Решение № 284 от 15.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 284 гр. София, 15.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Виктория Р. Митева Въззивно гражданско дело № 20251100503245 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба, вх. № 252916/05.08.2024 г. по регистъра на СРС от един от С. С. А. чрез назначения му по делото особен представител - ответник по предявените искове срещу Решение № 13363/05.07.2024 г., постановено по гр.д. № 16057/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 67 състав, с което са частично уважени предявените искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във връзка чл.

149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, с които С. С. А. е осъден да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 417,86 лева, представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия, доставена в апартамент 14, находящ се в гр. София, ж.к. „******** за периода 01.12.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законна лихва считано от 28.03.2022 г. до изплащане на сумата; сумата от 75,31 лева – мораторна лихва върху тази сума за периода 15.09.2019 г. до 21.02.2022 г., 7,24 лева - цена за предоставена услуга дялово разпределение за периода 01.02.2019 г. – 30.04.2020 г., ведно със законна лихва считано от 28.03.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано. Въззивникът излага, че не било доказано с надлежни доказателства по делото, че въззивникът бил потребител на топлинна енергия и че придобил право на собственост върху ¼ от топлоснабдения имот. Предвид това моли съдът да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, в който излага, че първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице-помагач – „Далсия“ ООД (с предишно наименование „Бруната“ ООД) не изразява становище на въззивната жалба.

1

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Въззивният съд напълно споделя мотивите на СРС по отношение основателността на предявените искове, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях в тази част на решението. По доводите във въззивната жалба, въззивният съд намира следното.

Предявени са установителни искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Възникването и прекратяването на правоотношението по доставка и продажба на топлоенергия за битови нужди в сгради – етажна собственост и по отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност чл.106а, вр. § 1, 13 ДР на З. /отм./ и съгласно чл.150 и чл.153 от Закона за енергетиката, обн. ДВ, бр.107 от 2003г., е свързано с придобиване/изгубване на вещното право на собственост/ползване върху имот, находящ се в сграда–етажна собственост и присъединяването на сграда-етажна собственост към топлопреносната мрежа, съответно прекратяване на топлоснабдяването в същата сграда.

Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката /редакция в сила от 17.07.2012г./, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. Съгласно чл.150, ал.1 продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията, като по силата на ал. 2 одобрените общи условия се публикуват от предприятието най-малко в един централен и в един местен всекидневник и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. В допълнение следва да бъде посочено и че съгласно чл.153, ал.6 ЗЕ клиентите в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.

С оглед на гореизложената нормативна уредба е видно, че възникването на облигационно отношение, съответно и качеството клиент на топлинна енергия, е обусловено единствено от това кой е титуляр на правото на собственост или вещно право на ползване върху съответния топлоснабден имот, явяващ се част от сграда – етажна собственост, т.е. облигационното отношение между топлопреносното предприятие и титуляра на това право възниква с придобиването на правото на собственост или вещно право на ползване и се прекратява със загубването на същите.

Изисканите и приети по делото заявление от С. С.в А. от 09.03.2017 г. за удължаване на срока за плащане на дължимите суми, данъчна декларация за притежавани недвижими имоти на територията на Република България по чл. 26 ЗМДТ от 13.05.1998 г. и справка за предоставяне на данни по реда на Наредба 14/18.11.2009 г. по искане № 1865/30.03.2022 г., действително установяват, че процесният имот – апартамент № 14, находящ се в гр. София, ж.к. ******** е бил собственост на С. С.в А. и Т. Н. А. при равни квоти, че С. А. е починал на 08.08.2020 г. и че негови наследници по закон са съпругата му Т. Н. А. и сина му – С. С.

А..

2

Спорното в настоящото производство правоотношение касае вземания за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. – преди смъртта на С. А., поради което съдът намира, че собственици на процесния имот, респективно титуляри на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия и услуга за дялово разпределение са били именно С. А. и Т.

А. при равни квоти.

Изисканите и приети по делото данъчна декларация по чл. 26 ЗМДТ от 13.05.1998 г. и заявление от 09.03.2017 г. за удължаване на срока за плащане на дължимите суми представляват извънсъдебно признание по смисъла на чл. 175 ГПК относно принадлежността на правото на собственост върху процесния имот. Същите, като изходящи от самия декларатор, обективират признание на релевантен за спора факт и установяват по несъмнен начин, че към момента на подаването, лицето се е считало за собственик на имота и е упражнявало правомощията си като такъв, поради което, при липса на противни доказателства, тези доказателства обосновават извод за принадлежността на правото на собственост по отношение на декларираните лица за съответния период, като по делото не се установяват и последващи промени в собствеността, касаещи процесния период.

В същото време, във връзка с изложените във въззивната жалба оплаквания следва да се отбележи, че Наредба № 14 от 18.11.2009 г. е подзаконов нормативен акт, издаден от министъра на регионалното развитие и благоустройството, който урежда условията и реда за предоставяне на данни от регистъра на населението (ЕСГРАОН) на съдилища, органи на съдебната власт и други държавни органи за нуждите на конкретни производства.

Справката, издадена въз основа на тази наредба, представлява официален удостоверителен документ, съставен от компетентен административен орган, който възпроизвежда съдържащи се в официални регистри данни, респективно същата се ползва с формална доказателствена сила относно удостоверените в нея обстоятелства до доказване на противното. В случая приложената по делото справка не е оспорена от ответника и същата представлява годно доказателствено средство, установяващо гражданското състояние на лицата и родствените връзки между тях, респективно и настъпилото наследствено правоотношение.

Направеното с въззивната жалба възражение, че ответникът не е приел наследството на С. А., е преклудирано, доколкото не е заявено с отговора на исковата молба, поради което и не може да бъде разглеждано от въззивния съд, доколкото при липсата на изрично въведено твърдение в първоинстанционното производство, за ищеца не е възникнало задължение да ангажира доказателства във връзка с приемане на наследството, както и за провеждане на производство по чл. 51 от Закона за наследството.

Следователно по делото се установява, че С. С. А. отговаря за процесните задължения в качеството си на наследник по закон на С. С.в А., тъй като с откриване на наследството той е встъпил в имуществените права и задължения на наследодателя в рамките на своята наследствена квота /1/4 ид. ч. от имота/, включително и по отношение на неизпълнените парични задължения, възникнали приживе на последния във връзка с притежавания от него недвижим имот.

По делото не се спори за количеството потребена топлинна енергия в имота, както и не са въведени конкретни оплаквания срещу изводите на СРС за срока на погасителната давност.

С оглед гореизложеното съдът приема, че решението на районния съд е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски следва да бъде поставена в тежест на въззивника. Въззиваемият не е ангажирал доказателства за сторени разноски пред СГС, поради което такива не му се следват. Подадените отговор и допълнителна молба са бланкетни, в проведеното открито съдебно заседание не се е явил процесуален представител на дружеството, поради което няма основание за присъждане на разноски за възнаграждение за юрисконсулт.

3

На третото лице помагач разноски не се следват съобразно чл. 78, ал. 10 ГПК.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13363/05.07.2024 г. по гр. д. № 16057 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 67 състав.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на „Топлофикация София“ ЕАД – „Далсия“ ООД /с предишно наименование „Бруната“ ООД/.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4