Определение № 14 от 09.01.2024, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14 гр. Шумен, 09.01.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Азадухи Ов. Карагьозян

Членове:

Теодора Енч. Д.

Теодора Р. Йорданова-Момова като разгледа докладваното от Азадухи Ов. Карагьозян Въззивно частно гражданско дело № 20233600500514 по описа за 2023 година

Производство по чл.423 ГПК.

Образувано е по възражение вх.№ 4518/21.09.2023 г. /п.кл.20.09.2023 г./, подадено от Н.Ю.И.. от гр. Нови пазар, ул. .... № 34, действаща чрез пълномощника си адв. И.Д.. при ШАК, срещу Заповед за изпълнение № 377/26.06.2017 г. по чл.410 ГПК издадена по ч.гр.д.

№ 699/2017 г. по описа на НПРС в полза на кредитора „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД. Жалбоподателката твърди, че на 24.08.2023 г. й е връчено уведомление за образувано изп. дело № 20238760401111 по описа на ЧСИ Д. Златева, ведно с изпълнителен лист от 13.10.2017г., издаден въз основа на посочената заповед по чл.410 ГПК. Счита, че заповедта й е връчена в нарушение на правилата за връчване на призовки и съобщения и са налице основанията по чл.423, ал.1 т.1 ГПК. Не е спазена от връчителя поредността в правилата за връчване уредена в ГПК, уведомлението не е поставено на предвидените места, не е отбелязано, че адресът е търсен не по-малко от три пъти в рамките на период по-голям от един месец. Връчването е в нарушение на чл.47, ал.1 ГПК. На следващо място сочи, че заповедта не й е връчена лично, тъй като от м. януари 2014г. същата е имала обичайно местопребиваване на територията на Великобритания – Северна Ирландия заедно със семейството си, поради което е налице основание по чл.423, ал.1, т.2 ГПК. Към момента на издаване на заповедта не са били налице предпоставките по чл.411, ал.2, т.3 и 4 ГПК.

Предвид изложеното, моли въззивния съд да приеме възражението и да спре изпълнението на издадената заповед по чл.410 ГПК. Претендира разноски за производството. Към жалбата прилага уведомление от ЧСИ, изпълнителен лист, справка в превод от английски за първи работен ден от 17.01.2014г., извлечение от банкова сметка за периода от 28.08.2015г. – 26.11.2015г., годишна справка за лихви и такси в периода 01.08.2016г. – 31.07.2017г., справка за издаване на зелена карта от 29.12.2019г., сключване на договор с електрическа компания от 19.11.2020г., известие да данъчен код от 22.06.2022г. Прави искане за прилагане на ч.гр.д.№ 699/2017г. на НПРС и изп.д.№ 20238760401111 на ЧСИ Д.З.

1

Насрещната страна „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД депозира писмено становище по възражението, в което излага доводи за неговата недопустимост и неоснователност. Моли възражението да бъде отхвърлено. Претендира разноски за производството по чл.423 ГПК. Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК относно разноските на другата страна. Моли за прилагане на изп.д.№ 3833/2017г. и изп.д.№ 1111/2023г. по описа на ЧСИ Д.З.

Шуменският окръжен съд за да се произнесе по възражението по чл.423 ГПК взе предвид следното:

По подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, против длъжника Н.Ю.И.., с ЕГН **********, пред ШРС е било образувано ч.гр.д.№1526/2017 г. на ШРС.

След изготвяне на справка от НБД „Население“ на 05.06.2017 г. и установеното от нея, че длъжникът Н.Ю.И.., с ЕГН ********** има постоянен и настоящ адрес в гр. Нови пазар, ул.

.... № 34, производството пред ШРС е прекратено и делото изпратено на НПРС по компетентност, като е образувано ч.гр.д.№ 699/2017 г. на НПРС. Въз основа на заявлението е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника Н.Ю.И.. № 377/26.06.2017 г., за сумата 1918,02лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 05.06.2017 г., до изплащане на вземането и разноски в размер на 38,36лв. държавна такса и 50лв. юрисконсултско възнаграждение.

