Решение № 1312 от 09.10.2024, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1312 гр. Плевен, 09.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря ЦЕЦКА С. ШУТЕВА като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20244430100299 по описа за 2024 година

Искове с правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.1, вр. чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД

Пред ПлРС е депозирана искова молба от “АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление г***, против Р. М. М., ЕГН **********, от ***, в която се твърди, че между *** като кредитор и ответника - като кредитополучател, е сключен договор за потр.кредит №237651/26,11,2018 г. за сумата от 500,00 лева, като страните са постигнали съгласие общата сума да бъде върната на 3 вноски по 247,00 лева в срок до 24,02,2019 г. Посочва се, че бил уговорен фиксиран ГЛП в размер на 40,05% и ГПР в размер на 48,63%. Посочва се, че кредитополучателят не е изпълнил в срок задълженията си по договора за кредит. Сочи се, че между заемодателя и ищеца в настоящото производство, е сключен договор за цесия от 13,01,2022 г., възоснова на който в полза на ищеца е прехвърлено вземането по процесния договор за кредит, като длъжникът е уведомен за цесията на посочения от него адрес на 21,03,2022 г. и чрез СМС. Твърди се, че ищецът е депозирал заявление по чл.410 от ГПК, по което е образувано ч.гр.д.№5356/2023 г. на ПлРС, като ЗИ е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено спрямо ответника, че дължи на ищеца сумата от 500,00 лева главница, 33,76 лева договорна възнаградителна лихва за периода 26,11,2018 г. – 24,02,2019 г., 89,57 лева законна лихва за забава за периода 24,02,2019 г. – 19,09,2023 г., 182,68 лева неплатени дължими такси, 207,24 лева неустойка съгласно чл.6.2. от Договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 21,09,2023 г. до окончателното изплащане на сумите. Претендират се разноски в заповедното и в настоящото производство. В с.з. ищецът не изпраща 1 представител; преди съдебно заседание /на 12,07,2024 г./ е депозирано писмено становище с приложени писмени доказателства, в което се сочи, че искът следва да бъде уважен.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът депозира писмен отговор чрез назначен особен представител – адв.Цв.П. от ПАК, в който оспорва предявения иск. Посочва се, че ответникът не е уведомен за цесията, и няма как да бъде уведомен чрез особения представител. Оспорва се сключването на договора, както и претендираната неустойка. В с.з. особения представител на ответника моли съда да отхвърли иска, като депозира и писмена защита в дадения от съда срок, в която развива съображения, идентични на изложените в отговора на исковата молба.

Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, намира за установено следното:

По делото е предявен иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, с предмет - признаване за установено по отношение на ответника на вземането, претендирано от ищеца. В производството в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест ищеца следва да докаже качеството си на кредитор спрямо ответника въз основа на действителен договор за заем - по смисъла на ЗПК и ЗЗД, факта на реалното предаване и получаване на заетата сума от страна на ответника, и въз основа на действителен договор за цесия, фактът, че ответникът е надлежно уведомен за станалата цесия; факта на настъпване на изискуемост на вземанията по договора и факта, че ответника е надлежно уведомен за това; размерът на претенциите. Съдът е указал на страните доказателствената тежест в производството с определението по чл.140 от ГПК от 04,07,2024 г.

С посоченото определение изрично е указано на ищеца на основание чл.146, ал.2 от ГПК, че не сочи доказателства, че заемната сума е предадена на ответника, както и че ответникът е уведомен за цесията, като със становище от 12,07,2024 г. ищецът представя копие от разписка за изплатена сума в размер на 500,00 лева на ответника чрез Изипей.

От приложеното ч.гр.д. №5356/2023 г. на ПлРС се установява, че същото е образувано на 21,09,2023 г. въз основа на депозирано от ищеца срещу ответника заявление на основание чл.410 от ГПК. Издадена е заповед за изпълнение на 25,09,2023 г., връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, и на заявителя са дадени указания по чл.415, ал.1 от ГПК.

Делото е попълнено с писмени доказателства /договор за паричен заем Кредирект №237651/26,11,2018 г., Общи условия към него, тарифа на Ситикеш ООД, разписка за платена сума в размер на 500,00 лева/ досежно наличие на облигационни отношения във връзка със сключен между ответника и *** договор за паричен заем.

Видно е от представения в делото Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13,01,2022 г., сключен между ищеца „АПС Бета България“ ЕООД качеството на цесионер и „Ситикеш“ ООД в качеството на цедент, че цедентът е прехвърлил възмездно на цесионера вземания, произтичащи от Договори за кредит, индивидуализирани в Приложение №1 – приложено в цялост, в заверено копие по делото, като на л.26 от делото в Приложението 2 фигурира и вземането срещу ответника по посочения договор за кредит с №237651.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК вр.чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, които съдът намира за процесуално допустими. В законовия едномесечен срок съгласно чл.415, ал.4 от ГПК е предявена исковата молба. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на настоящото производството.

Паричните вземания, които ищцовото дружество-цесионер претендира, произтичат от разпоредбата на чл.99 от ЗЗД, като в разглеждания случай безспорно се установи, че „АПС Бета България“ ЕООД е активноматериалноправно легитимиран по предявените искове с оглед фактa, че е сключен договор за прехвърляне на вземания със „Ситикеш“ ООД, в предмета на който попада и вземането на цедента срещу ответника по делото. По отношение на уведомяването за цесията, каквито възражения са направени от особения представител на ответника, липсват доказателства за получаване на уведомление от страна на ответника – в ИМ се твърди, че ответинкът е уведомен по ел.поща, но доказателства за това не са представени. В Становище от 12,07,2024 г. ищецът също твърди, че сочи доказателства за уведомяване по ел.поща на ответника за цесията, но такива не са представени. Въпреки това неспазването на задължението за уведомяване по чл.99, ал.3 от ЗЗД не влияе върху валидността на договора за цесия, тъй като това задължение е въведено с оглед защитата на длъжника срещу възможността да изпълни на кредитора, който от своя страна се е разпоредил с вземането (в този смисъл Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.).

По отношение на претендираните вземания по договора, съдът намира следното:

По отношение на главницата

С исковата молба се претендира главница в размер на 500,00 лева. В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума, каквито доказателства не бяха представени.

Ето защо съдът приема, че ищецът има вземане срещу ответника за главница по договора за кредит в размер на 500,00 лева. Падежът и на последната вноска за главница е изтекъл на 25,02,2019 г., поради което и цялата сума е изискуема.

Поради установяване на дължимостта на иска за главница основателна се явява и претенцията за законна лихва върху главницата за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 21,09,2023 г. до окончателното плащане.

По отношение на договорната възнаградителна лихва:

Претендира се договорна лихва в размер на 33,76 лева за периода от 26,11,2018 г. до датата на падежа на последната погасителна вноска 24,02,2019 г. По договора е предвиден фиксиран годишен лихвен процент от 40.08 %. Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В случая съдът намира, че с оглед срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на 3 кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и автономията на волята, уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, поради което и предявената искова претенция следва да се уважи, като се вземе предвид факта, че както към датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК, така и към датата на последното о.с.з. срокът на договора е изтекъл.

По отношение на лихвата за забава:

Страните са уговорили, че при забава на плащането, на която и да е погасителна вноска, кредитополучателят дължи на кредитодателя лихва за забава в размер на законната лихва.

Ето защо и този иск се явява основателен и следва да бъде уважен.

По отношение на сумата от 207,24 лева, представляваща неустойка съгласно чл.6.2. от Договора

Съгласно чл.92, ал.1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в процент) или определяема парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително и неизпълнение на главното задължение. Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР №1 от 15,06,2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 207,24 лева /чл.6.2. от Договора за паричен заем/. Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи на чл.21, ал.1 от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на 4 обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за плащане на неустойка по чл.6.2. от договора. Поради изложеното съдът намира, че претенцията за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение следа да се отхвърли изцяло, поради противоречието на клаузата от процесния договор на добрите нрави.