Решение № 18 от 22.01.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18 гр. София, 22.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20248002902539 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, Ц. В. Г., срещу решение № 3398 от 07.06.2024 г. по гр. д. 2980/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение № 12448 от 09.11.2022 г., допълнено с определение от 13.01.2023 г. по реда на чл. 248 ГПК, постановено по гр. дело № 26624/2022 г. по описа на Софийски районен съд, с което е признато за установено, че ищецът Ц. В. Г. не дължи на ответника „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 7 000 лв., представляваща главница по договор за кредит от 25.06.2008 г. и сумата 490,45 лв. – разноски, по изпълнителен лист от 07.11.2013 г., издаден по ч. гр. дело № 1245/2013 г. по описа на Районен съд – Троян; сумата от 6 162,50 лв., представляваща възнаградителна лихва по договор за кредит от 25.06.2008 г. за периода от 21.07.2008 г. до 05.11.2013 г., сумата от 1 666,81 лв. обезщетение за забава за периода от 23.12.2008 г. до 05.11.2013 г. и сумата 157,03 лв. – разноски, по изпълнителен лист от 05.11.2014 г. по ч. гр. дело № 839/2014 г. по описа на Районен съд – Троян, като погасени по давност; прекратено е производството по искова молба вх. № 101142/20.05.2022 г. на Ц. В. Г. срещу „Банка ДСК“ ЕАД като недопустимо; оставена е без разглеждане частна жалба вх. № 35512/08.02.2023 г., депозирана от „Банка ДСК“ ЕАД, и на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК Ц.

В. Г. е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД разноски в общ размер на 564,54 лв.

1

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Оспорва извода на въззивния съд, че предявените искове са недопустими. Изтъква, че правният интерес от предявяване на исковете се установява по всяко конкретно дело с оглед конкретните факти по делото и търсената защита. Счита, че очертаният с исковата молба интерес е правно защитим, като задължение на съда е да подведе заявените факти и искове под приложимата правна норма. Поддържа, че дори съдът да счита, че твърденията по исковата молба за погасяване вземанията на ответника по причина на изтекъл давностен срок и бездействие на кредитора не се установяват, то е следвало да разгледа спора по същество и да отхвърли исковете, а не да отрече правото на защита чрез прекратяване на производството по делото. Оспорва като противни на закона изложените от въззивния съд мотиви, че исковата молба е предявена в срока по чл. 414 ГПК, но не било подадено възражение срещу заповедите за изпълнение и те били стабилизирани, на което основание е прекратил производството по делото, като сочи, че съдът е следвало, ако намери, че редът за защита е с възражение по чл. 414 ГПК, да препрати исковата молба като възражение по заповедните производства, каквото задължение за препращане на компетентния съд процесуалният закон му е възложил. Излага, че въззивното решение съдържа и фактически неточности. Счита, че релевантните факти по делото са, че кредиторът е бездействал в значително дълъг период от издаване на заповедите за изпълнение и че длъжникът е възразил в първия момент, в който е узнал за изпълнението срещу него, като е избрал да се позове на бездействието му и да възрази за изтекъл давностен срок, които факти според него обосновават интереса от търсената защита с предявените искове и неправилно производството по същите е прекратено с обжалваното въззивно решение. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно. Претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът по касация, „Банка ДСК“ ЕАД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Сочи, че въззивното решение е правилно по подробно изложените към него мотиви за недопустимост на предявените искове.

Изтъква, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на исковете по чл. 439 ГПК съответства на изложените с исковата молба факти и обстоятелства. Моли решението да бъде потвърдено като правилно.

Претендира присъждане на разноски по делото.

С определение № 1690 от 02.06.2025 г. по т. д. № 2539/2024 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „През периода от издаването на заповедта за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителния лист при допуснато незабавно изпълнение на заповедта по чл. 418 ГПК до предприемане на изпълнително действие, включително до връчване на препис от изпълнителния лист и заповедта за изпълнение на длъжника, давност тече ли? Ако давност тече, как длъжникът следва да релевира този факт в своя защита - с какъв иск?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ 2 отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Въззивният съд, за да постанови решението си, е приел, че отрицателният установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК може да бъде основан само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Изтъкнал е, че тъй като се касае за иск за оспорване на изпълняемо право, е изключена възможността същият да се основава на факти, преклудирани със сила на пресъдено нещо. Счел е, че когато ищецът обосновава правния си интерес от защитата по реда на чл. 439 ГПК с факти, които са настъпили преди приключване на производството, в което е издаден изпълнителният лист, установителният иск е недопустим. Посочил е, че от значение за иска, предвиден като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес, са само новонастъпили факти след постановяване на решението по отношение на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело.

