Решение № 6362 от 21.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6362 гр. София, 19.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Въззивно гражданско дело № 20231100502389 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20064614/31.10.2022 г., постановено по гр. д. № 40872/20 г. по описа на Софийски районен съд, 143 с-в, е уважен предявения от „ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО Е.И.“ АД, ЕИК ****, срещу ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ****, осъдителен иск с правна квалификация чл. 411 КЗ за сумата от 415,61 лева, представляваща непогасен остатък от дължимо регресно вземане за платено застрахователно обезщетение за репариране на вредите от ПТП, реализирано на 27.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба (27.08.2020 г.) до окончателното погасяване на задължението.

Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба на ответника, с която обжалва решението изцяло. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни факти и оценка на събрания доказателствен материал, както и поради противоречие на материалния закон. Излага правни доводи, че претендираното обезщетение не се намира в пряка връзка с осъщественото ПТП. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с който изразява становище за нейната 1 неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора.

Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено и да бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска:

Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца, застраховател по имуществена застраховка, притезание с правна квалификация чл. 411 КЗ за сумата от 415,61 лева, представляваща част от изплатеното застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди по щета № **********/30.10.2019 г., която сума не е възстановена от ответника, застраховател по „Гражданска отговорност“.

Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално право включва следните елементи: 1) наличие на виновно и противоправно действие и/или бездействие на застрахования по „Гражданска отговорност“, което е в пряка причинно- следствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени вреди; 2) наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и застрахователя–ответник; 3 ) действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца, 4) по силата на което застрахователят по имущественото застраховане е изплатил обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.

Спорен между страните е въпроса свързан с наличието на причинно- следствена връзка между реализирано ПТП и претърпените, респективно възстановените от ищеца на застрахования по имуществена застраховка вреди.

Гражданската отговорност има обезщетителна функция и се изразява в задължението за поправяне на вредите. Целта на обезщетението при осъществен деликт е да репарира действително претърпените вреди, така наречения негативния интерес, т.е. да се възстанови състоянието преди реализираното увреждане. Нормата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД определя границите на гражданската отговорност при реализиран деликт, като това са всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Понятието за имуществена 2 вреда включва в себе си претърпяната загуба (damnum emergens) и пропусната полза/печалба (lucrum cessans), като първата категория имуществени вреди се свързва с негативното засягане на наличното имуществено състояние, а втората категория се характеризира с оглед на предполагаемото развитие, което имуществените работи на увредения биха имали в случай на ненастъпване на вредоносното събитие.

Поради което е неправилно да се приеме, че невъзможността по време на ремонта увреденият автомобил да бъде ползван по предназначение представлява пропусната полза за увреденото лице, стойността на която е съизмерима със средния пазарен наем на вещта за периода, в който същата не е могла да бъде ползвана от увредения. Евентуалното наличие на посочените вреди представляват претърпяна загуба, доколкото не се излагат твърдения за сигурно (достатъчна степен на вероятност) увеличаване на имуществените блага на увредения, ако увреждането не беше се състояло, а е налице влошаване на наличното имуществено състояние, изразяващо се в предприемане на допълнителни разходи, обусловени от невъзможността автомобила да се полза по предназначение, т.е. разходи с които се влошава имущественото състояние.

Застрахователят по имуществена застраховка при настъпване на застрахователно събитие е длъжен да плати обезщетение, което отговаря на действително претърпените вреди, като размерът на престацията, освен в изричното предвидените от закона случаи, не следва да надвишава застрахователната сума (лимита на отговорност), аргумент от чл. 386, ал. 1 и ал. 2 КЗ. Със сключването на договор за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се задължава в рамките на застрахователната сума а покрие отговорността на застрахования за причинените на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие, аргумент от чл. 429, ал. 1, т.

1 вр. ал. 2 КЗ вр. чл. 493, ал. 1 КСЗ. Следователно застрахователят отговаря към увреденото лице, както би отговарял и деликвента, но до размера да застрахователния лимит.

Част от правопораждащия фактически състав на притезанието по чл. 411 КЗ е наличието на виновно и противоправно действие и/или бездействие на застрахования по „Гражданска отговорност“, което е в пряка причинно - следствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени вреди. Причинната връзка представлява зависимост, при която деянието е предпоставка за вредата, а тя е следствие от това действие или бездействие или казано по друг начин деянието е условие за настъпване на вредата, ако при мисленото изключване на поведението на деликвента вредата не настъпва. В процесния случай поведението на деликвента при осъществяването на ПТП е condicio sine qua non за настъпването на имуществените вреди, представляващи разходите по отстраняването на щетите на застрахованото при ищеца МПС. Причинната верига между деянието и настъпилите вреди може да е безкрайна (теория на равноценността). Например, ако не беше се реализирало процесното ПТП, то нямаше да се наложи да се направят разходи във връзка с наема на заместващ автомобил, докато трае ремонта. Теорията на необходимото условие и на равноценността могат да отговорят на въпроса дали вредите представляват последица от противоправното деяние, но не разрешават проблема къде точно в широките граници на 3 естествената каузална зависимост трябва да се поставят пределите на отговорността.

Именно поради тази причина законодателят в чл. 51, ал. 1 ЗЗД възприема теорията на адекватното причиняване като определя, че границите на отговорността се простират до размера на реално настъпилите вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. които са в пряко-причинно следствена връзка със съответното действие и/или бездействие. Следователно на репариране подлежат вредите, които представляват адекватна, предвидима и закономерна с оглед конкретните обстоятелства последица от деянието.

Постигната между страните по имуществената застраховка уговорка, наречена „Клаузата "Е+" – Заместващ автомобил“ предвижда, че предоставянето на заместващ автомобил на увреденото лице зависи от наличието на следните предпоставки в условията на кумулативност: 1) застрахователното събитие е покрито от общите условия на застрахователя; 2) собственик е физическо или юридическо лице; 3) застрахованото МПС има право на доверен сервиз; 4) документи, които доказват обстоятелствата във връзка със застрахователното събитие, са протокол за ПТП или двустранен констативен протокол за ПТП; 5) отстраняване на щетата, по преценка на доверения сервиз, ще отнеме повече от 5 работни дни, считано от датата на приемане на автомобила в сервиза за извършване на ремонта; 6) не представлява тотална щета по смисъла на общите условия на застраховка „Каско на МПС“ на застрахователя; 7) всички застрахователни премии по застраховка „Каско на МПС“ са изплатени от застрахования в пълен размер.

Причинно-следствения процес между деянието и твърдяната вреда, представляваща сторени разходи за заместващ автомобил, се прекъсва от следните обстоятелства: 1) застрахованото МПС следва да има право на доверен сервиз, както и 2) собственикът му да избере ремонта да се осъществи в такъв сервиз; 3) становище от сервиза, че отстраняването на вредите ще отнеме повече от 5 работни дни; 4 ) изрично волеизявление, изходящо от увредено лице и насочено към застрахователя за предоставянето на услугата заместващ автомобил; и на последно място 5) сключване на наемно правоотношение с трето лице за осигуряване на МПС, т.е страна по наемното правоотношение не е пострадалия от деликта. Следователно единствено факта на ПТП-то не е единственото съществено условие за извършване на разхода за наем за заместващ автомобил. Процесните вреди не представляват адекватна, предвидима и закономерна с оглед конкретните обстоятелства последица от деянието. Същите се явяват непряка, косвена вреда, a contrario от чл. 51, ал. 1 ЗЗД, т.е. макар и първата брънка от веригата да представлява деянието на деликвента, вредата, равняваща се на сумата за наем на заместващ автомобил, представлява една нетипична и незакономерна последица от стечението на различни обстоятелства, които прекъсват връзката с реализирания деликт. Възможно е вредата, представляваща сторени допълнителни разходи за наем на заместващ автомобил, да е в пряко причинно-следствена връзка с реализираното ПТП, доколкото увреденото лице установи в условията на пълно и главно доказване, че с наемането на автомобил е избегнал настъпването на допълнителни вреди, аргумент от чл. 83, ал. 2 ЗЗД или че е било необходимо условие за изпълнението на 4 други имуществени и/или неимуществени задължения. Но процесните разноски сторени в изпълнение на допълнителната услуга "Е+" – Заместващ автомобил“ не са в пряка връзка с осъществения деликт и не подлежат на обезщетяване.

Първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно, доколкото настоящата инстанция при решавана на материалноправния спор по същество достига до различни фактически и правни изводи, арг. от чл. 271, ал. 1 ГПК.

По отговорността за разноски:

При този изход на делото отговорността за разноски е на въззиваемата страна. Право на разноски има въззивникът, който е представляван от юрисконсулт и съответно претендира юрисконсултско възнаграждение, поради което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, т. 1 от Наредба за заплащането на правна помощ определя такова в размер на 50 лева, както и заплатена държавна такса в размер на 25 лева.