Решение № 656 от 05.11.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 656 гр. София, 05.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева при участието на секретаря Нели Й. Първанова като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002100044 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Де Ф. С., ЛНЧ [ЕГН]- лично, и като майка и законен представител на децата А. П. П. и Й. П. П. срещу решение №860/23.06.2023г. по гр. дело №20221000500646 по описа на САС, което според жалбоподателите е постановено в нарушение на процесуалния и на материалния закон, и е необосновано. Твърдят, че в нарушение на съдопроизводствените правила, апелативният съд не е допуснал назначаването на съдебно-психологична експертиза относно състоянието на децата и наличието на родителско отчуждение, въпреки направеното в тази насока искане. Считат, че е нарушено правото на защита на децата, тъй като техният пълномощник не е бил допуснат да участва при тяхното изслушване в открито съдебно заседание. Твърдят, че това е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на правото на защита, регламентирано в чл.56 от Конституцията и чл.6, чл.13 вр. чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека и чл. 1 от Протокол първи към нея. Считат за направен при превратно тълкуване и приложение на чл. 59 СК, и в противоречие с практиката на ВКС изводът, че причина за отчуждаването на децата е майката, като не е съобразено, че тя не успява обективно да общува с децата поради противоправното поведение на поелия закона в собствените си ръце техен баща. Твърдят, че фактическите констатации на въззивния съд са в разрез със събраните доказателства, като необсъдено е останало поведението на ответника, 1 който е единствен източник на родителското отчуждение. Излагат, че е допуснато нарушение на чл.8, чл.6, чл.13 вр. чл.8 от ЕКПЧ, чл.1 и чл.13 вр. чл.1 от Протокол първи към ЕКПЧ, като не са съобразени ясните стандарти и изисквания, изведени в Решението от 6 април 2017 по делото А. и други срещу България, жалба №66997/13 и др. Твърдят, че това решение, касаещо сходни факти, въпреки изричното му посочване в пледоарията в откритото съдебно заседание на 29.05.2023г. изобщо не е било обсъдено. Според касаторите, като не е преценил релевантните факти в контекста на практиката на ЕСПЧ, въззивният съд е ощетил основните права на децата в нарушение на закона и съдопроизводствените правила. Твърдят, че съобразяването с изискваната от закона грижа за „интересите на децата“ би довело до извод за дължимост на претендираното обезщетение от причинилия уврежданията техен баща, който е започнал конфликта, вземайки ги противоправно, и като е възприел обратното, въззивният съд е постановил необосновано решение. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК са формулирани три въпроса, във връзка с които се твърди наличието на основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК - противоречие с практиката на ВКС, като в случай, че е налице съмнение дали цитираното определение представлява задължителна практика, то тогава е налице очевидна неправилност — основание по чл.280, ал.2 от ГПК, тъй като въззивният съд не е извършил преценка на същите правоотношения и правно релевантни обстоятелства, които вече са били обсъдени и преценени в предходен акт на ВКС.

Алтернативно, излагат, че този въпрос е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, т.е. основание по чл.280, ал.1, т.З от ГПК. В тази връзка се посочва, че в практиката на ЕСПЧ /решението по делото А. и други срещу България/ се приема, че при неспазване на режима на упражняване на родителските права, при което детето е възпрепятствано да има нормални контакти с майката, то има право на обезщетение за нарушение на правото му по чл.8 от ЕКПЧ. По изложените съображения се моли въззивното решение да бъде отменено като вместо това бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл. 45 ЗЗД бъде уважен. В о.с.з. касационната жалба се поддържа лично и чрез пълномощник. Претендира присъждането на разноски, за които представя списък.

Ответникът по жалбата – П. А. П. чрез депозирания писмен отговор излага, че липсват предпоставките за допускане до касационно обжалване. Счита, че въпросите за материалната законосъобразност, спазването на съдопроизводствените правила и обосноваността на въззивното решение, изведени в касационната жалба, следва да се обсъждат в производството по чл. 293 ГПК при вече допусната касация, но не са предпоставка за допускане на такава. Посочва, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на П. А. П. по реда на чл.45 от ЗЗД, тъй като по делото не са доказани елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. В заключение се моли да не бъде допускано касационно обжалване на решението. В случай, че такова бъде допуснато, то моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, а решението - потвърдено. В о.с.з. лично и чрез пълномощника си оспорва касационната жалба, като твърди, че причина за невъзможността за осъществяване на лични срещи между децата и майката е нежеланието на децата, което се дължи изцяло на поведението на ищцата. Моли се за присъждане на разноски.

2

С определение №2309/14.05.2024г., постановено по настоящото дело, е прекратено производството по жалбата на децата А. П. П. и Й. П. П., чрез адв. Ил. Н. срещу решение №860 от 23.06.2023г., постановено по гр. дело №20221000500646 по описа на САС.

Касационно обжалване на решението е допуснато по жалбата на Р. Де Ф. С., ЛНЧ [ЕГН] на основание чл. 280, ал.2 ГПК за преценка правилността на извода на въззивния съд относно предпоставките, при наличието на които може да бъде ангажирана отговорността на единия родител спрямо другия, с оглед особеностите на настоящия случай, при който той самоволно и в нарушение на постановените мерки за упражняване на родителските права е взел децата при себе си, в контекста на константната съдебна практика, задължаваща въззивния съд да обоснове изводите си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка с оглед своевременно наведените доводи и възражения на страните.

Върховният касационен съд, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с изложеното касационно основание и по реда на чл. 290, ал.1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното:

Производството е образувано по искове с правно основание чл. 45, ал.1 от ЗЗД, предявени от Р. С. - лично и като майка и законен представител на децата Й. П., [дата на раждане] и А.

П., [дата на раждане] срещу П. П.. Ищцата Р. С. твърди, че с ответника се намирали в граждански брак до 19.03.2013г., прекратен с развод с решение №III-9221/01.03.2013г. на СРС, по време на който им се раждат децата Й. и А. П.. По силата на постигнато споразумение, упражняването на родителските права е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични контакти с тях. Твърди се, че на 20.10.2015г. ответникът взел децата за осъществяване на личен контакт с тях и не ги върнал на майката. На 30.12.2015г. Р. С. подала молба пред ДСИ за предприемане на принудително действие за връщане на децата, но без успех. Въпреки решението от 19.02.2015г., с което е одобрена спогодба по гр.д. №5348/15г. на СГС, ответникът П. завел гр.д. №372/16г. за промяна на родителските права, в хода на което чрез постановените привременни мерки бил определен режим на лични контакти на майката с децата, който ответникът не спазвал. През 2016г. Р. С. подала молба за принудително изпълнение за предаване на децата чрез ЧСИ, но ответникът отказал да ги предаде. РС- Костинброд е уважил иска за промяна на упражняване на родителските права, но с влязло в сила решение на СОС, искът бил отхвърлен. Твърди се, че между родителите е имало дела по ЗЗДН, по които е установено, че ответникът е осъществявал домашно насилие, изразяващо се в препятстване на осъществяване на режима на лични отношения между децата и тяхната майка. Ищцата твърди, че влошените отношения с ответника довели до психична нестабилност и до конфликт на лоялност.

Въпреки постановеното от съда заместващо съгласие на бащата за пътувания на Й. П. и А.

П. извън територията на Р България до Бразилия, ответникът П. не ги дал на майката и те не са виждали близките си повече от 5 години. Всички опити на майката да вземе децата били осуетявани от бащата, който самоволно и неправомерно в нарушения на съдебно установения режим, е отнел децата, като по този начин я лишава от обективна възможност да реализира родителските си права и да прояви родителски капацитет. Твърди се, че децата живеят в изолация от майката и в зависимост от бащата и от отношението му към нея, като 3 неговото поведение е довело до синдром на родителско отчуждение от нея. Ищцата излага, че не се вижда и не се чува с децата регулярно, въпреки че те би трябвало да живеят при нея.

По изложените съображения моли ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000лв. на Р. С. за периода 20.10.2015г. до 09.09.2020г., и по 25 010 лв. на Й. П. С.П. и А. П. П. за всеки за същия период, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на деликта до окончателното им изплащане.

Ответникът П. П., чрез депозирания писмен отговор излага становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че с Р. С. са се намирали в брак, който вече е прекратен, както и, че със споразумение от 14.01.2014г. по гр.д. №5348/13г. на СГС, влязло в законна сила на 19.02.2015г. упражняването на родителските права по отношение на родените от брака деца е предоставено на майката, като на него е определен режим на лични контакти.

Излага, че по негов иск по чл.59, ал.9 от СК пред РС- Костинброд е било образувано дело за промяна на родителските права, по което с привременни мерки на майката е определен режим на лични контакти с малолетните деца Й. и А. П.. Ответникът оспорва, че не е спазвал режима по привременните мерки, че майката не е виждала децата регулярно, както и твърдението за наличие на синдром на родителско отчуждение. Излага, че от протокола от 16.12.2016г. на ЧСИ е видно, че децата не желаят да отидат при майката, а искат да останат при него. Твърди, че по повод действията на ищцата С., на 14.07.2018г. по гр.д. № 635/18г. е издадена нова заповед за незабавна защита, според която тя трябва да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на децата Й. и А. П.. Твърди също, че тъй като от една година С. живее и работи в САЩ, то тя е в обективна невъзможност да вижда децата. Предвид изложеното счита, че не са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД за ангажиране на отговорността му.

От фактическа страна въззивният съд е установил, че ищцата Р. С. и ответникът П. П. са били в граждански брак, прекратен с решение от 01.03.2013г. на СРС. С определение от 19.02.2015г. по гр.д. №5348/13г. е одобрена спогодба, съгласно която упражняването на родителските права е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични контакти на децата, като в полза на Р. С. е издаден изпълнителен лист на 08.07.2015г. През месец октомври 2015г. бащата е взел децата за осъществяване на личен контакт и от тогава те живеят при него, с което е отнел възможността на майката да упражнява предоставеното й от съда родителско право, което освен това представлява и нарушение на съдебно решение. Приел е за безспорно, че родителите са в траен конфликт, свързан най- вече с упражняването на родителските права, в който са въвлечени и децата. От събраните доказателства, е прието за установено, че ищцата Р. С. до месец декември 2020г., от април 2021г. до април 2022г. и от м.09.2019г. до 09.05.2020г. е отсъствала от страната, което създава обективна невъзможност за физически контакт с децата. Бащата е поискал промяна в упражняването на родителските права, която е била допусната с решение по гр.д.

№372/16г. на РС-Костинброд, но с влязло в сила решение №228/22.06.2018г., СОС е отменил решението, и е отхвърлил иска с правно основание чл.59, ал.9 от СК.