Решение № 5004 от 31.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5004 гр. София, 31.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рафаела Ст. Матева Въззивно гражданско дело № 20231100513585 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 83370/27.03.2023г. от „Пик Нюз“ ЕООД, представлявано от управителя Н.Н., срещу Решение № 3182/28.02.2023г., постановено по гр.д. № 20583/2022 г. по описа на СРС, 174 състав, с което съдът е осъдил на основание чл. 45, вр. чл.

49 ЗЗД „Пик Нюз“ ЕООД да заплати на В. П. К. сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на публикувани статии от 21.3.2022 г. със заглавие „И.Н.: Просто К. няма начин да е дал тези показания. Кой ги написа и къде са подготвени“; от 04.04.2022 г. със заглавие „Ексклузивно: МВР шеф е топлата връзка на В.Б. с Б.Р.“ и от 05.04.2022 г. със заглавие „САМО В ПИК: Ето го сина на М.Д., топлата връзка на Б.Р. и В.Б.. Какво прави през ден в МВР и ГДНП“, както и сумата от 200 лв. – разноски.

В жалбата се излага становище за неправилност на обжалвания съдебен акт. Сочи се, че не е уточнено кои думи и изрази в представените статии ищецът възприема като клевета или обида. Счита, че по делото не са доказани по своя вид, интензитет и период претендираните от ищеца неимуществени вреди, както и че не е отчетено положението на ищеца като публична личност.

С оглед на изложеното се отправя искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявеният иск – да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на 1 въззивната жалба от насрещната страна.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо, като по направените във въззивната жалба оплаквания относно неговата правилност, намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД.

За да бъде уважен искът по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД следва по безспорен начин да бъдат установени всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи (деяние – в случая публикуване на сочените изявления с посоченото съдържание, неимуществена вреда и причинна връзка между деянието и вредите, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действие/бездействие, което пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (арг. ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията.

В тежест на ответника при доказване на сочените от ищеца обстоятелства е да докаже, че публикуваната информация отговаря на истината, както и че е провел добросъвестно и задълбочено журналистическо разследване. Ответникът следва да докаже положителните факти, на които основава своите възражения.

Собственикът на електронен сайт, чрез своите длъжностни лица определя характера и съдържанието на публикуваните материали и носи отговорност за верността на изнесената информация, ако в резултат на тези публикации са претърпени вреди. Тази му отговорност произтича от качеството му на възложител на работата по съставяне, подбор и поместване 2 на информационни материали, тя е гаранционно-обезпечителна, безвиновна отговорност по чл. 49 ЗЗД. Авторът на публикацията отговаря за свое противоправно поведение, ако изнесените в написаната от него статия факти са неверни и позорят някого или го набеждават в извършване на престъпление, или изложените мнения са обидни, ако същите са резултат от недобросъвестно журналистическо поведение. Без значение е дали авторът се намира в трудовоправни или гражданскоправни отношения с издателя или е свободно практикуващ журналист, или гражданин, за да бъде ангажирана отговорността за вреди на издателя по чл. 49 ЗЗД.

Между страните не се спори, а и се установява от представените пред съда писмени доказателства, че ответното дружество е собственик на електронния сайт „пик.бг“, в който на 21.03.2022г., 04.04.2022 г. и 05.04.2022 г. са били публикувани процесните статии със заглавия: „И.Н.: Просто К. няма начин да е дал тези показания. Кой ги написа и къде са подготвени?“;

„Ексклузивно: МВР шеф е топлата връзка на В.Б. с Б.Р.. В схемата и свидетел срещу Б.Б..“; „САМО В ПИК: Ето го сина на М.Д., топлата връзка на Б.Р. и В.Б.. Какво прави през ден в МВР и ГДНП.“, както и че от 07.01.2022 г. ищецът заема длъжността директор на „Главна Дирекция „Национална полиция“ към МВР.

За установяване основателността на предявения иск пред първоинстанционния съд са събрани главни доказателства чрез разпит на свидетелите Д.И.М. и А.Ц.Д..

Разпитан пред съда, свидетелят Д.М. заявява, че се познава с ищеца, тъй като живеят в един град, имат общи познати, а впоследствие са станали и колеги. Свидетелства, че ищецът е бил дългогодишен служител в системата, с висок авторитет, както след публикуването на статиите е станал по-затворен, по-сприхав и унил; започнал е да избягва социалните контакти. Заявява, че процесните статии са се отразили и на здравословното състояние на ищеца – на кръвното му налягане.

