Акт № 499 от 06.11.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 499 гр. София, 06.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Ася Събева

Членове:Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря РУСИАНА АН. ЯНКУЛОВА като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно търговско дело № 20261001000387 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и във вр. чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* срещу решение от 22.07.2025г., по гр. д. № 3338/2025 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-29 състав, с което дружеството „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено да заплати на „Д. и Д.“ ООД, ЕИК *********, на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 137, ал. 2 ЗЕ, сумата в размер на 34 436,52 евро (тридесет и четири хиляди четиристотин тридесет и шест евро и 52 цента), с левова равностойност 67 351,99 лв., представляваща обезщетение за ползване през периода от 25.03.2017 г. до 25.03.2022 г. на съоръжения за присъединяване към топлопреносната мрежа — присъединителен топлопровод и абонатна станция, находящи се в гр. София, ул.

Антим I, № 52–54, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба на 25.03.2022г. до окончателното изплащане на вземането, както и направените по делото разноски пред първата инстанция в размер на 4 700,86 евро, равностойни на 9 194,08 лв.

Във въззивната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, а евентуално за неправилност на решението поради необоснованост и нарушения на процесуалния и материален закон. Поддържа се, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, тъй като ищецът е предявил претенция единствено на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ, без да твърди факти за неоснователно обогатяване, обедняване или липса на основание по чл. 59 ЗЗД, поради което първоинстанционното решение подлежи на обезсилване по чл. 270, ал. 3 ГПК. По същество се твърди, че ищецът не е доказал активната си материалноправна легитимация и правото си на собственост върху процесните енергийни съоръжения, тъй като не е представил писмен договор за възлагане на 1 строителството по чл. 163, ал. 1 ЗУТ и приемо-предавателни протоколи, а предварителният договор и строителните разрешения установяват единствено правна възможност за изграждане - в този смисъл ищецът не е доказал фактическото изграждане на енергийните съоражения, така и права върху тях. Поддържа се също, че не са налице материалноправните предпоставки за възникване на задължение за плащане на цена за ползване, тъй като ответникът не е правил необоснован отказ за изкупуване по § 4, ал. 4а ПЗР ЗЕ, а ищецът не е представил изискуемите документи.

Оспорва се изводът на първата инстанция по възражението за давност, като се твърди, че вземането представлява периодично плащане и се погасява с тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Иска се обезсилване на решението и прекратяване на производството, съответно връщане на делото за произнасяне по предявен иск, а евентуално за отмяна на решението и отхвърляне на иска като неоснователен.

Въззиваемото дружество – ищец „Д. и Д.“ ООД е подало в срок отговор на въззивната жалба с възржения за неоснователност. Поддържа, че искът правилно е квалифициран по чл. 59, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 137, ал. 2 ЗЕ, което съответства на трайната практика на ВКС за кондикционния характер на вземането при ползване на чужди присъединителни съоръжения без договор. Изтъква, че правото на собственост, изграждането със собствени средства след съгласуване и въвеждането в експлоатация са доказани по безспорен начин, а ответникът сам е признал собствеността чрез сключването на договор за покупко-продажба от 09.06.2023г. за изкупуване на абонатната станция.

Подадена е и частна въззивна жалба от „Топлофикация София“ ЕАД против определение от 21.04.2026г, с което е отхвърлена депозираната от дружеството молба за изменение на решението в частта за разноските. Поддържа се, че отказът да бъде намалено присъденото адвокатско възнаграждение е незаконосъобразен, тъй като съдът се е позовал формално на минималните размери по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на ВАдС, в противоречие с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и практиката на ВКС, установяващи, че съдът не е обвързан от размерите в наредбата и е длъжен да съобрази възнаграждението с действителната фактическа и правна сложност на спора.

