Решение № 673 от 18.05.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 673 гр. Велико Търново, 18.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, V СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ ИЛИЕВА при участието на секретаря ПАВЛИНА ХР. ПАВЛОВА като разгледа докладваното от ГАЛЯ ИЛИЕВА Гражданско дело №

20254110102683 по описа за 2025 година

Производството е образувано по предявен иск с правно основание чл.127 ал.2 от ЗЗД.

Ищцата твърди, че с ответника са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с решение по гр.д.№ *** на ВТРС. По време на брака съпругът изтеглил потребителски банков кредит в размер на 10800 евро, по който съпругата била съдлъжник. Посочва, че кредитът бил обявен за предсрочно изискуем и било заведено изпълнително дело *** по описа на ЧСИ В.Г.. Навежда, че върху трудовото и възнаграждение бил наложен запор, тъй като само тя имала доходи и че след развода продължила еднолично да погасява задълженията. Посочва, че е погасила сумата от 28950 лева, а за периода 1.02.2023 г.- 12.03.2025 г.- пълно погасяване, сумата е 21058 лева. Счита, че следва да и бъде платена половината от сумата от направените вноски и иска съда да осъди ответника да и плати сумата от 10529 лева-главница, представляващи дължимите от ответника суми по изп.дело № *** Претендира законна лихва върху главницата в размер на 1187,42 лева за периода от 25.01.2023 г. до 21.08.2025 г. и законна лихва върху главницата от подаване на иска до окончателното изплащане.Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът Н. Н. Л. не е депозирал отговор на исковата молба.

В становището, подадено от процесуалният представител на ответника, осъществяващ правна помощ е оспорена исковата претенция, по съображения изложени в становището. Твърди се, че през първите няколко години след изтегляне на кредита същият бил изпълняван от ответника и според ответната страна, сумите платени от ответника следва да се вземат предвид при изчисляване на припадащата се част на ищцата. Ответната 1 страна сочи, че ищцата не е релевирала възражение за нищожност на договора поради неравноправни клаузи и е погасила суми, които са били погасени по давност. Оспорва и иска за лихва за забава, като сочи, че ищцата не е отправила до ответника покана за претендираните от нея суми. Моли за отхвърляне на исковата претенция.

От събраните по делото доказателства, съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Страните по делото са бивши съпрузи, които по време на брака си, на 24.07.2013г. са сключили договор за банков потребителски кредит на физическо лице, по който договор кредитор е „УниКредит Булбанк“ АД, кредитополучател е ответника Н. Л., а ищцата Т. Т. е солидарен длъжник. Договорът е сключен за сумата 10800 евро с цел рефинансиране и текущи нужди. Срокът на погасяване е до 24.07.2023г.

Поради забава в плащането на погасителните вноски по договора за кредит, банката обявила цялото задължение за предсрочно изискуемо, снабдила се с изпълнителен лист по частно гр.дело №391/2017г. по описа на ВТРС. Въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изп.дело №221/2017 по описа на ЧСИ В.Г., по което длъжници са страните по делото.

Видно от удостоверение издадено от ЧСИ В.Г., по горепосоченото изп.дело ищцата Т. Т. е заплатила сумата 14 537лв. на вноски за периода 27.01.2023г.-11.12.2024г.

По делото е представено удостоверение от ЧСИ В.Г., видно от което по изп.дело №221/2017г по описа на ВТРС ищцата е заплатила сумата 579лв. за периода 01.01.2025г.01.07.2025г. за погасяване на дълга.

На 12.03.2025г. ищцата изтеглила потребителски кредит от „УниКредит Булбанк“ в размер на 15000лв.

Видно от преводно нареждане от 13.03.2025г по процесния договор за кредит, по който страните по делото са длъжници, ищцата е направила плащане в размер на 13 840лв.

С молба от 18.03.2025г взискателят по изп.дело е направил искане за прекратяване на изп.дело поради изцяло погасяване на задължението.