Видно от отразеното от длъжностното лице-връчител на приложеното съобщение до длъжника, при посещение на адреса – гр. Нови пазар, ул. .... № 34, който е посочен по делото и съвпада с постоянният и настоящия адрес на длъжника съгласно справката от НБД „Население“, на 28.06.2017 г. е констатирано, че адресът представлява къща на три етажа.

По сведение на живущата на третия етаж М. лицето Н. е непознато, вторият етаж от къщата е необитаем /живущите са в чужбина/, а на първия етаж няма такова лице. Предвид тези констатации е залепено уведомление на вратата на 28.06.2017 г.

По допустимостта на възражението: Видно от представеното съобщение от ЧСИ съдът приема, че длъжникът е узнал за издадената заповед най-рано на 22.08.2023г. /датата на издаване на съобщението от ЧСИ, доколкото от него е приложена само първа страница/, а жалбата е подадена на 20.09.2023г./. Няма данни за узнаване на заповедта в по-ранен момент, поради което Шуменският окръжен съд приема, че възражението по чл.423 ГПК е допустимо, подадено в срок и от процесуално легитимирано лице.

По основателността на възражението, съдът установи следното: В производството по чл. 423 ГПК, за да бъде уважено искането до въззивния съд за приемане на възражение срещу заповедта за изпълнение, освен да докаже, че е подал възражението своевременно, в едномесечен срок от узнаване на заповедта за изпълнение, длъжникът следва да проведе успешно доказване и на останалите предпоставки за приемане на възражението, съобразно сочените от него хипотези по чл. 423, ал.1 ГПК.

2

В случая жалбоподателят се позовава на първо място на наличието на хипотезата по чл.423, ал.1, т.1 ГПК и незаконосъобразното провеждане на процедурата по чл. 47 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.43, ал.2 ГПК един от начините за връчване на съобщения и книжа в гражданския процес е чрез залепване на уведомление, който по силата на чл. 47, ал.

7 ГПК намира приложение и при връчване на заповед за изпълнение.

В разпоредбата на чл. 47 ГПК /в редакцията й, приложима към процесния период – ДВ, бр. 59/2007 г., преди допълнението й с ДВ, бр. 86 от 2017 г./ са регламентирани две възможни хипотези на връчване чрез залепване на уведомление – по ал.1, когато длъжникът не може да бъде намерен на адреса и по ал.4, когато не пребивава на същия.

За да се пристъпи към връчване чрез залепване на уведомление в първата хипотеза е необходимо едновременното проявление на две предпоставки – длъжникът да не може да бъде намерен на посочения по делото, респ. настоящият и постоянен адрес и на този адрес не се намери лице по чл. 46, ал. 2 ГПК, което да е съгласно да получи съобщението. Според чл. 47, ал. 1 ГПК /ДВ, бр. 59/2007 г./ към залепване на уведомление се пристъпва "когато ответникът не може да бъде намерен". При действието на нормата в редакцията й ДВ, бр.

59/2007 г. съдебната практика приема, че отсъствието на всеки адресат от адреса за връчване се доказва с протокол на връчителя, който удостоверява посещенията си на адреса и констатираните обстоятелства при всяко посещение - не по-малко от три, в продължение на повече от един месец, като връчителят е длъжен да отрази в съобщението всички действия във връзка с връчването, включително и релевантните за приложението на чл. 47, ал. 1 ГПК обстоятелства – по сведения от кои лица или въз основа на какви наблюдения е направил констатация, че лицето не може да бъде намерено на посочения по делото адрес, както и че не се намира лице, което е съгласно да получи съобщението. /Определение № 642/25.10.2012 г. по ч. т. д. № 520/2012 г., ВКС, I т. о.; Определение № 764 от 08.11.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 3834/2013 г., I т. о., ТК, Решение № 14 от 20.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5741/2014 г., I г. о./. В случая обаче, не е налице посочената хипотеза.

