Решение № 3415 от 29.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3415 гр. София, 26.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Ваня Н. Иванова

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100502572 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 4249 от 29.11.2021 г. по гр.д. № 28117/2021 г. Софийският районен съд е признал за установено на основание чл. 422 от ГПК, че Г. Е. А. и Б. Д. Д. дължат на „Топлофикация София” ЕАД сумите, както следва:

- Г. Е. А. – сумата 332,01 лв., представляваща стойност на консумирана топлинна енергия за периода м. 11.2017 г. – м. 04.2020 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, ведно със законната лихва от подаване на заявлението на 14.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата 34,08 лв.

– лихва за забава за периода от 15.09.2018 г. до 05.01.2020 г.;

- Б. Д. Д. - сумата 332,01 лв., представляваща стойност на консумирана топлинна енергия за периода м. 11.2017 г. – м. 04.2020 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, ведно със законната лихва от подаване на заявлението на 14.01.2021 г. до окончателното изплащане на сумата и сумата 34,08 лв.

– лихва за забава за периода от 15.09.2018 г. до 05.01.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 02.02.2021 г. по ч.гр.д. № 2039/2021 г. на СРС.

Отхвърлил е предявените срещу всяка от ответниците искове за топлинна 1 енергия за разликата над уважения срещу всяка от тях размер до предявения размер от 358,24 лв., за лихва за забава над уважения размер до предявения размер от 41,39 лв., както за сумата 20,40 лв., представляваща такса за услугата дялово разпределение за периода от м. 12.2017 г. до м. 04.2020 г. и за сумата 3,40 лв. – лихва за забава върху горната сума за периода 31.01.2018 г. – 05.01.2021 г.

Решението е обжалвано от всяка от ответниците в частите, с които са уважени исковете.

В жалбата на ответницата Б. Д. се излага възражение, че съдът не е съобразил факта, че съгласно представените фактури, отчети и други документи, потребител на топлинна енергия е другият ответник по делото – Г. А., която е вещен ползвател на процесния имот. Сочи се, че подадената от това лице молба-декларация представлява договор за продажба на топлинна енергия и то дължи заплащането на цената й. Излага и възражение за неправилно определяне от съда на погасената по давност сума.

Неправилно били приети за дължими сумите, фактурирани с общата фактура от 07.2018 г., които включвали суми и преди 01.11.2017 г, при което са присъдени суми от 05.2017 г. до 31.11.2017 г., които са погасени по давност. Въззивницата сочи също, че няма основание и за признаване за установени претендираните суми за лихви, тъй като ищецът не е ангажирал доказателства за датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин, респективно не е установил изпадането на ответниците в забава за този период.

В жалбата на ответницата Г. А. се излага възражение за липса на безспорни доказателства тя да е потребител на топлинна енергия или вещен ползвател на имота.

Поддържа, че с решението е отхвърлена като погасена по давност по-малка сума от действителната – неправилно били приети за дължими сумите фактурирани с обща фактура от 07.2018 г., включващи суми и преди 01.11.2017 г. Неправилно били присъдени суми от 05.2017 г. до 31.11.2017 г., въпреки, че те са погасени по давност.

Сочи се също, съдът неправилно е признал за установени и претендираните суми за лихви, тъй като ищецът не е ангажирал доказателства за датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин, респективно не е установил изпадането на ответниците в забава за този период. Поддържа неправилност и на решението в частта относно дъжимостта на лихви върху главницата до датата на плащане.

С писмения си отговор въззиваемата страна оспорва жалбите.

Срещу отхвърлителните части на решението въззивна жалба не е подадена.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

”Топлофикация – София” ЕАД е предявило срещу всяка от ответниците Г. Е. А. и Б. Д. Д. искове за установяване съществуването на негови вземания по заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 2039/2021 г. на СРС, както 2 следва: 358,24 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София, ж.к. „****, за периода от м.05.2017 г. до м.04.2020 г., сумата 41,39 лв., представляваща мораторна лихва от 15.09.2018 г. до 05.01.2021 г., сумата 20,40 лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода от м. 12.2017 г. до м.04.2017 г., сумата 3,41 лв., представляваща лихва върху горната сума от 31.01.2018 г. до 05.01.2021 г., представляващи ½ част от общо дължимите за имота суми, ведно със законната лихва върху сумите за топлинна енергия и дялово разпределение от 14.01.2021 г. до окончателното им изплащане,

В исковата молба се твърди, че ответниците в качеството им на собственици на горепосочения топлоснабден имот са клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, и че същите са използвали доставяната от ищцовото дружество топлинна енергия в периода от м.05.2017 г. до м.04.2020 г., но не са заплатили стойността на доставената топлинна енергия. За претендираните суми ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като по образуваното по това заявление ч.гр.д. № 2039/2021 г. на СРС същото било изцяло уважено, и срещу издадената заповед за изпълнение длъжниците подали възражение в срока по чл. 414 от ГПК.

С писмения си отговор ответницата Б. Д. оспорва основанието за дължимост на претендираните суми. Възразява, че не са налице доказателства, които да установяват по безспорен начин, че тя е собственик или носител на вещно право върху процесния имот и е в облигационни отношения с ищеца, поради което не дължи претендираните суми. Поддържа, че потребител на топлинна енергия е собственик или ползвател на имот, който е поръчал топлинната енергия от търговеца съгласно чл. 62 от ЗПП, който закон е специален по отношение на ЗЕ. Излага и възражение срещу претенцията за лихви поради липсата на доказателства относно датата на публикуване на сумите в сайта на дружеството или по друг начин. Излага и съображения за недължимост на лихва за забава от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Изрично сочи, че не оспорва размерите на претендираните вземания, а само основанието им.

Ответницата Г. А. с писмения си отговор оспорва основанието за дължимост на сумите по идентични съображения с тези, изложени в отговора на другата ответница.

С определението по чл. 140 от ГПК като трето лице-помагач на страната на ищеца е конституирано „Техем сървисис” ЕООД.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предмета на обжалване, намира следното от фактическа и правна страна:

Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 149, вр. чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.

Така прадявените установителни искове са допустими с оглед предходно 3 развилото се заповедно производство, по което е издадена заповед за изпълнение в полза на ищеца срещу всеки от ответниците за исковите суми, срещу която са подадени възражения в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, а ищецът е предявил исковете за установяване съществуването на вземанията по издадената заповед за изпълнение в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК.

Не се спори между страните, а се установява и от събраните доказателства, че имот с абонатен номер 140874 - апартамент № 16 в ж.к. ****, е топлоснабден, като в процесния период от м. 05.2017 г. до м.04.2020 г. в имота е доставяна топлинна енергия.

Видно е от представените писмени доказателства /заповед № ДИ 031139/12.12.1990 г. г. на председателя на ИК на ОбНС „Красна поляна” и договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 21.03.1991 г./, че собствеността върху процесния апартамент е придобита от ответниците Г. Е. А. и Б. Д. Д.. Няма данни след придобиването на собствеността ответниците или някой от тях да се е разпоредил с имота или части от него. Така следва да се приеме, че в исковия период двете ответници са били собственици на процесния топлоснабден имот.

В качеството им на носители на правото на собственост върху топлоснабдения имот ответниците са клиенти на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, респ. битови клиенти по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, и са длъжни да заплащат цената на доставяната топлинна енергия. По делото не се твърди и няма доказателства върху имота да е било учредено вещно право на ползване в полза на трети лица, нито същият да е бил предоставен за ползване на трети лица по силата на договорно правоотношение и за сключен между такива ползватели с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, в каквато хипотеза ползвателят би дължал цената й /арг. от ТР № 2/2017 г. на ОСГК/. С оглед на това е неоснователното от всеки от жалбоподателите възражение, че не е бил потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 от ЗЕ. Това качество не е обусловено от фактическото обитаване и ползване на имота, нито от титулярството на партидата или фигурирането на лицето в списъка на етажните собственици. Фактът, че партидата се води на името само на един от съсобствениците, не означава, че единствено той е страна по облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие. Разпоредбите на ЗЕ императивно установяват кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – право на собственост или вещно право на ползване. С оглед на това неоснователно е възражението на въззивницата Б. Д., че потребител на топлинна енергия е само другата ответница Г. А. и само тя дължи заплащане на доставената в имота топлинна енергия, във връзка с което възражение тя се позовава на ТР № 2/2017 г. на ОСГК. Посоченото тълкувателно 4 решение дава отговор на въпроса кой правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение – собственикът, респ. носителят на ограниченото вещно право, или титулярът на облигационното право на ползване. С него е прието, че собствениците или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. В случая ТР № 2/2017 г. е неприложимо, тъй като по делото липсват каквито и да е доказателства за наличието на такъв договор, сключен между съсобственика Г. А. и ищцовото дружество. Първоинстанционният съд е изложил аргументирани съображения в отговор на така направеното от ответницата Д. възражение във връзка с откриването на партида на името на другата ответница, които се споделят от настоящия състав. За пълнота следва да се посочи, че по делото не е представена изрична молба от ответницата А. за откриване на индивидуална партида на нейно име, каквато въззивницата Д. твърди, че е била подадена.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди, вкл. за общи части на сграда – етажна собственост, се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Следователно облигационната връзка между страните възниква при доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и ползването й от потребителя. Както бе посочено, съгласно приложимата разпоредба на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ потребители на топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Общите условия определят правата и задълженията на топлопреносното предприятие и потребителите; реда за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на топлинната енергия; отговорността при неизпълнение на задълженията; реда и условията за включване, прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; реда за осигуряване на достъп до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни приспособления. Съответно според нормата на чл. 150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По 5 делото не са изложени твърдения, нито има данни за това ответниците да са упражнили правото си на възражение срещу общите условия. С оглед на това следва да се приеме, че между страните по делото в исковия период са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с правата и задълженията на страните съгласно ЗЕ и общите условия за продажба на топлинна енергия от „Топлофикация – София” ЕАД, одобрени с решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР.