Решение № 294 от 08.07.2022, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 294 гр. Плевен, 08.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВАПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА Въззивно гражданско дело № 20224400500283 по описа за 2022 година Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 110/31.01.2022 г. по гр.д. № 6793/2022 г. Плевенския т районен съд е признал за установено по отношение на ответника „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София, че ищцата К. СЛ. Л. не дължи сумата от общо 3 791,49 лв. /главница и лихви/, произтичаща от договор за кредитна карта от 29.06.2004 г. и изпълнителен лист от 27.07.2010 г. , издаден по ч.гр.д. № 504/ 2010 г. по описа на Сливнишкия районен съд, която сума е предмет на образуваното изп. дело № 2020***0400561 по описа на ЧСИ М.М. с район на действие СГС. Със същото решение ПлРС е намалил размера на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата адв. К.Г. от САК от 450 лв. на 360 лв. и е осъдил „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ***, гр. София да заплати на К. СЛ. Л. направените деловодни разноски в размер на 511,66 лв.

Недоволно от така постановеното решение е останало въззивното дружество „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, гр. София, което чрез пълномощника си адвокат А.К. от АК Монтана обжалва пред ПОС в законния срок. Във 1 въззивната жалба се излагат доводи за неправилност, незакосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Според въззивника неправилно ПлРС е приел, че давността за процесните вземания е изтекла след изтичане на пет години, считано от датата на издаване на изпълнителния лист /ИЛ/ на 27.10.2010 г., като не е съобразил възраженията му, че преди да бъде образувано изп. дело № 2020***0400561 по описа на ЧСИ М.М. е било образувано изпълнително дело № 3479/2010 г. по описа на същия ЧСИ, в което са предприети редица действия, прекъсващи давността и са налагани редица запори върху върху трудовото възнаграждение и банковите сметки на въззиваемата, ищца в първата инстанция, подробно посочени в жалбата по дати и основание. Твърди, че последното изпълнително действие по посоченото изпълнително дело е извършено на 03.06.2014 г. чрез налагане на запор върху трудовото възнаграждение на въззиваемата, след което други действия по това изпълнително дело не са извършвани и на 28.11.2019 г. същото е прекратено на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК. Твърди се, че на 07.10.2020 г. въз основа на същия изпълнителен лист е образувано второто изпълнително дело № 2020***0400561 по описа на ЧСИ М.М., в молбата за образуване на което е поискано извършване на редица изпълнителни действия, наложени са запори върху трудовото възнаграждение на длъжника, въззиваема в производството и на посочени дати са постъпили конкретно посочени във въззивната жалба парични суми, последната от които на 15.11.2021 г. в размер на 172,89 лв.. Според въззивното дружество подаването на молба, с която е направено искане за нов способ прекъсва давността по отношение на вземането, независимо дали е образувано ново изпълнително дело или дали предприетото изпълнително действие от ЧСИ е успешно и настъпилата перемпция е без правно значение за давността, като в този смисъл се цитират решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г., ІV г.о. на ВКС и решение № 1416/24.06.1969 г. по гр.д. № 884/1969 г., І г.о. на ВС.

Въззивното дружество се позовава и на мотивите на ТР № 2/26.05.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС в тази насока и акцента им върху наличието на направено искане от взискателя и прави извод, че давността се прекъсва както с искането на взискателя за извършване на изпълнително действие, така и с предприемането му от съдебния изпълнител като всяко от тях има самостоятелно правно значение, но съществуват в тясна връзка помежду си, като едното не може да породи прекъсващо действие без другото 2 освен в хипотезата на чл. 18 ал. 1 от ЗЧСИ, когато има възлагане от взискателя на ЧСИ, в който случай давността се прекъсва с предприемането на изпълнителното действие. Моли се въззивния съд да постанови решение, с което да отмени решението на ПлРС и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск по чл. 439 от ГПК. С жалбата се претендират направените по делото разноски за въззивната съдебна инстанция.

Представена е квитанция за внесена държавна такса по въззивната жалба.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна К.С. Л. чрез пълномощника й адвокат К.Г. от САК, с който се оспорва основателността на въззивната жалба., както и на направеното със същата доказателствено искане. Според въззиваемата страна предвид последното твърдяно от въззивника поискано и извършено изпълнително действие по първото изпълнителното дело на 06.06.2014 г. безспорно към датата на образуване на второто изпълнително дело при същия ЧСИ вземанията са погасени по давност. В заключение се моли въззивният съд да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение на Плевенския районен съд, като присъди на въззиваемата страна направените по делото разноски в размер на 360 лв. за адвокатско възнаграждение. При условие на евентуалност се прави възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от страна на въззивника юрисконсултско възнаграждение.

В съдебното заседание въззивното дружество не се представлява, но чрез пълномощника си адвокат А.К. е депозирало писмена молба, с която поддържа въззивната жалба и претендира направените по делото разноски.

Претендира направените по делото разноски и при условие на евентуалност прави възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от страна на въззиваемата страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна не явява и не се представлява по делото, но чрез пълномощника си адвокат А.К. е депозирало писмена молба, с която поддържа отговора на въззивната жалба и претендира направените по делото разноски и поддържа при условие на евентуалност възражението по чл. 78 ал.

5 от ГПК. Представя списък на разноските.

Въззивният окръжен съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбата, взе предвид направените доводи, прецени събраните пред първата и въззивната инстанции доказателства в тяхната съвкупност и по отделно и съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:

3

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана от съда.

С ИМ, разгледана от ПлРС ищцата К. СЛ. Л. е предявила против ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. София, ЕИК *** иск с правно основание чл. 439 ал. 2 от ГПК за признаване за установено по отношение ответника, че ищцата не дължи паричните суми, за които е издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила заповед по ч.гр.д. № 504/2010 г. на РС – Сливница и образувано изпълнително дело № 2020***0400561 по описа на ЧСИ М.М., рег. № *** при КЧСИ с район на действие СГС, респ. не дължи разноски и такси към ЧДИ по същото поради изтекла погасителна давност по отношение на вземането за главницата преди образуване на изпълнителното дело на 07.01.2021 г.. Твърди, че на датата на издаване на ИЛ – 27.07.2010 г. е започнала да тече тригодишна давност, която е изтекла на 27.07.2013 г., тъй като ИЛ е издаден въз основа на влязла в сила заповед, а не въз основа на влязло на сила съдебно решение. Счита, че давностният срок за вземането е 3 – годишен и се позовава на съдебна практика /без да я посочи/, която приема, че разпоредбата на чл. 117 ал. 2 от ЗЗД намира приложение само когато вземането е установено със сила на присъдено нещо въз основа на влязло в сила решение.

В отговора на ИМ, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК пред ПлРС ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. София, ЕИК *** чрез процесуалният й представител адвокат А.К. оспорва основателността на предявения иск с правно основание чл. 439 от ГПК. В отговора се твърди, че ИЛ по ч.гр.д. № 504/2010 г. на РС – Сливница е издаден в полза на „Юробанк и ИФ Джи“ АД против ищцата и въз основа на него по молба на Банката е образувано изпълнително дело № 3479/2010 г. по описа на ЧСИ М.М. рег. № *** при КЧСИ с район на действие СГС, по което са извършени принудителни действия, след което същото е прекратено поради перемпция и на 07.01.2020 г. е образувано изпълнително дело № 2020***0400561 по описа на същия ЧСИ. Твърди се, че по силата на договор за цесия, сключен между взискателя и ответното дружество на 18.01.2016 г. вземането по ИЛ е прехвърлено на ответното дружество. Твърди се, че по второто образувано изпълнително дело е връчена покана за доброволно изпълнение на ищцата, в качеството на длъжник на 14.01.2021 г., след което са наложени запори върху банковите й 4 сметки в посочените две банки и запор на трудовото й възнаграждение и вземането към взискателя частично е погасено чрез плащания на конкретни суми, общо в размер на 1 702,64 лв., постъпили по сметки на ответното дружество на конкретни дати през периода 04.02.2021 г. – 15.11.2021 г..

Възразява, че макар вземанията му към ищцата да са установени с влязла в сила заповед, давността за погасяването им е петгодишна и не е изтекла към датата на предявяване на иска. Ответникът възразява, че при съобразяване на първото изпълнително дело давността по отношение на вземането не е текла, като се позовава на ППВС №3/2080 г., отменено с ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Позовава се също на предприетите по изпълнителните дела принудителни действия и приложените изпълнителни способи, които прекъсват давността при условията на чл. 116 б. „в“ от ЗЗД, като се обсъждат подробно мотивите на цитираното ТР. Според ответника дори да се приеме, че давността е изтекла в случая е налице доброволно изпълнение на вземането от страна на длъжника при условията на чл. 118 от ЗЗД.

За да уважи предявения иск, ПлРС съд е приел, че вземането е погасено по давност, като в случая е приложима общата 5- годишна давност по арг. от чл.

117 ал. 2 от ЗЗД, която е започнала да тече, считано от датата на образуване на първото изпълнително дело № 17/2013 г. пред ЧСИ Татяна Кирилова.

ПлРС е приел, че издаването на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК не е прекъснабо давността по отношение на вземанията на „Юробанк и ИФ Джи“ АД против ищцата, а това е станало с с издаване на ИЛ на 27.07.2010 г..

Приел е, че след като с оглед твърденията на ответното дружество първото образувано изпълнително дело между страните е прекратено поради перемпция на основание чл. 433 ал. 1 т. 3 от ГПК, то всички извършени по същото изпълнителни действия по него се считат обезсилени по право и не произвеждат процесуални и материални последици относно погасителната давност в отношенията между взискателя и длъжника. ПлРС позовайки се на т. 10 от тълкувателно решение № 2 от 26. 06. 2015 год. по тълк. дело № 2/ 2013 год., ОСГТК е направил извод, че в хипотезата на прекратяване поради перемпция не може да се говори за валидни изпълнителни действия и погасителната давност не може да се счита прекъсвана на основание чл. 116 б.

„в“ от ЗЗД. При тези правни изводи ПлРС е приел, че след издаването на ИЛ в полза на кредитора на 27. 07. 2010 г. са изтекли повече от пет години, в 5 рамките на които не са били осъществени факти, водещи до спиране или прекратяване на погасителната давност по отношение на процесното вземане и задължението й за главница и лихви е било изцяло погасено. ПлРС приема, че единственият юридически факт, който би могъл доведе до отпадането на правните последици от изтичането на давността, се явява отказът на длъжника от изтекла давност по смисъла на чл. 113 от ЗЗД, но настоящият случай не е такъв.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част, като останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Установява се от приетия към доказателствата по делото в първата инстанция ИЛ, издаден на 27.07.2010 г. по ч.гр.д. № 504/2010 г. на РС – Сливница въз основа на заповед № 1220/27.07.2010 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, че същият установява подлежащи на принудително изпълнение вземания в полза на „Юробанк и Еф Джи“ АД против въззиваемата К. СЛ. Л. за сумата от 3 381,02 лв. – главница по договор за кредитна карта от 29.06.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.07.2010 г. до окончателното й заплащане, 410,47 лв. – договорна лихва за периода 29.06.2004 г. – 15.07.2010 г., 75,83 лв. - държавна такса и 253,74 лв. – адвокатско възнаграждение за разноски в заповедното производство.