Решение № 3751 от 13.06.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3751 гр. София, 13.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20241100512158 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Дженерали застраховане“ АД срещу решение от 26.07.2024 г. по гр.д. №60200/2022 г. на Софийски районен съд, 29 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу ответника ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.411 КЗ и чл.86 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 1665,00 лв. до пълния предявен размер от 2355,10 лв., представляваща застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски по полица №0312170058000388 за товарен автомобил „Форд Транзит 350“ с рег. № ****, за горницата над сумата от 1201,87 лв. до пълния предявен размер от 2099,60 лв., представляваща застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски по полица №0312170058007128 за ремарке „ТПВ ЕУ 2010 75“, с рег. № ****, и за горницата над сумата от 873,67 лв. до пълния предявен размер от 1357,55 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 04.11.2019 г. до 04.11.2022 г., като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е незаконосъобразно, неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, и необосновано. Сочи, че неправилно и необосновано първоинстанционният съд е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на водачът на т.а. „Форд Транзит 350“. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението на СРС в частта, в която предявените искове са уважени до посочените 1 по-горе размери, не е обжалвано от ответника, поради което е влязло в сила в тази му част.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но частично неправилно поради следното:

С плащането на застрахователно обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или срещу лицето, застраховало неговата гражданска отговорност. За възникване на регресното вземане е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за имуществено застраховане, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което застрахователят носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.

Доколкото обжалваното решение е влязло в сила в посочената по-горе част, то и основанието на предявения иск е установено. Спорът по настоящото дело е съсредоточен върху обстоятелството дали е налице съпричиняване от страна на водача на т.а., застрахован по имуществена застраховка при ищеца.

Съгласно разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Тълкуването на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД налага разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е трайната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК – напр. решение №206/12.03.2010 г. по т.д.№35/2009 г., ІІ ТО на ВКС. Обективният характер на съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в ППВС №17/1963 г. – т.7, което има характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С цитираното постановление Пленумът на Върховния съд е приел със задължителна за съдилищата в Република България сила, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат.

Съгласно трайната практика на ВКС /напр. решение №92/24.07.2013г. по т.д. №540/ 2012 г. на I ТО/, приносът на пострадалия по чл.51 ал.2 ЗЗД следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд. С 2 решение №98/29.06.2016г. по т.д. №1499/2015 г. на I ТО на ВКС и с решение №66/01.06.2017г. по т.д. №650/2016 г. на I ТО на ВКС, е прието, че надлежно възражение за съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл.147 т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението.

Подчертано е, че приносът на пострадалия трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем, съответно обстоятелствата, които навежда страната и на които основава възражението си по чл.51 ал.2 ЗЗД, също трябва да са конкретни. Ако застрахователят не е могъл да узнае за тях преди изтичане на срока за отговор на исковата молба, те могат да бъдат наведени в първоинстанционното производство и след изтичането на този срок, тъй като съгласно чл.147 т.1 ГПК до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да сочат и представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно. След като възражението за принос на пострадалия по чл.51 ал.2 ЗЗД може да се основава само на конкретни факти, страната не може да го направи преди да е могла да узнае за тях. В тази насока е и даденото разяснение в мотивационната част на т.4 ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което общото правило за преклузия по чл.133 вр. чл.131 ал.2 т.5 ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се отнася само за възражения, основани на факти, съществуващи и узнати към този момент.

В конкретния случай в отговора на исковата молба ответникът е направил възражение по чл.51 ал.2 ЗЗД, като е посочил, че водачът на т.а. „Форд Транзит 350“ не е обезопасил периметъра, в който са се извършвали ремонтни дейности и при затваряне на платното за движение не е поставил най-малко 5 светлинни източника с мигаща жълта светлина, и не е използвана временна сигнализация с пътна маркировка в началото и края на работния участък, което възражение е разгледал първоинстанционният съд и по което възражение настоящият въззивен състав по правилността на акта относно наличието на съпричиняване е длъжен да се произнесе.

От показанията на свид. Д.Д. се установява, че преди процесното ПТП са ремонтирали мантинелата на автомагистрала „Тракия“, като за отбиване на движението са били поставени стрелка и табели „Път в ремонт“ в бързата лента, както и бусът е имал светеща табела със стрелка.

От показанията на свид. Р.И. се установява, че преди процесното ПТП не е видял да има обозначение за ремонтни дейности, като бусът за ремонтите бил спрял в лявото платно, като е имало и ремарке. Свидетелят сочи още, че не е видял какви табели са стърчали на ремаркето.

От заключението на назначената по делото САТЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че процесното ПТП е настъпило, тъй като водачът на т.а.

„Форд Транзит“ е предприел маневра за отклоняване на ляво с цел изпреварване на движещото се пред него МПС, където не е осигурил безопасна дистанция и е реализирал ПТП със спрелия в лява лента т.а. „Форд Транзит 350“. Вещото лице сочи още, че от техническа гледна точка причината за настъпване на ПТП е поведението на водача на т.а.

„Форд Транзит“, който е управлявал ППС със скорост и дистанция, при които не е имал възможност да спре в рамките на опасната зона без да настъпи съприкосновение със спрелия пред него т.а. „Форд Транзит 350“.

При тези данни и въз основа на установения по делото механизъм на настъпване на ПТП, съдът намира, че водачът на т.а. „Форд Транзит 350“ не е извършил нарушения на правилата за движение, свързани със създаването на временна организация и безопасност на движението при строителни и монтажни дейности по пътищата и улиците, както и за сигнализиране на препятствия при аварии. Приложима в случая е разпоредбата на чл.58 3

Наредба №3 от 16.08.2010 г. за временната организация и безопасността на движението при извършване на строителни и монтажни работи по пътищата и улиците, доколкото процесното ПТП е настъпило на автомагистрала, но не и посочената от първоинстанционния съд разпоредба на чл.55 от същата наредба. Въззивният съд намира, че в случая ремонтните дейности са били сигнализирано по надлежния начин – със затварящата се светеща табела и с пътни знаци, съгласно приложение №9 по чл.58 ал.3 Наредба №3 от 16.08.2010 г. за временната организация и безопасността на движението при извършване на строителни и монтажни работи по пътищата и улиците. Съдът кредитира в тази насока изцяло показанията на свид. Д.Д. като задълбочени и последователни, но не и показанията на свид. Р.И., които показания са хаотично и непоследователни.

Ето защо, следва да се приеме, че не се установи наличието на каквото и да е нарушение на разпоредбите на ЗДвП от страна на водача на застрахования при ищеца автомобил.

От събраните по делото доказателства се установи, че процесното ПТП е настъпило по вина на водача на т.а. „Форд Транзит“ Р.Щ.И., който е осъществил деликт – при управление на автомобила виновно /чл.45 ал.2 ЗЗД/ е нарушил чл.20 и чл.25 ал.1 ЗДвП. За пълнота на изложението следва да се посочи още, и че не се установи соченото нарушение на правилата за движение от страна на водача на т.а. „Форд Транзит 350“ д а е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие.

Съгласно приетото по делото заключение на САТЕ, стойността на дължимото обезщетение при условията на тотална щета и след приспадане на запазените части за т.а.

„Форд Транзит 350“ възлиза на сумата от 2775,00 лв., а за ремарке „ТПВ ЕУ 2010 75“ дължимото обезщетение при условията на тотална щета и след приспадане на реализираните на пазара за скрап части - на 2003,11 лв.

За периода 04.11.2019 г. – 04.11.2022 г. размерът на лихвата за забава върху главницата от 1328,04 лв.

Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде отменено в частта, в която исковете с правно основание чл.411 КЗ са отхвърлени за сумата над 1665,00 лв. до пълния претендиран размер от 2355,10 лв. и за сумата над 1201,87 лв. до сумата от 2003,11 лв., като на ищеца бъдат присъдени допълнително сумата от 690,10 лв. и сумата от 801,24 лв., и в частта, в която искът с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 873,67 лв. до сумата от 1328,04 лв., като на ищеца бъде присъдена допълнително сумата от 454,37 лв. Решението следва да се отмени и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото за разликата над сумата от 7,60 лв.

Разпечатката съдържа 37 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/cbce7710-9e14-4901-8345-8bfaa3030707