа докладваното от Анета Илинска Въззивно частно гражданско дело № 20241200500897 по описа за 2024 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т.2 вр. с чл.248 ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба, подадена от Е. П. М., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.Б., ***, чрез адв. Е. П., съдебен адрес: гр.

Б., ул. „***, против Определение №954/22.05.2024 г., постановено по ч.гр.д.

№2386/2021 г. по описа на РС-Б., в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК.

С атакуваното определение съдът е допълнил постановеното Определение №556/20.03.2024 г. по ч.гр.д.№2386/2021 г. по описа на РС-Б., като е осъдил „Т.“ ЕАД, ЕИК *** да заплати на Е. П. М., ЕГН **********, сумата в размер на 150 лв., представляващи сторени от нея разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното производство, като едновременно с това е оставил без уважение молбата на жалбоподателката в частта й, с която се претендира осъждане на „Т.“ ЕАД да заплати разликата над сумата от 150 лв. до претендираните 300 лв.

В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на определението в отхвърлителната му част. Посочва се, че съгласно чл.7, ал.7 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение (НМРАВ) при представителство по заповедни производства, възнаграждението се определя по правилата на чл.7, ал.2 на база на половината от стойностите на претендираните суми. Твърди се, че заплатеното в случая адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. е под минимално предвиденият в цитираната наредба размер, което изчислено съобразно вина и броя на предявените искове и техния размер, възлизало в размер на 452, 79 лв.В жалбата се заявява, че неправилно съдът не е взел предвид, че изобщо липсва направено възражение от страна на заявителя за 1 прекомерност на адвокатското възнаграждение, като такова не било направено и с постъпилия отговор на депозираната по реда на чл.248 ГПК молба. Твърди се, че изложеният от съда довод за наличие на бланка за възражение, която се връчва на длъжника и съдържа указание за попълване, не е основание за лишаване на лицето-длъжник от адвокатска защита. Излага се, че следвало да се вземе предвид и обстоятелството, че договореното възнаграждение не е само и единствено за изготвяне и депозиране на възражение по чл.414 ГПК. В тази насока се посочва, че след получаването на издадената заповед, процесуалният представител на длъжника се е запознал с материалите по заповедното производство, депозирал е възражение, частна жалба и искане за спиране. Твърди се, че в закона действително липсвало изискване за възражението, но за да бъде извършена преценка дали такова следва да бъде подадено, е необходимо да бъде проучена цялата налична документация по заповедното производство и да бъде извършена преценка дали подобно възражение евентуално би било основателно или единствено ще доведе до натоварване на длъжника с разноски, т.е. подаването на възражението предполагало длъжникът да е наясно със защитата си по бъдещия иск. Твърди се, че поради тази причина за защитата на длъжника чрез подаване на възражение също се дължи възнаграждение съгласно чл.7, ал.7 от Наредбата, като възнаграждението се определяло на базата на половината от стойностите на претендираните суми. В тази връзка се посочва, че неправилно е прието от районния съд, че претенцията за адвокатско възнаграждение следва да се уважи до размера от 150 лв. Поддържа се, че доколкото заплатеното адвокатско възнаграждение не е единствено за изготвяне и депозиране на възражение против издадената заповед за изпълнение, то следва да бъде присъдено в полза на жалбоподателката адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. Иска се от съда да отмени атакуваното определение в отхвърлителната част и да присъди в полза на жалбоподателката пълния размер на адвокатското възнаграждение в размер на 300 лв. Претендира се и присъждане на сторените в рамките на настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса.

По реда на чл.276, ал.1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на жалбата от „Т.“ ЕАД, чрез юрк.Д.. В отговора се застъпва становище за неоснователност на частната жалба. Посочва се, че в случая липсва основание за присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на длъжника в заповедното производство. Твърди се, че заповедното производство е уредено като едностранно, затова в чл.7, ал.7 НМРАВ то е поставено наред с други едностранни производства – производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на изпълнителен лист. Навежда се, че защитата на длъжника в рамките на тези производства се осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай адвокатското възнаграждение се определяло по реда на чл.11 от Наредба №1/09.07.2004 г. Твърди се, че следва да се направи разграничение с типизираното подаване на възражение в срока по чл.414 ГПК.

Посочва се, че по възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл.422 ГПК. Твърди се, че 2 възражението няма самостоятелен характер и е само формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита на длъжника. Посочва се, че съдът в исковото производство вече се е произнесъл и е присъдил разноски на длъжника, поради което и такива не му се дължат отделно в исковото производство. С оглед горното се моли частната жалба да бъде оставена без уважение.

Настоящият съдебен състав, като взе предвид наведените доводи и събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.275, ал.1 от ГПК и срещу обжалваем съдебен акт по смисъла на чл.274, ал.1, т.2 вр. с чл.248, ал.3, изр.второ от ГПК.

Разгледана по същество, частната жалба е основателна, поради следните съображения:

За да извърши проверка за законосъобразност на обжалваното определение на първоинстанционния съд съобразно компетентността си, въззивната инстанция намира за установено следното от фактическа страна:

Производството пред заповедния съд е било образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, депозирано от заявителя „Т.“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, против Е. П. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Б., ж.к. „З..

Със заявлението е било поискано издаване на заповед за изпълнениесрещу длъжника за следните суми: сумата от 1893, 67 лв., представляваща незаплатена главница по договор за потребителски кредит, за сумата от 608, 93 лв., представляваща незаплатено договорно възнаграждение за периода от 25.09.2020 г. до 25.08.2021 г., за сумата от 553, 23 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 25.09.2020 г. до 07.09.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до изплащането й, както и за разноските по делото. В заявлението е посочено, че вземанията произтичат от

Договор за потребителски кредит

№7053000698/17.06.2020 г. и извлечение от счетоводни книги към 07.09.2021 г., които са приложени към заявлението.

Районният съд е издал Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК №629/22.09.2021 г. по ч.гр.д.№2386/2021 г. по описа на РС-Б., с която е разпоредил длъжникът Е. П. М., ЕГН ********** да заплати на кредитора Т.“ ЕАД, ЕИК ***, следните суми: сумата от 1893, 67 лв., представляваща незаплатена главница по договор за потребителски кредит №7053000698/17.06.2020 г., за сумата от 608, 93 лв., представляваща незаплатено договорно възнаграждение (възнаградителна лихва) за периода от 25.09.2020 г. до 25.08.2021 г., за сумата от 553, 23 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 25.09.2020 г. до 07.09.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до 3 изплащането й, за сумата от 61, 12 лв., представляваща внесена държавна такса и за сумата от 50 лв. юрисконсултско възнаграждение, съгласно чл.26 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Постановено е незабавно изпълнение и издаването на изпълнителен лист на основание чл.418 ГПК.

В срока по чл.414, ал.2 ГПК по делото е постъпило възражение вх. № 2347/15.02.2022 г. от длъжника Е. П. М., ЕГН **********, чрез адв. Е. П., с което се възразява, че длъжникът не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК. Посочва се, че длъжникът не дължи главница, разноски, обезщетение за забава и договорна лихва. Поискано е присъждане на сторените разноски в производството по делото.

Към възражението си длъжникът е представил договор за правна услуга, сключен между Е. П. М. и адв. Е. А. П., с предмет оказване на процесуално представителство по заповедното производство. Договорено е заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., която сума е посочено, че е изплатена напълно и в брой при подписване на договора.

Постъпила е и молба с правно основание чл.420, ал.2 ГПК за спиране на принудителното изпълнение по изп.д.№1258/2021 г. по описа на ЧСИ Б.В., подадена от длъжника Е. П. М., която е отхвърлена като неоснователна с Определение №1394/13.10.2022 г. по гр.д. №2386/2021 г. по описа на РС-Б..

С Определение №556/20.03.2024 г. по ч.гр.д. №2386/2021 г. по описа на РС-Б. е постановено обезсилване, на основание чл.415, ал.5 ГПК, на издадената Заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК с №629/29.09.2021 г. и изпълнителен лист от 23.09.2021 г. по ч.гр.д. №2386/2021 г. по описа на РС-Б. и е прекратено производството по делото.

С атакуваното Определение №954/22.05.2024 г. по ч.гр.д. №2386/2021 г. по описа на РС-Б. е допълнено предходно постановеното от съда Определение №556/20.03.2024 г. в частта относно разноските, като е постановено осъждане, на основание чл.78, ал.4 ГПК, на „Т.“ ЕАД, ЕИК *** да заплати на Е. П. М., ЕГН **********, сумата от 150 лв., представляващи сторени от нея разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното производство, като молбата по чл.248 ГПК на Е. П. М. в частта й, с която се претендира осъждане на „Т.“ ЕАД да заплати разликата над сумата от 150 лв. до претендираните от 300 лв. е оставена без уважение.

Определението се обжалва именно в тази отхвърлителна част.

В мотивите на обжалваното определение районният съд е приел, чедлъжникът е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., които обаче следва да бъдат намалени до сумата от 150 лв., въпреки липсата на направено възражение за прекомерност, доколкото делото не се характеризира с фактическа и правна сложност и доколкото по делото не са налице доказателства преди подаване на възражението процесуалният представител да е извършвал справки по делото или да го е проучил по някакъв начин. Районният съд също така е изложил и съображения, че не е обвързан от предвидените в Наредба №1/2004 г. минимални размери на 4 адвокатските възнаграждения, аргументирайки становището си с решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г.

Настоящата инстанция не споделя направените от районния съд правни изводи. С оглед данните по делото, Б.ският окръжен съд намира за неправилен отказа на първата инстанция да присъди на длъжника претендираното адвокатско възнаграждение в пълния му размер от 300 лв.

В случая, предвид обезсилване на заповедта за изпълнение и прекратяване на производството по заповедното дело, на основание чл.78, ал.4 ГПК, на длъжника се дължат всички направени в заповедното производство разноски. В тази връзка, предвид представените в първата инстанция доказателства, БРС неправилно е присъдил на заявителя разноски за адвокатско възнаграждение в размер само на 150 лв., вместо действително направения разход от 300 лв. В случая, районният съд недопустимо е приложил служебно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, без да е бил сезиран с възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК дава възможност на съда да присъди по-нисък размер на разноските, когато заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, но само когато е налице заявено искане за това от насрещната страна.