Счел е, че с подадената искова молба ищецът изцяло се позовава на факти, настъпили преди влизане в сила на заповедта по чл. 417 ГПК и поконкретно на изтекла погасителна давност, по силата на която правото на кредитора да иска принудително изпълнение на вземането е било погасено още преди образуване на изпълнителното дело. Посочил е, че в исковата молба се твърди и видно от приложените към същата писмени доказателства се установява, че в законоустановения срок по чл. 414 ГПК не е подадено възражение срещу заповедите, поради което е приел, че на основание чл. 416 ГПК, вр. чл. 418, ал. 6 ГПК, същите са влезли в сила. Изтъкнал е, че подадената искова молба по чл. 439, ал. 1 ГПК е изцяло основана на факт, преклудиран със сила на пресъдено нещо, а именно изтекла погасителна давност, което възражение е могло и е следвало да бъде упражнено от ищеца по реда на чл. 414 ГПК в срок. Подчертал е, че искът по чл. 439 ГПК е средство за защита на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, но при конкретно посочени от закона предпоставки - оспорването на изпълняемото право от длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Счел е, че в конкретния случай е налице приключило заповедно производство и с изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за писмено възражение срещу заповедта за изпълнение по ал. 1 на същия текст, тя е влязла в сила. Намерил е, че предявените искове се основават на факти, които са били известни на ищеца, който е могъл да ги посочи в срока за възражение по чл. 414 ГПК, поради което и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират. Приел е, че се преклудират и възраженията срещу основателността на претенцията и отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, е недопустим, в който смисъл се е позовал на практиката по решение № 781 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 6 от 21.01.2016 г.

3 по т. д. № 1562/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и определение № 635 от 30.11.2015 г. по ч. т. д. № 2032/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. Посочил е, че пътят за искова защита остава открит само при наличието на специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК, като новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете по чл. 424 ГПК, а на новонастъпили (настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение) факти длъжникът може да се позовава при оспорване на изпълнението с иск по чл. 439 ГПК. Счел е, че изложените в исковата молба факти, на които са основани предявените искове, не са от категорията на предвидените в чл. 439 ГПК, тъй като нямат качеството на новонастъпили (настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение) факти, поради което е намерил исковите претенции за недопустими.

По релевирания правен въпрос:

По първата част на въпроса са относими тълкувателните мотиви по т. 14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно които сега действащият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането по чл. 422, ал. 1 ГПК, като предявяването му има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Тълкуването е възприето и в съдебната практика по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 118 от 12.12.2019 г. по т. д. 2288/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, споделена с решение № 50047 от 26.04.2023 г. по т. д. 1927/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I

ТО, включително са съобразени изводите по тълкувателния акт, че давността се прекъсва само със започване на производство, в което длъжникът участва, като давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това, като с оглед едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист длъжникът узнава за същото едва при връчване на призовката за доброволно изпълнение.

Извършено е позоваване и на мотивите към т. 10 от тълкувателното решение, според които давността е правна последица на бездействието на кредитора, поради което ако кредиторът бездейства /не предявява иск/, давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Допълнено е, че в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /като иска нови изпълнителни способи, ако не е удовлетворен/, или да не действа. Изтъкнато е, че преценени в цялост тълкувателните мотиви на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС определят бездействието на кредитора във времето като основание за течене на погасителната давност, а тълкувателните мотиви на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 24/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС отдават значение на факти, които могат да бъдат съобразявани в хода на производството по чл. 422 ГПК след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Счетено е, че при издаването на заповед за незабавно изпълнение на основанията, посочени в чл. 417 ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист /чл. 418 ГПК/, заповедта за изпълнение в този случай се 4 връчва на длъжника от съдебния изпълнител, след образуване на изпълнително дело /чл. 418, ал. 5 ГПК/ по почин на кредитора, поради което времето от момента на издаване на заповедта за незабавно изпълнение въз основа на документ ведно с изпълнителен лист до предприемане на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на кредитора. Изведено е, че в случаите по чл. 418 ГПК бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл. 414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл. 415 ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл. 422 ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл.