Решение № 4497 от 25.07.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4497 гр. София, 25.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

БИЛЯНА СИМЧЕВА при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20241100502470 по описа за 2024 година

С решение № 19455/24.11.2023 г. по гр.д. № 21401/2022 г. По описа на СРС, 178 с-в, е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ уволнението на К. З. И., извършено със Заповед № 12 от 01.03.2022 г. на Изпълнителния директор на “Топлофикация София” ЕАД, на основание чл. 330, ал. 1, т. 6 от КТ; на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ ищцата е възстановена на заеманата от нея длъжност преди уволнението - "Директор на дирекция „Обслужване на клиенти и управление на вземанията" при “Топлофикация София” ЕАД, като на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 22266,96 лева, представляваща обезщетение за оставане на ищцата без работа за периода от 01.03.2022 г. до 01.09.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.04.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство "Топлофикация София” ЕАД, с която решението се обжалва изцяло като незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и липса на мотиви. Твърди се, че първоинстанционния съд не е извършил цялостен и задълбочен анализ на събрания по делото доказателствен материал, поради което е достигнал до погрешни правни изводи за немотивираност на процесната заповед за уволнение. Излага оплаквания във връзка с констатациите и изводите на първоинстанционния съд единствено по отношение на две от описаните в Заповедта за налагане на дисциплинарно 1 наказание нарушения, а именно: 1/ напускане на работното място за изпълнение на задължения като съдебен заседател и 2/ нерегламентирано използване на USB флаш устройство, на което ищцата е свалила служебна информация. По отношение на напускането на работното място, въззивникът счита, че заповедта за уволнение е достатъчно мотивирана, доколкото ищцата е била наясно със своето провинение и сама е признала извършването му в дадените по реда на чл. 193 КТ писмени обяснения. Твърди, че с оглед обстоятелството, че служителят не е уведомявал прекия си ръководител за периодите на напускане на работното си място, за работодателят е била налице обективна невъзможност да конкретизира в по-голяма степен дисциплинарното нарушение в процесната заповед за уволнение. Счита, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява извършването на това нарушение, поради което изводите на първоинстанционния съд се явяват неправилно. По отношение на използването на преносима флаш памет въззивникът счита, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява извършения нерегламентиран достъп, независимо, че по делото няма данни, чия е собствеността върху използваното устройство. Доколкото в уволнителната заповед нарушението е описано като “разпространение” на поверителна информация, счита, че съставът на това нарушение е изпълнен със самото пренасяне на информацията от защитената работна среда на работодателя върху флаш паметта. С оглед на това, счита че предявеният иск за отмяна на наложеното дисциплинарно наказание се явява неоснователен и следва да бъде оставен без уважение. Като обусловен от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, поддържа, че и предявеният иск за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност също следва да бъде отхвърлен. Въззивникът оспорва решението и по отношение на обусловения иск с правно основание чл. 344, ал.

1, т. 3 КТ като счита, че от постановеното съдебно решение не се установява какъв размер на брутно трудово възнаграждение е приел за установен по делото съда. Счита, че съдът неправилно е включил и допълнителни възнаграждения, които нямат постоянен характер и не са свързани единствено с отработеното време, като коледни, великденски и други празнични надбавки. С оглед на това, намира, че и този иск е изцяло неоснователен, евентуално - че присъденото обезщетение следва да бъде намалено. Отправя искане за цялостна отмяна на постановеното решение и присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна /ищец в производството/ К. З. И. с подробно доводи за неоснователност на подадената въззивна жалба. По отношение на първото нарушение, свързано с напускането на работното място за изпълнение на задължения като съдебен заседател, се поддържа, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, като липсват каквито и да е било данни за момент на извършване на нарушението, дори под формата на период. По отношение на използването на флаш устройство намира, че ответникът не е изпълнил разпределената му доказателствена тежест да установи, че представените по делото екранни снимки касаят именно компютъра на ищцата, както и че именно тя е използвала външната памет. Счита, че не е доказано и “разпространението” на 2 конфиденциална информация, както и няма данни за каквито и да е било нанесени вреди. Намира, че съдът правилно е изчислил дължимия размер на парично обезщетение, доколкото в него е включил единствено допълнителните възнаграждения с траен характер. Моли за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно с искане за присъждане на разноски.

В срок по чл. 275, ал. 1 ГПК е постъпила и частна жалба от “Топлофикация София” ЕАД срещу постановеното от СРС определение № 1784/12.01.2024 г. по реда на чл. 248 ГПК, с което съдът е изменил постановеното по делото решение в частта за разноските като е увеличил присъденото възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца от 1000 лева на сумата от 2000 лева.

