Решение № 2082 от 09.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2082 гр. София, 09.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Виктория Цв. Каменова като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100502587 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20062594 от 18.10.2022 г. по гр.д. № 61660/2019 г.

Софийски районен съд, 178 състав: Осъдил М. НА О.С.И В., БУЛСТАТ *******, да заплати на „БТ-И.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 82 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата в общ размер на 20 572.25 лева, представляваща сбор от 17 160 лева - усвоена от ответника предоставена от ищеца банкова гаранция за авансово плащане по чл. 6, ал. 1 от договор № 30-72 от 06.12.2018 г., 3 300 лева – внесена от ищеца парична гаранция за добро изпълнение по чл. 7 от договор № 30-72 от 06.12.2018 г., усвоена от ответника като неустойка за частично неизпълнение по договора, и 112.25 лева – банкови такси по усвояване на банковата гаранция, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба в съда – 25.10.2019 г., до окончателното изплащане на вземането;

Осъдил „БТ-И.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на М. НА О.С.И В., БУЛСТАТ *******, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 12 925 лева, представляваща непогасено задължение за неустойка по чл. 23, ал. 4 от договор № 30-72 от 06.12.2018 г., за 18 дни 1 забава за предаване на първи доклад (06.04.2019 г. до 25.04.2019 г.), както и за 60 дни забава от 16.05.2019 г. до 15.07.2019 г. за предаване на окончателния доклад, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от датата на насрещната искова молба – 04.12.2019 г., до окончателното плащане на задължението, както отхвърлил този иск за разликата над 12 925 лева до пълния предявен размер от 15 622.20 лева, като неоснователен; Осъдил М. НА О.С.И В., БУЛСТАТ *******, да заплати на „БТ-И.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 3 262.89 лева - разноски в производството; Осъдил „БТ-И.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на М. НА О.С.И В., БУЛСТАТ *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 723.83 лева – разноски в производството.

С определение № 20072945 от 03.01.2023 г., постановено по същото дело, е оставено без уважение искането от 02.11.2022 г., уточнено с молба от 14.11.2022 г. от М. НА О.С.И В. за изменение на решението в частта, с която в полза на „БТ-И.“ ЕООД са присъдени разноски в размер на 3 262.89 лева.

Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете страни.

Ответникът по първоначалните искове и ищец по насрещния - М. НА О.С.И В., обжалва първоинстанционното решение в частите, с които първоначалните искове са уважени, както и в частта, с която предявеният насрещен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 12 925 лв. до пълния му предявен размер от 15 622.20 лв., с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът променил с решението правната квалификация на първоначалните искове като такава по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД. С доклада по делото дадената правна квалификация била по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД. В резултат на това на страните били дадени неточни указания за подлежащите на доказване факти. Също в нарушение на съдопроизводствените правила районният съд не изложил мотиви за извода си, че тъй като плащането е било извършено авансово, за възложителя не е възникнало право по чл. 12 от договора да се удовлетвори от предоставените гаранции по чл. 6, ал. 1 и чл. 12 от договора. Клаузата на чл. 12 не била обвързана с начина на плащане по договора, а с уговорената неустойка за 2 съответния случай на неизпълнение. Съдът приел, че „пълното изпълнение на задължението на изпълнителя по всички позиции е забавено“, поради което за възложителя възниквало основание за прилагане на чл. 12 от договора. В нарушение на материалния закон – чл. 9 и чл. 20 ЗЗД, съдът не тълкувал уговорките в договора във връзка една с друга, съпоставяйки ги с техническата спецификация на проведената обществена поръчка, като въз основа на това да направи заключения относно целта на договора и действителната воля на страните. МОСВ било изправна страна по договора, за което били събрани писмени доказателства, заключение на ССЕ и свидетелски показания. На ищеца били заплатени извършените от него дейности по договора, а усвояването на гаранциите от страна на възложителя било правомерно и извършено съгласно договореното. Поради неясно изложение на заключението на СТЕ, било допуснато изслушване на повторна СТЕ с назначено вещо лице, посочено от ищцовата страна. По своевременно заявеното искане за отвод на вещото лице същото не бил изслушано в нарушение на чл. 196, ал. 3, изр. 2 ГПК, което съставлявало процесуално нарушение. В решението на районния съд липсвали мотиви за кредитиране в цялост на заключението на повторната СТЕ. Същата била оспорена от МОСВ, тъй като била изготвена без каквато и да е конкретика и обосновка по поставените задачи. Поради това изводът на съда, че за възложителя е възникнало задължение да приеме изпълнението бил в нарушение на чл. 19, ал. 2, т. 4 от договора. В нарушение на чл. 9, ал. 2 от договора съдът осъдил МОСВ за сумата 112.25 лв. – банкови такси по усвояване на банковата гаранция. Неуважената част от насрещния иск включвала непризнатия ДДС по издадената фактура № 0000002020/20.08.2019 г. в размер на 2 585 лв. при определяне на начислената неустойка по чл. 23, ал. 4 от договора, както и сумата 112.25 лв. – банкови такси по усвояване на банковата гаранция. Съдът уважил насрещния иск до размер от 12 925 лв., а в приложената фактура бил включен и ДДС върху тази сума, като липсвали мотиви на съда за отхвърляне на иска до пълния предявен размер от 15 622.20 лв. Налице била необоснованост на изводите на съда предвид приетите по делото писмени доказателства и необосноваността на СТЕ. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от МОСВ част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли първоначалните искове и да уважи изцяло насрещния иск. Претендира разноски, вкл. юрисконсултско 3 възнаграждение, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Ищецът по първоначалните и ответник по насрещния иск „БТ-И.“ ЕООД обжалва първоинстанционното решение в частта, с която насрещният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е уважен, с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съдът неправилно приел, че ищецът не е изпълнил задълженията си по договора в срок. Съдът не отчел факта, че страните са уговорили ясно с договора, а било и обичайна практика при изпълнението на обществени поръчки, че изпълнителят не е в забава през периода от предаване на работата до момента, в който възложителят даде указания за отстраняване на недостатъци.

Съгласно чл. 17, ал. 2 от договора, упълномощеният представител на възложителя преглеждал предадения продукт в 5-дневен срок, но в действителност бил ползван по-дълъг срок. След предаване на първоначалния доклад на 25.04.2019 г., констативен протокол № 1 на възложителя бил изпратен на изпълнителя на 13.05.2019 г. Това били 18 дни, в които изпълнителят нямал възможност да работи и които не можело да му се вменят във вина. Разбирането на страните било, че този срок не се брои за забава – това било отразено и в констативен протокол № 2 на възложителя.

Изпълнителят не бил в забава през периода, указан от възложителя за извършване на корекции. Клаузата на чл. 17, ал. 4 изрично предвиждала тази хипотеза. Очевидно било разбирането на договора, че неустойка за забава по чл. 23, ал. 4 се начислява само ако не са отстранени недостатъците съгласно указанията, т.е. забава не течала за срока, даден на изпълнителя за отстраняване на недостатъци. По същите причини районният съд неправилно приравнил на забава периода от 16.05.2019 г. до изпращането на писмото от 27.05.2019 г., както и срокът, предоставен допълнително от възложителя до 15.07.2019 г. Срокът от 16.05.2019 г. до 27.05.2019 г. бил период на преглед на подадения доклад от възложителя и не можел да се вмени в забава на изпълнителя; Срокът от 28.05.2019 г. до 15.07.2019 г. бил срок за преработка от изпълнителя, поради което по смисъла на чл. 17, ал. 3 и ал. 4 от договора не следвало да се счита на забава и да се начисляват неустойки за този 4 период. Не по-малко важно от изричните клаузи на договора било и постигнатото с разменени писма съгласие на страните срокът за преработка на работата по договора да бъде удължен до 15.07.2019 г. С писмото от 27.05.2019 възложителят отправил предложение, а с писмо от 29.05.2019 г. изпълнителят приел това предложение. Несъществени изменения на договори за обществени поръчки не изисквали конкретна форма и разменени волеизявления между страните били напълно достатъчни, за да удостоверят сключване на изменението. Дори да било налице нарушение на ЗОП, това не правело споразумението недействително, а единствено можело да съставлява основание за налагане на санкция на възложителя. Необоснован бил изводът на СРС, че допълнителният срок за преработка до 15.07.2019 г. по същността си представлява срок по чл. 87, ал. 1 ЗЗД. С писмото от 27.05.2019 г. в изпълнение на чл. 17, ал. 3 от договора възложителят дал отново задължителни указания за коригиране на недостатъците от изпълнителя, като предложил по-дълъг срок за изпълнение. Писмото не съдържало изявление, че с изтичането на срока договорът ще се счита развален, а като алтернатива се посочвало „приключване на договора“. Последното от своя страна означавало приемане на това, което е изпълнено към момента. Налице било противоречие между писмените доказателства и показанията на св. Петрова, които следвало да се ценят при условията на чл. 172 ГПК. И от тези показания било очевидно, че се е провела среща между страните, на която било взето решение за продължаване срока на договора. Ако се приемело тълкуването на първоинстанционния съд, че по време на преработките на работата съгласно указанията на възложителя изпълнителят е бил в забава, то съдът служебно следвало да приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД клаузата за неустойка по чл. 23, ал. 4 от договора. Ако се възприемело тълкуването на районния съд и така необосновано се разшири понятието за забава, то съпоставена с размера на задължението, чието изпълнение обезпечава и със стойността на очакваните вреди от евентуалното неизпълнение, неустойката явно излизала извън присъщите й две обичайни функции – обезщетителна и санкционна, защото възлизала на 1/4 от стойността на договора. Уговореният начин на формиране на неустойката, преценяван съобразно логиката на първостепенния съд, щял да предпостави отнапред недопустимо обогатяване на възложителя за сметка на изпълнителя, което било основание да се приеме, че съдържащата се в договора клауза за неустойка противоречи на основния 5 принцип за справедливост и добросъвестност в търговските отношения и накърнява добрите нрави, поради което следвало да се приеме за нищожна.

Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в частта, с която насрещният иск е уважен и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло насрещния иск. Претендира разноските по делото, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна по подробно изложени съображения.

От М. НА О.С.И В. е подадена и частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК. Поддържа, че определението било незаконосъобразно. С решението съдът неправилно присъдил на ищеца по първоначалните искове държавната такса по исковете в размер на 822.89 лв., която не била включена в представения списък по чл. 80 ГПК. Пропускът на първоначалния ищец да включи сумата за държавна такса в списъка не можел да се поправя служебно от съда. Незаконосъобразно било и определението в частта, в която били определени присъдените на МОСВ разноски в размер на 723.83 лв. В молбата по чл. 248 ГПК изрично било направено възражение, че е налице неяснота при определяне на разноските, присъдени на МОСВ, и в тази връзка било направено искане за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Съдът не взел предвид представения от МОСВ списък по чл. 80 ГПК и не му присъдил всички разноски съразмерно с уважената част от насрещния иск. Моли съда да отмени атакуваното определение и вместо това постанови друго, с което да измени първоинстанционното решение в частта за разноските.