С постановление на ЧСИ от 02.04.2025г е прекратено принудителното изпълнение на основание чл.433 ал.1 т.2 от ГПК.

По делото не е спорно, че бракът на страните е прекратен с развод, с решение от 25.11.2024г по гр.дело №2104/2024г по описа на ВТРС.

От приетото за установено от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Предявеният иск е допустим, а разгледан по същество е частично основателен по следните съображения:

Съгласно чл.127 ал.2 от ЗЗД всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Посочената разпоредба е израз на правилото, че солидарността е уговорена само в интерес на кредитора, докато във 2 вътрешните отношения солидарните длъжници отговарят по равно за това, което е платено на кредитора.

За да бъде уважен регресния иск по чл.127, ал.2 ЗЗД на платилия солидарен длъжник, срещу другия солидарен длъжник, законодателят поставя условието да е платено в повече от дължимото от този длъжник, да е изпълнено нещо в повече от неговата част за сметка на останалите длъжници.

В конкретния случай по делото безспорно се установи, че ищцата и ответника са бивши съпрузи, които по време на брака си са сключили договор за потребителски кредит за сума в размер на 10800 евро, по който договор ответникът е кредитополучател, а ищцатасолидарен длъжник. Не е спорно, че бракът на страните е прекратен с развод през ноември 2024г., но видно от изявленията на ищцата, направени в съдебно заседание на 13.02.2026г., съпрузите са във фактическа раздяла от месец юни 2024г., което обстоятелство не се оспорва от ответника.

Моментът на фактическата раздяла е релевантен с оглед предмета на делото, защото именно оттогава неделимите солидарни задължения на съпрузите започват да се подчиняват на режима на „обикновената солидарност„. Спецификата на семейните отношения, регулирани от СК, изключва приложението на чл.127,ал.1 ЗЗД, докато съпрузите са в брак. По време на брака, ако съпругът изпълни общо задължение с лично имущество,той не може да иска от другия съпруг връщане на припадащата му се част.

Това следва от правилото, установено в чл.17 от СК, според който всеки от съпрузите е длъжен да осигурява благополучието на семейството съобразно своите „възможности, имущество и доходи”. Липсва изискване на закона за равно участие на съпрузите във финансирането на семейството, което не винаги е възможно и е в противоречие с изискването за взаимност между съпрузите. Приносът в семейството не се оценява само в пари, но и в личен труд и грижи за домакинството и децата. Поетото за задоволяване нуждите на семейството солидарно по закон задължение е неделимо,така че всеки от съпрузите по време на брака няма своя част от дълга по смисъла на чл.127 ал.2 ЗЗД . Не така стои въпросът при наличие на граждански брак, но в условията на фактическа раздяла.

При трайна фактическа раздяла, настъпва и прекратяване на всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите , т.е. прекратява се и неделимостта на солидарните задължения ( Тълкувателно решение № 35 от 14.VI.1971 г., ОСГК, Определение №288 от 25.03.2010г. по гр.д.№56/2010,ВКС ) , съответно възниква и правото на солидарния длъжник за регрес на надплатеното. След този момент, връщането на кредитите, които са изразходвани за нуждите на семейството е солидарно задължение, но всеки от солидарните длъжници може да претендира половината от това което е платил.

В случая, от никоя от страните по делото не са наведени възражения, че сумите по кредита не са използвани за нуждите на семейството. Кредитът е изтеглен по време, когато страните са в брак и са живели съвместно, поради което по презумпция средствата са изразходени за семейни нужди и ако някой от съпрузите твърди обратното, негова е доказателствената тежест за оборване на презумпцията.

3

С оглед изложеното съдът приема, че спрямо плащанията направени от длъжниците по договора за кредит докато същите са били в граждански брак не следва да се прилага разпоредбата на чл.127 ал.2 от ЗЗД, поради което дори и ответникът да е правил плащания по договора за кредит по време, когато страните са били в граждански брак, то това е ирелевантно, а освен това не се доказа от ответната страна какви плащания е направил ответника по договора за кредит и в какъв размер.

