Решение № 3103 от 08.05.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3103 гр. София, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Красимир Мазгалов

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20231100505552 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 2120/13.02.2023 г., постановено по гр.д. № 8031/2022 г. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, са отхвърлени предявените от И. А. Т., ЕГН **********, в условията на евентуалност положителни установителни искове за собственост против В. Г. С., ЕГН ********** и И. Г. С., ЕГН **********, с които се иска да се признае за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на ½ ид. част от самостоятелен обект, находящ се в гр. София, район Триадица, ж.к. „********, ап. 13, с идентификатор ***, находящ се на 5 етаж в сграда с идентификатор ***, с предназначение на сградата: жилищна града – многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор: ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ от 83,43 кв.м., заедно с прилежащи части: избено помещение № 13 и заедно с 5,095 % ид.ч. от общите части на сградата, при съседи: ниво 1: на същия етаж: ***, под обекта:

*** и над обекта: ***, на основание нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ № 187, том XIII, нот. дело № 2587/1983 г. от 30.09.1983 г. на I-ви Нотариус при СРС, а в условията на евентуалност - на основание десетгодишно давностно владение. Със същото решение И. А. Т. е осъдена да заплати на В. Г. С. и И.

Г. С., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 1515 лв., представляваща разноски по делото.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е подадена въззивна жалба срещу решението от ищцата И. А. Т., която твърди, че същото е неправилно, 1 необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Въззивницата твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел възникване на съпружеска имуществена общност, тъй като имотът е придобит срещу отчужден личен имот и с лични средства, включително заем, погасен изцяло от нея.

Поддържа, че съдът неправилно е оценил доказателствата относно произхода на средствата и погасяването на заема. Сочи още, че дори да е налице СИО, дяловете не следва да се считат равни. Навежда довод, че ищцата е упражнявала изключително владение повече от 10 години и е придобила имота по давност. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски.

Въззиваемите – В. Г. С. и И. Г. С. в срока по чл. 263 от ГПК са депозирали отговор на въззивната жалба, в който излагат доводи за правилност и законосъобразност на постановеното решение и оспорват въззивната жалба, като неоснователна. Въззиваемите изтъкват, че процесният недвижим имот е придобит по време на брака между въззивницата и Г.С. С., при действието на СК от 1968 г. и на възмездно правно основание. При тези обстоятелства по силата на чл. 13, ал. 1 СК (1968 г., отм.) е възникнала съпружеска имуществена общност. Сочат, че презумпцията за съвместен принос при възмездно придобиване не била оборена, доколкото въззивницата не била установила по пътя на пълно и главно доказване личния произход на вложените в придобиването средства. Поддържат, че не са налице предпоставките за трансформация на лично имущество. Сочат, че след прекратяване на брака дяловете на съпрузите в прекратената съпружеска имуществена общност се считат равни, съгласно чл. 14, ал. 3 СК (1968 г., отм.). Твърдят още, че въззивницата е била съсобственик на процесния имот, поради което упражняването на фактическа власт върху целия имот не съставлява владение на чуждите идеални части. С оглед изложеното правят искане за потвърждаване на обжалваното решение, като претендират и разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предвид нормата на чл. 269 от ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

Настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Производството пред районния съд е образувано по искова молба от И. А. Т., с която са предявени при условията на евентуалност установителни искове срещу В. Г.

С. и И. Г. С., с които се иска да се признае за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на ½ ид. част от самостоятелен обект, находящ се в гр. София, район Триадица, ж.к. „********, с идентификатор ***, находящ се на 5 етаж в сграда с идентификатор ***, с предназначение на сградата: жилищна града – многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор: ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, с площ от 83,43 кв.м., заедно с прилежащи части: избено помещение № 13 и заедно с 5,095 % ид.ч. от общите части на сградата, при съседи: ниво 1: на същия 2 етаж: ***, под обекта: *** и над обекта:

***, на основание нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по ЗТСУ № 187, том XIII, нот. дело № 2587/1983 г. от 30.09.1983 г. на I-ви Нотариус при СРС, и евентуално - на основание десетгодишно давностно владение.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционният съд правилно е установил фактическата страна на спора и споделя изложените в обжалваното решение фактически и доказателствени изводи, поради което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към същите. В допълнение и с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания приема следното:

Не е спорно по делото, че ищцата и Г.С. С. са сключили брак на 26.08.1962 г., като същият е прекратен по силата на Решение по гр. дело № 1892/1986 г., влязло в сила на 26.11.1986 г., като това се подкрепя и от представеното по делото Решение от 12.11.1986 г. по гр. дело № 1892/1986 г. по описа на РС – „Девети септември“ – София, 4-ти с-в, от което се установява, че правото на ползване върху процесния имот, представляващ семейно жилище за страните, било предоставено на И.. Не се спори и че имотът, предмет на искането за защита – поземлен имот с идентификатор *** по КККР на град София, одобрени със Заповед РД-18-38/10.07.2012 г. на изп. директор на АГКК, със съседи: имоти с кадастрални номера: ***, ***, улица – *** и *** с площ от 669 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за обществена сграда, комплекс, е имот с номер по преходен план 2238, квартал 82, парцел II-2238, съответен на имота, описан в предварителния договор за покупко – продажба от 05.01.2011 г. Не е спорно и че ищцата е получила процесния недвижим имот като обезщетение за отчуждаването на собствения й недвижим имот. Не се спори, още че Г.С. С. е прехвърлил на С.Г.А. ½ ид.ч. от процесния недвижим имот, която ½ ид.ч. впоследствие е била прехвърлена с договор за дарение от 30.11.2007 г., обективиран в нотариален акт № 44, том II, рег. № 6558, дело № 182/2007 г., от С.Г.А. и съпругът й А.И.А. на В. Г. С. и съпругата му И. Г. С..

Безспорно е, че ищцата е прехвърлила на дъщеря си В. Г. С. ½ ид.ч. от процесния недвижим имот.

Основният спорен момент е дали имотът е бил собственост изцяло на ищцата, както и дали същата е упражнявала явно, необезпокоявано и непрекъснато фактическа власт върху процесния имот в продължение на 10 години, считано от 30.09.1983 г.

Имотът е придобит по време на брака между въззивницата и Г.С. С., при действието на СК от 1968 г. Съгласно чл. 13, ал. 1 от същия кодекс, вещите, придобити през време на брака, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Презумпцията за съвместен принос не е оборена. Само по себе си обстоятелството, че имотът е получен като обезщетение срещу отчужден имот, не води автоматично до трансформация, доколкото не е доказано, че цялата стойност на придобития имот произхожда от лично имущество на въззивницата.

Съгласно трайната и задължителна практика на Върховния касационен съд, обективирана в Тълкувателно решение № 5/2013 г. по т.д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС, трансформацията на лично имущество е изключение от принципа за съпружеска имуществена общност, което подлежи на пълно и главно доказване от страната, която се позовава на нея.

Критерият за трансформация е обективен – изследва се произходът на 3 вложените в придобиването средства, а не формалното титулярство или последващото поведение на страните. Доказването следва да обхваща точния размер на вложените лични средства, техния личен произход, пряката причинно-следствена връзка между тези средства и придобиването на конкретния имот.

Безспорно е установено, че част от цената на процесния имот е покрита чрез приспадане на стойността на отчужден недвижим имот, собственост на въззивницата.

Само по себе си това обстоятелство не е достатъчно да обоснове трансформация на целия имот, доколкото стойността на отчуждения имот е несъразмерно малка спрямо общата цена на придобития имот, въззивницата не е доказала, че тази стойност представлява преобладаваща или определяща част от цената, трансформацията не настъпва автоматично, а само до размера на доказаното лично участие. Ето защо, дори да се приеме личен характер на стойността на отчуждения имот, това би могло да обуслови само частична трансформация, която обаче не е предмет на надлежно доказване в процеса.

По делото липсват доказателства, от които да се установи, че сумата от 6 870 лв., посочена като „собствени средства“, представлява лично имущество на въззивницата. При това положение въззивният съд приема, че не е оборена презумпцията за съвместен принос при възмездното придобиване, предвидена в закона.

Отпуснатият заем от Държавна спестовна каса не представлява лично имущество, независимо от това, че формално е отпуснат на името на въззивницата.

Съгласно чл. 13, ал. 8 СК (1968 г., отм.) задълженията, поети от единия съпруг за нуждите на семейството, обвързват солидарно и другия съпруг. В този смисъл заемните средства, вложени в придобиването на семейното жилище, имат общ семеен характер. Поради това и съдебната практика последователно приема, че заемните средства не могат да обосноват трансформация, тъй като не представляват лично имущество.

Последващото погасяване на заема от единия съпруг не променя вещноправния режим на придобития имот и поражда единствено облигационни отношения между бившите съпрузи.

Съгласно чл. 14, ал. 3 СК (1968 г., отм.) след прекратяване на съпружеската имуществена общност дяловете на съпрузите се считат равни. В настоящото производство не е предявен иск за по-голям дял, нито такъв може да бъде разглеждан инцидентно.

Неоснователно е и оплакването, че първоинстанционния съд неправилно е отхвърлил иска за придобивна давност.

Настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото доказателства се установява, че упражняването на фактическата власт от страна на ищцата върху процесния имот е установена при условията на държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС.

За да стигне до този извод съобрази по делото не са ангажирани доказателства от страна на ищцата, че до 10.05.2005 г., докогато собственик на ½ ид.ч. от имота е бил бившият й съпруг Георги, същата е манифестирала по някакъв начин намерението си да свои и неговата ½ ид.ч. като своя собствена. Не са ангажирани доказателства, че това е сторено и по отношение на ответниците след 30.11.2007 г., когато последните са станали собственици на процесната ½ ид.ч. Това е така, доколкото от свидетелските показания се установи, че ищцата е изгонила ответниците от имота през 2003 г. – 2004 г., към който момент обаче същите не са били още собственици на имота. След 4