Частният жалбоподател счита, че съдът неправилно е увеличил размера на присъденото възнаграждение до пълно претендирания му /реално заплатен/ такъв, тъй като погрешно е приел, че е обвързан от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Счита, че при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът следва да извърши преценка единствено за правната и фактическа сложност на делото и въз основа на тази оценка да намали претендираното възнаграждение, без да взема предвид размерите, предвидени в наредбата. С оглед на това моли за отмяна на постановеното определение като неправилно.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна в производството с доводи за нейната неоснователност и искане постановеното определение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно, тъй като не се констатират пороци, обуславящи изводи за нищожност на съдебния акт, и допустимо.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от К. З. И. обективно кумулативно съединени искове за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 12/01.03.2022 г. – чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа вследствие на уволнението в размер 22266,96 лева /след допуснато изменение на размера на иска по реда на чл. 214 ГПК в ОСЗ от 05.09.2022 г./ за периода от 01.03.2022 г. до 01.09.2022 3 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда – 20.04.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищцата твърди, че по силата на сключен с ответника “Топлофикация София” ЕАД, трудов договор № 134/10.10.2012 г. заемала длъжността „Директор на дирекция „Обслужване на клиенти“ при ответника с основно месечно възнаграждение в размер на 3433 лева, по което полагала работа при ненормиран работен ден. Съгласно колективен трудов договор получавала ДТВ – ежемесчни добавки за социални нужди в размер на 325 лева, еднократна Коледна добавка в размер на 1 200 лева, еднократна добавка за Деня на енергетиката в размер на 180 лева и еднократна добавка за летни отпуски в размер на 400 лева, поради което получавала брутно трудово възнаграждение в размер на 4215 лева.

Сочи, че на 25.02.2022 г. и 28.02.2022 г, на ищцата било връчено искане за даване на писмени обяснения, каквито тя дала, след което, на 01.03.2022 г. на ищцата била връчена Заповед № 12/01.03.2022 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.

Сочи, че в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, както и в искането за даване на обяснения, нарушенията не са описани по време и място на извършване и с оглед конкретни деяния, поради което заповедта е немотивирана. Твърди, че наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ не е съобразено с тежестта на извършеното нарушение по чл. 189 от КТ. Оспорва описаните в заповедта дисциплинарни нарушения по същество, като твърди, че не отговарят на фактическото положение.

Ищцата твърди, че уволнението е незаконосъобразно, тъй като не е спазено изискването на чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ – да е налице предварително разрешение от Инспекция по труда, тъй като се ползвала от закрила заради поставена диагноза „захарен диабет“, за което работодателя е уведомен. Прави искане уволнението да бъде отменено и да бъде възстановена на заеманата длъжност. Твърди, че е останала без работа вследствие на уволнението, поради което претендира осъждане на ответника да заплати обезщетение вследствие на незаконното уволнение в размер на 22266,96 лева за периода от шест месеца, считано от 01.03.2022 г. до 01.09.2022 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от дата на подаване на исковата молба в съда – 20.04.2022 г. до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.

Между страните не е спорно, поради което отделено като ненуждаещо се доказване, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК, че са били валидно обвързани от трудов договор, по силата на който ищцата е заемала длъжността Директор на дирекция „Обслужване на клиенти“ при ответника.

Безспорно е още, че трудовото правоотношение е прекратено със заповед № 12/01.03.2022 г., с която на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Не се спори, а и се установява от представения препис от заповед № 3 12/01.03.2022 г., че същата е връчена на ищцата на 01.03.2022 г.

4

Между страните не се спори, а и от събрания доказателствен материал се установява, че ответникът е поискал писмени обяснения на ищцата и последната ги е дала.

Няма спор и за това, че ответникът не е поискал и не е получавал предварителното съгласие на Инспекция по труда за уволнението и мнение на ТЕЛК.

От заповедта за налагане на дисциплинарно наказание се установява, че същото е наложено на ищцата за 12 дисциплинарни нарушения.

Първоинстанционният съд е приел, че процесната заповед е немотивирана в едната си част, а в друга, че извършването на дисциплинарните нарушения не е доказано от работодателя.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания единствено по отношение на д в е от описаните в Заповедта за уволнение дисциплинарни нарушения, поради което въззивният съд дължи произнасяне единствено по конкретно наведените оплаквания в жалбата.

Така спорни пред въззивния съд са единствено въпросите, касаещи заповедта за налагане на дисциплинарно уволнение в частта й относно следните нарушения, описани както следва: