Решение № 241 от 29.06.2023, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 241 гр. Кюстендил, 29.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Галина Г. Кирилова като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20231500500202 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК131001375, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Малинова долина“, ул. „Рачо Петков – Казанджията“ № 4-6, т. 6, представлявано от Р.И.М.-Т. с ЕГН ********** – ищец в първоинстанционното производство пред Районен съд – Кюстендил (КРС), насочена против Решение № 100/09.02.2023 г., постановено по гр.д. № 1483 от описа на съда за 2022 г.

Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон.

Конкретизира, че първоинстанционният съд неправилно е разтълкувал задължителната съдебна практика, материализирана в Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12 '2009 г., II т. о., ТК. С оглед на това смята, че уведомление, приложено към исковата молба и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД, и то следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Във връзка с изложеното, като бъде съобразена и липсата на законово ограничение цесията да бъде съобщена на длъжника от новия кредитор, който действа като пълномощник на стария, то следвало да се приеме, че уведомление по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, изходящо от цесионера и приложено към искова молба на последния, представлява надлежно съобщаване на цесията на длъжника.

1

Не се споделя тезата на първоинстанционния съд, че заради посочената в изходящия номер на уведомлението дата, а именно 24.08.2021 г., то е компрометирано, т.к. датата на изготвянето му не рефлектирала върху валидността на уведомяването.

Сочи, че към датата на исковата молба, към която е приложено същото, а именно август 2022 г., от която именно дата Д. И. се счита уведомен за цесията, адв. П. В. бил надлежно упълномощен от цесионера за извършване на уведомявания по смисъла на чл. 99 от ЗЗД. Датата, на която той бил упълномощен от „ЕОС Матрикс“ ЕООД 01.12.2021 г. била последваща датата на упълномощаване на цесионера от цедента 19.02.2021 г. и предхождаща датата на депозиране на исковата молба в Районен съд гр. Кюстендил - 09.08.2022 г.

В условията на евентуалност, дори съдът да счита изложените по-горе аргументи за неоснователни, се иска да бъде съобразен факта, че „ЕОС Матрикс“ ЕООД е търговец по правноорганизационната си форма и спрямо него се прилагат правилата на Търговския закон, Следователно, правоотношенията, в които участва дружеството са търговски, без значение качеството на насрещната страна по тях.

Позовава се заради това на презумпцията на чл. 301 ТЗ, според която „когато едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след узнаването“. По делото нямало доказателства за изрично противопоставяне на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу извършените правни действия от адв. В. по уведомяване на длъжниците за цесията, поради което следвало да се считат потвърдени от дружеството въз основа на чл. 301 ТЗ. Освен това, при липса на потвърждаване, на недействителността можело да се позове единствено лицето, от името на което са извършени действията (така ТР № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС).

Застъпено е и становището, че вземането не е погасено по давност поради автоматично настъпила предсрочна изискуемост. Съдът неправилно в този смисъл се позовавал на чл. 15 от Договора за потребителски кредит, според който при неплащане на която и да е месечна вноска кредитът става автоматично предсрочно изискуем в целия му размер. Това се намирало в противоречие с обективираното в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС, според което „В хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.“

В процесния случай нито цедентът, нито цесионерът били упражнили правото си да обявят кредита за предсрочно изискуем, от което следвало, че предсрочна изискуемост на кредита не е настъпила, като приложими били общите правила за течението на давността при договорите за кредит, а именно: В случаите, в които е уговорено връщането на сумата да става на погасителни вноски на предварително определени дати, това не превръща тези вноски в периодични плащания. То представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части. Съгласно чл. 66 ЗЗД „Кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо. Това право на кредитора, ако бъде упражнено, не следвало да поставя кредитора в по-неблагоприятно положение от това, в което би бил, ако не приеме погасяване на отделни вноски, доколкото в тази 2 хипотеза било безспорно, че давността за вземането му е 5-годишна съгласно чл. 110 ЗЗД. Поради изложените доводи по отношение на процесния договор за кредит, в който кредиторът се е съгласил да приеме изпълнение на части, не следвало да се прилага кратката 3-годишна давност по чл. 111, бук. „в“, а 5-годишната давност по чл.

110 ЗЗД. За да не се влоши положението на кредитора, когато той приеме изпълнение на части, и доколкото срокът за погасяването на цялото задължение е предварително определен (в конкретния случай това е датата 02.09.2018 г.), при настъпване на изискуемостта и на последната вноска, настъпвала и изискуемостта на цялото задължение. В този момент започвала да тече погасителната давност съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД. С оглед изложеното следвало да се приеме, че към датата на подаване на исковата молба - 09.08.2022 г. процесното вземане не е погасено по давност.

При развитите доводи иска да бъде отменено постановеното решение, като бъде постановено ново решение, с което да бъдат уважени предявените искове и да бъде осъден ответникът да заплати претендираните суми на ищеца.

Не се ангажират доказателства и не се поддържат доказателствени искания.

В законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна чрез адвокат Р. А. и С.К., управляващи съдружници в Адвокатско дружество "А. и Канева", с адрес - Кюстендил, ул.Демокрация № 36-А.

Застъпено е становището, че твърдението на жалбоподателя за противоречие с материалния за кон е бланкетно.

Неясно било възражението за неправилно тълкуване на задължителната съдебна практика, „материализирана в Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т.д. № 1711/2013 г. I т.о. и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II т.о.“, т.к. нито едно от посочените 2 решения на ВКС не било цитирано в атакувания съдебен акт.

Неясно било и позоваването на разпоредбата на чл. 301 ТЗ.

В грубо противоречие с процесуалния закон било твърдението, че щом „По делото не са представени доказателства за изрично противопоставяне на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу извършените правни действия от адв. В. по уведомяване на длъжниците за цесията, ... те следва да се считат потвърдени от дружеството...". С това твърдение процесуалният представител на въззивника, който пред КнРС не ангажирал доказателства да е уведомил ищцовото дружество за изпратеното уведомление до длъжника, пред въззивната инстанция се опитвал да прехвърли на ответника доказателствената тежест за необорване на невъведен в процеса и недоказан правнозначим факт.

На следващо място - въззивникът не въвеждал никакви възражения срещу онази част от мотивите на КнРС (стр. 5 - in fine и стр. 6 - ab initio), в която, след пространни разсъждения по доказаните факти, съдът изрично приел, че процесуалният представител „...не е имал представителна власт да уведомява длъжниците по цедирани вземания за сменения кредитор, предходните упълномощавания не могат да произведат ефект, тъй като упълномощителят все още не е имал въпросните права, за да ги прехвърли на следващо лице“.

С отговора на исковата молба изрично било оспорено съществуването на Договор за продажба и прехвърляне на вземания, респ. - наличието на ликвидно и съществуващо вземане на ищцовото дружество срещу ответника. Приложеният такъв 3 не притежавал основните характеристики на договор за цесия, доколкото липсвал предмет - прехвърляне на съществуващо вземане/ния, както и постигнато съгласие за сключването му между представители на „Юробанк България" АД и на „ЕОС Матрикс" ЕООД. Представения по делото в заверено копие документ бил подписан единствено от преводач; подписи на представителите на страните, между които се твърди да е сключен, липсвали. Не се установявало и влязъл ли е в сила и от коя дата.

Към исковата молба бил приложен и документ, именован „Приложение към Потвърждение за извършената цесия“, в който като длъжник било вписано лице с имена „Д. Р. И.“ - идентични с имената на ответника. Този документ обаче, по никакъв начин не се доказало да е правно обвързан с договора от 18.01.2016 г., т.е. да се третира като приложение към същия. От една страна - върху него не било посочено, че се отнася именно към договора за цесия, на който се позовава ищцовото дружество, а от друга - в раздела „20. ПРИЛОЖЕНИЯ“ към договора от 18.01.2016 г. приложението под № 1 било наименовано „Образец на потвърждение за приключване“, за разлика от представения документ - „Приложение към Потвърждение за извършената цесия“.

Поради това се смята, че това е напълно различно приложение. Не на последно място, върху същото липсвала и дата.

Поддържа се още, че претенциите на са доказани и по размер. В исковата молба изобщо не се посочвало към кой момент ответникът е спрял плащанията, кои са непогасените месечни вноски, но най-вече - за кой период е претендираното вземане.

Представената и приета по делото експертиза също не установява тези обстоятелства.

Видно от цялостното съдържание на експертизата вещото лице не било извършило никакви изчисления, пос редством които да достигне до посочените конкретни цифри, като използва онези специални знания, заради които е назначено от съда. Упоменатите в заключението размери на главница и лихва не били резултат от изчисления, а както е посочило и самото вещо лице, преписани от документа, титулуван „Приложение към Потвърждение за извършената цесия“ - документ, изходящ от ищеца и оспорен от ответника чрез процесуалните му представители.

Досежно възражението за изтекла погасителна давност, се поддържат доводите, изложени в отговора наисковата молба.

Позоваването на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тьлк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС също било правно ирелевантно, доколкото възприетото в т. 18 на решението било приложимо „В хипотезата на предявен иск по чл. 422 ГПК ..т.е. в иск за установяване съществуване на вземане по чл. 415 ГПК, докато процесният иск бил осъдителен.

Препратката към чл. 66 ЗЗД също била принципно несъстоятелна, още повече, че нито в отговора на исковата молба, нито по насетне, имало позоваване на кратката - 3-годишна давност.

При развитите доводи се иска атакуваният акт да бъде потвърден.

Претендират се и сторените деловодни разноски.

В съдебно заседание въззивникът поддържа жалбата си, а представителят на въззиваемата страна я смята за неоснователна, като поддържа депозирания отговор.