Определение № 2811 от 07.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2811 гр. София, 07.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседА.е на пети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20238002100402 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Ж. К. Б., И. М. Б. и В. М. Б., подадена чрез общия им пълномощник адв.Н. Ц. от АК-В., срещу въззивно решение № 1269/27.10.2022 г. по в.гр.д.

№ 2125/2022 г. на Апелативен съд-София в частта, с която исковете, предявени от тримата ищци срещу „ЗД Бул Инс" АД с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, са отхвърлени над сумите от по 84 000 лева до присъдените от пьрвоинстанционния съд размери от по 117 000 лева.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Претендират се и разноски за възнаграждение на адв.Ц. по чл.38 ЗАдв.

Ответникът по касационната жалба „ЗД Бул Инс" АД спорва жалбата в срока по чл.287, ал.2 ГПК с писмен отговор чрез пълномощник адв.Ал.И.. Няма искане за разноски в касационното производство в отговора.

Третото лице-помагач на ответника- И. А. Ч., не е взел становище по жалбата в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Същият е починал след това и оставил законен наследник сестра А. А. Г..

Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия, като прецени доводите на страните и извърши проверка по делото, намира следното:

Касационната жалба е допустима.

С обжалваното въззивно решение, в резултат на частична отмяна на първоинстанционното решение № 261160 от 01.04.2022 г. на СГС, І ГО, 21 състав по гр.д. 4070/2021 г., в частите, в които са уважени предявените от всеки от тримата ищци искове за разликата над 84 000 лева 1 до сумите от по 117 000 обезщетения за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези суми от 11.12.2018 г. до окончателното изплащане, и е осъден ответника да заплати в полза на бюджета на съда държавна такса за разликата над 10 080 лева до 14 040 лева и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатски хонорар в полза на адв.Н. П. Ц. за разликата от 2668 лева до присъдените 3717 лева за всеки от ищците, са отхвърлени исковете на Ж. К. Б., И. М. Б. и В. М. Б., срещу ЗД „Бул инс“ АД за заплащане на по 33 000 лева (разликата между дължимото обезщетение от 84 000 лв. и присъденото от първата инстанция обезщетение от 117 000) на всеки за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. Н. Б. при ПТП на 18.04.2016 г. в гр. София, виновно причинено от И. А. Ч. при управление на л.а. „Ауди А8“, ведно със законната лихва върху тази сума от 11.12.2018 г. до окончателното изплащане. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е потвърдено, като в тази част въззивното решение не е предмет на касационно обжалване.

От фактическа страна въззивният съд е приел, че по делото са налице елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане : противоправно поведение, вина, причинени травми, причинната връзка между деянието на делинквента и травмите на починалия, както и между травмите и настъпилата смърт, поради необжалване на първоинстанционното решение до размер от 40 000 лева за всеки ищец, както и поради наличието на присъда № 114 от 07.05.2019 г. по НОХД № 5782/2018 г. на СГС, влязла в сила на 29.01.2021 г. Не е било спорно по делото, че ищците са съпруга и деца на починалия и имат право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, както не е спорно и наличието на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника и осъдения водач на МПС.

Като спорните пред въззивната инстанция са определени въпросите за справедливото обезщетение за неимуществени вреди на съпругата и децата на починалия при инцидента, и степента на принос на починалия – дали е по-голям от определения от СГС за настъпване на смъртта му поради непоставянето на обезопасителен колан на ремонтната подвижна вишка.

По първият от тези спорни въпроси, въззивният съд, позовавайки се на чл. 52 ЗЗД – че обезщетението се определя по справедливост от съда, и на задължителните разяснения по т.

II от ППВС № 4/1968 г. за примерните критерии, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт в случай на причинена смърт /възрастта на увредения, действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение, и обстоятелствата, при които е настъпила смъртта/, по т. III на ППВС № 4/1961 г. за установяване са действителните им лични отношения при преценката за възмездяване за неимуществени вреди най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт, и по ТР №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС за значението на установяване в процеса на създадена трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща морални болки и страдания като предпоставката за присъждане на обезщетение, е преценил относимостта към горните критерии на фактите по делото. Съобразени са установените от показания на св. Г. В. и св. Р. А. изключителни близки отношения на обич, доверие и взаимна помощ между ищците и пострадалия, като съпругата и сина И. са 2 живеели заедно с починалия, а дъщерята В. отпреди смъртта на пострадалия е живеела в Лондон, въпреки което тя е получавала там физически помощ от баща си за отглеждане на малкото й дете и между нея и пострадалия също съществувала дълбока емоционална връзка и много силна обич. Прието е, че смъртта на пострадалия е предизвикала силен шок и дълбоко емоционално разстройство на ищците, което и до момента не било преодоляно, като никой от тримата ищци не работел към момента на смъртта на наследодателя им и са разчитали тримата финансово на него. Оплакването на ответника и третото лице-помагача за завишен размер на присъденото от първата инстанция обезщетение е счетено за основателно, и обезщетението е намалено от по 130 000 лв. на по 120 000 лв. за всеки ищец.

Това намаляване е обосновано с възрастта на децата /синът на 28 г., дъщерята на 30 г./, с факта, че дъщерята живее в Лондон, с игнориране на факта на финансова зависимост на тримата ищци от починалия, доколкото те не търсят обезщетение за имуществени вреди и не е установено защо нито един от тях на посочената възраст-съпругата съответно на 49 г., не работят, както и годината на събитието – 2016 г., към която следва да се отнесе и съдебната практика по сходни случаи.

По втория спорен въпрос, въззивният съд е отдал решаващо значение на категоричния извод на вещите лица, че ако беше с колан, загиналият щеше да има повърхности травми или кръвонасядания, но със сигурност нямаше да загине. Вещите лица по комплексната съдебномедицинска и техническа експертиза са изяснили, че поставянето на предпазния колан от пострадалия и закрепването му за скобата на работната площадка е могло да го предпази от падане при произлезлия удар. Ето защо въззивнитя съд е приел, че като не се е обезопасил с предпазен колан, пострадалият безспорно е допринесъл в значителна степен за вредоносния резултат и приносът му е определен на 30 % (повече от приетия от първата инстаация принос от 10 %), и като е намалил определеното за всеки от ищците обезщетение от по 120 000 лв. с 30 % , е определил за дължимо на всеки обезщетение от по 84 000 лева със законната лихва от 11.12.2018 г. до деня на плащането. Според този изход на спора е определил наново и дължимите по делото разноски.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал.

3, т. 1 ГПК са поставени от ищците следните въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречи със задължителната практика на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд- основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК :

1. Как следва да се прилага принципа на справедливостта, въведен с чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, и кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по отношение на всеки един критерий при определяне размера на обезщетението? – противоречие с ППВС № 4/23.XІ.1968 г., Решение № 23 от 25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на ВКС, ТК, 2-ро ТО, Решение № 106 от 22.06.2016 г. по т. д. № 1796/2015 г. на ВКС, ТК, 2-ро ТО, Решение № 56 от 04.05.2017 г. по т.д. № 3584/2015 г. на ВКС, ТК, 2-ро ТО, Решение № 182 от 31.01.2018 г.

3 по т.д. № 187/2017 г.и а ВКС, ТК, 2-ро ТО и др.;

2. Релевантни ли са за критерия по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и общественоикономическите и социални условия в страната към момента на настъпване на събитието и доколко и до каква степен съдът следва, при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, да съобрази годината на настъпване на събитието, от което произтичат вредите на ищците, и следва ли да посочи съдебна практика по сходни случаи, отнесени към тази година, при положение, че се позовава на този критерий? - противоречие с Решение № 23 от 25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на ВКС, ТК, 2-ро ТО; Решение № 3 от 05.06.2014 г. по т.д. № 1021/2012 г. на ВКС, ТК, 2-ро ТО; Решение № 56 от 04.05.2017 г. по т.д. № 3584/2015 г. па ВКС, ТК, 2-ро ТО; Решение № 233 от 20.12.2016 г„ по т.д.№ 3586/2015 г. па ВКС, ТК, 2-ро ТО; Решение № 182 от 31.01.2018 г. по т.д. № 187/2017 г. на ВКС, ТК, 2-ро ТО; Решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д.№ 795/2008 г. на ВКС, ТК, 2-ро ТО и др;

3. Длъжен ли е въззивният съд при определяне на дължимото обезщетение да съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения и да се отчете тежестта на допуснатите от всеки от тях нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат, за да се определи дали има принос на пострадалия и ако има такъв на колко се равнява, за да се намали съответно с него определеното справедливо обезщетение? – противоречие с ППВС № 17 от 18.XІ.1963 г., ППВС № 1 от 13.VII.1953 г., Решение № 19 от 20.07.2018 г. по т.д. № 1748/2017 г. на ВКС, 1-во ТО, Решение № 54 от 22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, 2-ро ТО;

4. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респективно на установените чрез тях правно релевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства, възражения и доводи на страните с оглед нормите на чл.

235, ал. 2 и чл.12 ГПК? – противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 30 от 13.04.2020 г. по гр.д. № 2378/2019 г. на ВКС, ГК, 4-то ГО, Решение № 180 от 06.02.2018 г. по гр.д. № 1826/2016 г. на ВКС, ГК, 2-ро ГО, Решение № 75 от 20.06.2016 г. по т.д. № 1608/2015 г. на ВКС, ТК, 2-ро ТО, Решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, ТК, 2-ро ТО и др.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

По първия въпрос: В ППВС № 4 от 23.12.1968 г., приложимо не само при пряк иск на пострадал към делинквент, но и при пряк иск на пострадал към застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, е разяснено, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. на обезщетение подлежат 4 действителните и налични вреди, като при преценка за наличността им трябва да се изхожда от конкретната фактическа обстановка. В съответствие с това ППВС последващата съдебна практика на ВКС, вкл. и цитираната от касаторите, обобщено се разяснява, че дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на близък човек следва да се определи към момента, когато е породено основанието за обезщетяване, тъй като вредата е обективирана с настъпване на непозволеното увреждане, като при преценка на размера на обезщетението следва да се отчетат и съобразят не само претърпените вреди и страдания, но и тези, които ще продължат да бъдат търпени от пострадалия във времето. В случая въззивният съд, в съответствие с това ППВС и трайната практика на ВКС, е извършил собствена преценка на всички факти и обстоятелства, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като същите са посочени в мотивите на съдебния акт, отдал е и значение на възрастта на децата на починалия - млади, пълнолетни хора, също и за тримата ищци е отчел трудоспособната им възраст без данни за пречка да полагат труд обуславяща зависимост от издръжка от починалия, като критерии за определяне на обезщетението на ищците в посока намаляване спрямо размера по първоинстанционното решение. Възрастта на пострадалите е критерий за преценка продължителността на страданията им, с оглед нуждата да имат подкрепа и наставления от починалия роднина, особено значими при непълнолетни пострадали, какъвто настоящия случай не е. Ето защо въззивният съд при обсъждане размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, не се е отклонил от въведените със съдебната практика задължителни критерии за определянето му по справедливост, поради което не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационен контрол по поставения въпрос.