При втората хипотеза на чл.47, ал.4 ГПК /в приложимата към процесния период редакция/, уведомление се залепва след като връчителят събере данни и удостовери, че длъжникът не пребивава на посочения по делото адрес, при което остават безпредметни последващите му посещения на адреса. Тук следва да се изтъкне, че само при получени сведения, че ответникът, респ. длъжникът не живее на адреса, връчителят няма защо да го посещава повече, като в този случай не е налице необходимост от поне три посещения на адреса от връчителя преди да се пристъпи към залепване на уведомление /В този смисъл решение № 233/03.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7723/2013 г., IV г. о. /.

В конкретния случай, при извършена справка в НБД "Население" от съответното длъжностно лице, е установено, че посоченият в заявлението адрес на длъжника съвпада с вписания в базата данни постоянен и настоящ адрес. При посещение на адреса е установено, че длъжникът не пребивава на посочения адрес. При това положение последващи посещения на адреса остават безпредметни и на 28.06.2017г. на входната врата на адреса – гр. Нови пазар ул. .... № 34, е залепено уведомление. Ето защо настоящата инстанция 3 приема, че при връчване на процесната заповед са спазени изискванията на чл.47 ГПК и при удостоверяване на обстоятелството, че адресът на връчване е именно регистрираният постоянен и настоящ адрес, правилно е приложена фикцията на чл.47, ал.5 от ГПК. С изтичане на двуседмичния срок за получаване на съдебните книжа от канцеларията на съда, на 13.10.2017 г. от заповедния съд е разпоредено издаването на изпълнителен лист. Следва да се отбележи още, че този адрес на длъжника е посочен и в настоящото възражение. Ето защо възражението за наличие на хипотезата по чл.423, ал.1,т.1 ГПК е неоснователно.

На второ място длъжникът твърди наличието на хипотезата по чл. 423, ал.1, т.2 ГПК.

Основателността на искането за приемане на възражение от въззивния съд в тази хипотеза е обусловено от успешно доказване на положителното твърдение, че обичайното местопребиваване на длъжника към датата на връчване на заповедта за изпълнение е на място, различно от Република България.

Понятието "обичайно местопребиваване " не е легално дефинирано в ГПК, като такава дефиниция се съдържа в чл. 48, ал. 7 от КМЧП. Нормата на чл. 48, ал. 7 от КМЧП определя като обичайно местопребиваване на физическо лице мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, като за определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Нормата на чл. 93 от ЗГР определя като постоянен адрес този в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра за населението, той служи за упражняване или ползване на права или услуги и е адрес за кореспонденция с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление. Нормата на чл. 94 от ЗГР определя като настоящ адрес този, на който лицето живее, като в ал. 3 е въведено и понятието място на живеене.

Според практиката на СЕС, критериите за определяне на понятието за обичайно местопребиваване се отнасят както до професионалната и лична връзка на едно лице с определено място, така и до продължителността на тази връзка и следователно трябва да се разглеждат кумулативно. За обичайно местопребиваване трябва да се смята мястото, където заинтересованият е установил постоянния център на своите интереси. В случай, че общата оценка на професионалните и на личните връзки не е достатъчна, за да се определи постоянният център на интересите на съответното лице, за определянето на това място предимство трябва да се даде на личните връзки. Безспорно е и, че обичайното местопребиваване не е свързано с изискване за адресна регистрация.

В разглеждания казус длъжникът твърди, че от м. януари 2014 г. до настоящия момент работи и живее във Великобритания – Северна Ирландия, заедно със семейството си. От доказателствата по делото е видно, че от 2009 г. длъжникът има регистриран постоянен и настоящ адрес в Република България, гр. Нови пазар ул. .... № 34. Не са ангажирани доказателства, а няма и твърдения за промяна на настоящия адрес на длъжника.

Освен това, от приложените към жалбата доказателства също не установява обичайно 4 местопребиваване на длъжника в друга държава, доколкото в по-голямата си част същите не са относими към релевантния период – м. септември 2017 г. и не доказват твърдението, за обичайно местопребиваване на територията на Великобритания – Северна Ирландия.