Разпитан пред съда, свидетелят А.Д. сочи, че познава ищеца от поне 15 г., като по време на публикуване на процесните статии свидетелят е заемал длъжността заместник-директор на Главна дирекция „Национална полиция“.

Свидетелства, че след като статиите са били публикувани и са започнали да се разпространяват на работното му място, същият е бил много разстроен, като това се е отразило на личния и семейния му живот. Свидетелят излага пред съда, че след статиите ищецът се е затворил в себе си, бил е притеснен и обиден, избягвал е социални контакти като това му се е отразило здравно, тъй като е имал високо кръвно налягане.

Разпоредбата на чл.39 ал.1 КРБ прокламира правото на всеки да изрази мнение и свободно да го разпространи - писмено или устно, чрез звук или изображение. Ако това право не се използва, за да се увреди доброто име на другиго /ал.2/, изразяването и разпространяването на мнение не е противоправно. Поради това всякакви твърдения и оценки за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и достойнството й. Ако се касае за лице, чието име се коментира или се предполага във връзка с 3 обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие, изразяването на мнения с негативна оценка, които са във връзка с този пост, дейност или занятие, не съставлява противоправно поведение. Ако са разпространени оценъчни съждения, те не подлежат на проверка за вярност. За вярност могат да бъдат проверявани само твърденията за конкретни факти, доколкото позорят адресата. Но и в този случай възложителят не носи отговорност, ако позорящите факти са верни.

Възможната колизия на прокламирани права - в случая между свободата на словото, от една страна и засягане чрез упражняването и на правата и доброто име на гражданите, от друга страна, е уредена с чл.39 ал.2 и чл.41 ал.2 КРБ. С посочените разпоредби изрично е предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционно защитени ценности - каквито са правата и доброто име на гражданите.

Прокламираната с чл.40 ал.1 КРБ свобода на печата и другите средства за масова информация е свързана с правото на личността и на социалната общност да бъдат информирани по представляващи интерес въпроси. В нейното съдържание, обаче, не се включва предоставена възможност за разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права. Въпросът за баланса на посочените конституционно защитени ценности /свободата на словото и доброто име на гражданите/ се решава конкретно въз основа на обстоятелствата на всеки отделен случай.

С оглед гореизложеното, настоящият въззивен съдебен състав намира, че употребените в статиите изрази представляват възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност, т.е. същите имат характер на фактически твърдения. Същевременно нито един от изложените в процесните публикации факти не е установен в производството от ответника, поради което само на това основание публикациите сочат на неправомерност, тъй като не са спазени правилата за добра журналистическа практика, вменяваща задължение за публикуване само на достоверна и проверена информация.

Соченото е статиите е позорящо. В допълнение самите публикации очевидно са с негативно съдържание. Ищецът е обвиняван в престъпни деяния и користни цели. Соченото в статиите е позорящо, независимо от субективното отношение на адресата, с оглед общоприетите морални и социални критерии за допустими норми в общуването.

Предвид това настоящият въззивен съдебен състав намира, че ищецът е доказал по делото при условията на пълно и главно доказване предпоставките за основателност на предявения иск .

По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди:

Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.

От показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидтели Д.М. и А.Д. се установява, че процесните публикации са се отразили негативно на ищеца. Същият е изпитвал негативни преживявания във връзка с 4 тях – станал е по-затворен, по-сприхав и унил; започнал е да избягва социалните контакти.

При определяне на обезщетението настоящият въззивен съдебен състав съобразява естеството на извършеното деяние - публично, чрез онлайн медия, станало достояние на неограничен кръг от хора, негативното отражение на извършеното в психо-емоционален план резултат от извършения деликт, отражението на публикацията както в личен, така и в професионален план.

Същевременно следва да бъде съобразено, че няма данни по делото изпитваните от лицето негативни преживявания да са такива с дълготраен характер, както и че същите са причина за твърдените от ищеца здравословни проблеми, а именно високо кръвно налягане.

Съдът отчита и обстоятелството, че ищецът е публична личност, а по отношение на публичните личности границите на допустимата критика са пошироки /решение №129/29.06.2015 г. по гр.д. №7040/2014 г. на ІІІ ГО на ВКС/.

При определяне размера на обезщетението следва да бъде съобразена и социално икономическата обстановка в страната и условията на живот за определяне на справедливо обезщетение, тъй като в противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване, каквато не е целта на закона.