От събраните доказателства се установи, че след фактическата раздяла на съпрузите плащане на задълженията по договора за кредит е правила само ищцата, като видно от събраните писмени доказателства за периода от месец юни 2024г до 13.03.2025г ищцата е заплатила по договора за кредит сумата общо 16 326лв. Няма наведени твърдения ответникът да е плащал суми по договора за кредит за този период, след фактическата радяла на страните.

Съдът счита, че за периода от м.януари 2023г до фактическата раздяла на страните, за който период се включва част от исковата претенция не е налице основание за ищцата да търси половината от платените от нея суми в този период, защото това е преди моментът на фактическа раздяла и страните са били в граждански брак, живели са съвместно и за този период задължението по кредита е общо. Обстоятелството, че през този период ответникът не е работил, а ищцата е погасявала вноските по кредита само по себе си не води до извод, че е налице обикновена солидарност между двамата, защото към този момент те са съпрузи, живеели са заедно и участието в покриване нуждите на семейството е общо, като може да се изразява, както в осигуряване на средства за издръжка на семейството, така и в грижа за домакинството или детето.

Възраженията на ответната страна относно недействителност на договора за кредит и липса на възражение за погасени по давност суми, които според ответната страна, ищцата е следвало да релевира пред кредитора, са ирелевантни за настоящия правен спор, който касае отношения между двамата солидарни длъжници, а не външните отношения с кредитора по договора за кредит.

Поради горното и съгласно чл.127, ал.1 ЗЗД, доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Законът предвижда оборима презумпция за равно поемане на дълга от солидарните длъжници. Посоченото в чл. 127, ал. 1 ЗЗД - „друго” може да бъде уговорка между самите солидарни съдлъжници за неравенство в разпределението на платения на кредитора солидарен дълг; може да следва и от липсата на еднаквост в интереса на длъжниците, защото някой от тях се е възползвал от целия или повече от половината от общият дълг, при което е естествено да понесе такава част от последния, от която възползвайки се, се е обогатил за сметка на другите. Съдът намира, че ответникът не е оборил презюмираното в чл.127, ал.1 ЗЗД равенство при разпределението на платения от ищцата техен солидарен дълг, поради което следва задължението да се счита за поето в равни дялове. Плащанията по дълга, след момента на фактическата раздяла–/месец юни 2024г./ са извършвани само от ищцата, което се установява от събраните по делото писмени 4 доказателства и което дава възможност да се прецени, че ответникът дължи възстановяване на половината от общо платената сума за този период от 16 326 лева , т.е. ответникът дължи сумата 8163лв. ,които в евро са 4173,68 евро. Искът се явява основателен и доказан до размер от 4173,68 евро, чиято левова равностойност е 8163лв., а за разликата над 4173,68 евро до пълния претендиран размер 5383,39 евро, чиято левова равностойност е 10 529лв., искът за главница следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан в тази част и за периода м.януари 2023г. до края на м.май 2024г.

По лихвата за забава

Относно претендираната лихва за забава в размер на общо 1187,42лв., върху всяка отделна вноска до подаване на исковата молба, съдът намира следното:

Съгласно чл.84 ал.2 от ЗЗД, когато няма определен ден на изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора.

Ищцата следва да отправи покана до другия солидарен длъжник-ответника, за да го постави в забава от неизпълнение на задължението му спрямо нея за заплащане на половината от платени от ищцата суми по договор, по който двамата са солидарни длъжници.

В случая ищцата не е отправила покана до ответника преди завеждане на делото, поради което едва с подаване на исковата молба същият се счита, че е поканен да заплати задължението, предмет на исковата претенция и при неизпълнение дължи лихва за забава, считано от подаване на исковата молба/22.08.2025г./ до окончателното изплащане, а исковата претенция за лихва за забава преди подаване на исковата молба, за сумата 607,12 евро, чиято левова равностойност е 1187,42лв., представляваща лихва за забава за периода от всяка отделна вноска до подаване на исковата молба, е неоснователна и недоказана.