В срок е постъпил отговор на частната въззивна жалба от насрещната по нея страна, с който се поддържа неоснователност. Посочва се в тази връзка, че възнаграждението в размер на 6 000,00 лв. (3 067,74 евро) е реално уговорено и изплатено по банков път въз основа на първоначален договор и анекс след увеличението на иска, и съответства на обема и фактическата и правна сложност на делото.

Софийският апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства приема следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните и се установява от писмените доказателства пред първата инстанция, че между „Топлофикация София“ ЕАД и „Д. и Д.“ ООД е сключен на 20.12.2011г предварителен договор за присъединяване на енергиен обект към топлопреносната мрежа, с който са уредени правата и задълженията на страните относно изграждането на съоръжения за присъединяване на сграда — етажна собственост в гр. София, УПИ IX-11, 12, кв. 154, ул. Антим I № 52–54. Съгласно чл. 2 и чл. 7 от договора, ищецът в качеството си на изпълнител е поел задължението да изгради за своя сметка присъединителен топлопровод и абонатна станция според утвърдените технически проекти, като изрично е уговорено, че до прехвърлянето на правото на собственост върху съоръженията купувача „Топлофикация София“ ЕАД, 2 ищецът остава техен собственик.

С разрешение за ползване № СТ-05-50 от 10.01.2013 г., издадено от ДНСК, строежът, включващ жилищна сграда, външен топлопровод по ул. „Цар Симеон“ с дължина 51,4 м, външен топлопровод по ул. „Антим I“ с дължина 35 м, топлопроводно отклонение и абонатна станция с адрес: гр. София, ул. „Антим I“ № 52–54, е въведен в експлоатация, от 27.12.2013 г. съоръженията са включени в топлопреносната мрежа на гр. София и ответникът реално осъществил чрез тях доставка и пренос на топлинна енергия до битови клиенти в сградата.

На 24.02.2015 г. ищецът е подал заявление до „Топлофикация София“ ЕАД за сключване на окончателен договор за присъединяване с клауза за изкупуване на съоръженията. През процесния период от 25.03.2017 г. до 25.03.2022 г. сделка по изкупуване не е била реализирана, нито между страните е постигнато съгласие за заплащане на цена за ползване. Окончателен договор за покупко-продажба е сключен между страните на 09.06.2023г., с който ответникът е изкупил абонатната станция от ищеца.

От приетата пред първата инстанция техническа експертиза се установява, че процесните съоръжения са ползвани непрекъснато от ответника през целия исков период от 25.03.2017 г. до 25.03.2022 г., като стойността на ползването, определена съобразно Методиката на КЕВР за определяне на цените за предоставен достъп през собствени съоръжения, възлиза на 67 351,99 лв., равняващи се на 34 436,52 евро.

Въз основа на приетите за установени факти и при служебна проверка /чл.269 ГПК/ въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество – правилно.

Неоснователно е оплакването за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявен иск. Предметът на делото се индивидуализира от твърдените в исковата молба факти и отправения петитум (чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК).

Определянето на приложимия материален закон е дейност на съда по правораздаване, като съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена от ищеца. В случая ищецът е изложил ясни фактически твърдения, че е изградил съоръженията със собствени средства след съгласуване с топлопреносното предприятие, че е техен собственик, че ответникът фактически ги ползва за дейността си по топлоснабдяване и че не заплаща цена за ползването им, нито ги е изкупил през процесния период.

Съобразно последователната практика на ВКС (Определение № 1047 от 07.04.2026 г. по к. т. д. № 42/2026 г., II т. о.; Определение № 127 от 16.01.2025 г. по к. т. д. № 1535/2024 г., I т. о.; Определение № 3067 от 31.10.2025 г. по к. т. д. № 1202/2025 г., I т. о.), правилото на чл. 137, ал. 2 ЗЕ урежда задължение за плащане при ползване на чужди присъединителни съоръжения, което не произтича от неизпълнение на договорно задължение, а представлява специално законодателно проявление на общия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Подвеждането на заявените факти под правната норма на чл. 59, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 137, ал. 2 ЗЕ представлява правилна правна квалификация на предявения иск, а не произнасяне по непредявен иск, поради което не са налице основания за обезсилване на решението по чл. 270, ал. 3 ГПК.

По съществото: Доказани са всички кумулативни предпоставки на чл. 137, ал.

2 ЗЕ във връзка с чл. 59, ал. 1 ЗЗД: ищецът е собственик на изградените съоръжения; същите са съгласувани с топлопреносното предприятие; ответникът ги е ползвал реално за осъществяване на лицензионната си дейност по доставка на топлинна 3 енергия през периода 25.03.2017 г. – 25.03.2022 г., с което се е обогатил със спестените разходи за ползване за сметка на обедняването на ищеца. Задължението за заплащане на цена за ползване възниква директно от факта на ползването на чуждото имущество до момента на прехвърляне на собствеността, поради което възраженията за липса на покана или твърдяно неизпълнение на процедури по изкупуване не изключват дължимостта на обезщетението.

Неоснователно на първо място е оплакването в жалбата против материалната легитимация на дружеството- ищец. Правото на собственост на ищеца върху присъединителния топлопровод и абонатната станция се установява от сключения предварителен договор, в който изрично е призната собствеността на изпълнителя до прехвърлянето (чл. 7), строителните книжа, издаденото разрешение за ползване и въвеждането в експлоатация. Абонатната станция и присъединителните топлопроводи са елементи на топлопреносната мрежа и съоръжения със специално предназначение по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗЕ и чл. 612 от Наредба № 9/2004 г., поради което не представляват обща част на етажната собственост по чл. 140, ал. 3 ЗЕ. Тъй като съоръженията са изградени от клиента за битови нужди след съгласуване с топлопреносното предприятие, до тяхното изкупуване те остават собственост на лицето, което ги е финансирало и изградило. Допълнително потвърждение за титулярството на ищеца е сключеният между същите страни на 09.06.2023 г. договор за продажба, с който ответникът е изкупил съоръжението именно от дружеството - ищец.

В правната уредба на топлоснабдяването законодателят е регламентирал два модела за изграждане и придобиване на собствеността върху съоръженията за присъединяване на клиенти за битови нужди (присъединителен топлопровод, съоръжения към него и абонатна станция). По правило, според първата хипотеза по чл.137 ал.1 ЗЕ, присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост.

Алтернативно основание е предвидено в чл. 137 ал. 2 и ал.3 ЗЕ, които регламентират изключение от общия принцип на чл. 137, ал. 1 ЗЕ. В тези случаи /чл.137 ал.2 и 3 ЗЕ/ законодателят изрично е предвидил възможност изграждането на тези съоръжения за битови нужди да се извърши от клиентите след предварително съгласуване с топлопреносното предприятие. От систематичното тълкуване на чл. 137, ал. 2 и ал. 3 ЗЕ, че „собствеността върху съоръженията, изградени от клиентите, се прехвърля в срок до три години“, следва законова презумпция, че до момента на действителното прехвърляне чрез разпоредителна сделка, съоръженията остават индивидуална собственост на клиента, който ги е изградил /в този смисъл се е произнесъл Върховния касационен съд по аналогичен казус с определение № 1047/07.04.2026г по т.д. № 42/2026г IV то./.

Правният извод за собствеността на ищеца през периода 25.03.2017 г. – 25.03.2022 г. се подкрепя и от сключения между същите страни на 09.06.2023 г. окончателен договор за покупко-продажба на процесната абонатна станция. Макар транслативният ефект на продажбата да действа занапред (ex nunc), самият факт на сключване на договора за придобиване между същите субекти, представлява недвусмислено признание от страна на топлопреносното дружество, че именно ищецът „Д. и Д.“ ООД е собственикът на вещта, притежаващ разпоредителната власт върху нея.

Разпечатката съдържа 30 от 63 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/cc0ac478-3fdb-45e8-b79f-dcb29ba4181f