Решение № 852 от 15.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 852 гр. София, 14.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

МАРИЯ Н. СТОЙКОВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20211100513321 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „С.-П.Х.“ЕООД срещу решение № 20152271/06.07.2021г. по гр.д. № 27305/2020г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 170 състав, в цялост и с което са уважени предявените от Е. Б. Г. искове, както следва:

-с правно основание чл.344 ал.1 т.4 от КТ за допускане поправка на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение между Е. Б. Г. и „С.-П.Х.“ЕООД, вписано в трудовата книжка, като „чл.325 ал.1 т.1 от КТ“ се замести с правилното „чл.327 ал.1 т.2 от КТ“;

-с правно основание чл.224 ал.1 от КТ за сумата от 5400,00 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 35 дни за 2018г., 2019г. и 2020г., ведно със законната лихва считано от 26.06.2020г. до окончателното изплащане на сумата;

-с правно основание чл.221 ал.1 от КТ за сумата от 9360,00 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.327 ал.1 т.2 от КТ, ведно със законната лихва считано от 26.06.2020г. до окончателното й изплащане; и е осъден да заплати разноските по делото на ищцовата страна.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Сочи, че първоинстанционният съд вследствие на неправилна преценка на доказателствата и тяхната стойност е достигнал до грешни фактически и правни изводи. Поддържа, че ищецът не е доказал прекратяване на правоотношението на основание чл.327 ал.1 т.2 от КТ, както и дължимостта на обезщетенията. Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което се уважат изцяло предявените искове. Претендира разноски.

1

Въззиваемата страна Е. Б. Г. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи. Счита, че решението следва да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, настоящият съдебен състав счита следното:

По иска с правно основание чл.344 ал.1 т.4 от КТ

Не е спорно между страните, а и се установява от представения трудов договор № 320/18.06.2018г. че между страните е възникнало срочно трудово правоотношение /до завършване на определена работа – чл.68 ал.2 т.2 от КТ/ и със срок за изпитване /чл.70 от КТ – уговорен в полза на работодателя/, като ищецът е заемала длъжността „ръководител производствено-технически отдел и координатор ЗБУТ" с място на работа: гр. Бухара, Узбекистан и за работата - реконструкция канализационна мрежа в гр. Бухара.

С иск по чл. 344, ал. 1 т. 4 КТ работникът разполага когато не оспорва прекратяването на трудовото правоотношение, а само вписаното основание за прекратяване /член, алинея, точка и буква от КТ/, с твърдения, че не то е действително осъщественото.

По делото е налице конкуренция между волеизявленията на страните по трудовото правоотношение за прекратяването му на различни основания, като при посочената хипотеза конститутивното действие на прекратяването е обвързано с това основание, чиито фактически състав е реализиран по-рано.

Конкуренцията, в настоящият случай, е между волеизявлението на ищцатаслужител за прекратяване на трудовото правоотношение на основанието по чл. 327 ал. 1 т. 2 от КТ /забава за изплащане на трудовото възнаграждение/ и волеизявлението на ответникаработодател за прекратяване на трудовия договор на основанието по чл. 325 ал.1 т.1 от КТ /по взаимно съгласие/.

Конститутивното действие на основанието по чл. 327 ал. 1 т. 2 от КТ настъпва от момента на достигане на едностранното волеизявление на служителя за прекратяването на трудовия договор без предизвестие до работодателя. Константната съдебна практика приема, че ирелевантно за настъпването на конститутивното действие на прекратяването е дали това прекратяване е извършено законно или не от работника /служител.

Прекратяването настъпва от момента на достигане на изявлението на работника до работодателя, като в случай, че трудовият договор е прекратен незаконно /без действително да е била налице забавата за плащане на трудово възнаграждение или обезщетение по КТ или КСО/, за работодателя възниква единствено правото да търси обезщетение от работника за вреди, в случай, че е претърпял такива от неоснователното прекратяването на договора. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 289/ 18.11.2014 г. по 2 гр. д. № 1289/2014 г. на ІV ГО на ВКС, решение № 203/ 30.05.2011 г. по гр. д. № 832/2010 г. на ІІІ ГО на ВКС, както и определение № 808/17.11.2017 г. по гр. д. № 2009/2017 г.

Фактическият състав на прекратяване на трудово правоотношение по взаимно съгласие е следния: отправено предложение от едната до другата страна за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие обективирано в писмена форма, получаване на предложението от насрещната страна, волеизявление за приемане на предложението - също изразено писмено и уведомяване на страната отправила предизвестието в 7- дневен срок от получаването му.

По делото се установява следното: ищецът твърди, че изявлението в писмена форма за прекратяване на трудовото правоотношение на л.7 от делото на СРС да е връчено на работодателя на 11.03.2020г., като на л.8 е приложена обратна разписка, видно от която Е. Г. е подала до ответника на адрес гр. София, ул. ******* пратка, получена на същия адрес от лице „М.“, както и пратка до същия адресат на адрес:гр. София, бул. ******* III № ******* получена от лице „Т.“ на 12.03.2020г. От известието за доставяне по никакъв начин не се установява какво е съдържанието на пратката, няма отбелязване, че същата е съдържала уведомлението на л.7 от делото, както и че същата е получена именно от служители на ответното дружество, предвид изричното оспорване направено в отговора на исковата молба. Не са ангажирани каквито и да са доказателства, които да установят горните факти, които именно ищеца съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл.154 ал.1 от ГПК следва да установи при пълно и главно доказване.

От друга страна, ответникът противопоставя насрещно волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.325 ал.1 т.1 от КТ като представя само заповед № 334/12.03.2020г., издадена от управителя на дружеството работодател за прекратяване на правоотношението между страните на соченото основание, без доказателства за момента на връчване.

От гореизложеното се установява, че е налице спор на кое основание е прекратено трудовото правоотношение като както спора, така и защита на правата на работника/служителя в този случай е предявяването на двата иска - по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ и по чл. 344 ал. 1 т. 4 КТ, при обективно кумулативно съединяване Въпросът, който обуславя решението и по иска с правна квалификация чл. 344 ал. 1 т.

1 КТ и този с правна квалификация чл. 344 ал. 1 т. 4 КТ е кое от двете насрещни волеизявления е прекратило трудовото правоотношение т.е кой фактически състав се е осъществил първи във времево отношение. Ищецът е този, който определя каква защита да предприеме на твърдяното нарушено субективно право, като при самостоятелно предявяване на един от двата иска, същия носи риска от евентуалните последици, а именно: ако е предявил самостоятелен иск по чл.344 ал.1 т.1 от КТ и при установеност, че друг фактически състав /различен от посочения в заповедта за уволнение/ се е осъществил ще доведе до неоснователност на така предявения иск, съответно води до невъзможност работодателя отново да прекрати правоотношението /тъй като вече е прекратено на друго основание/; при самостоятелно предявяване на иск с правна квалификация чл.344 ал.1 т.4 от КТ не може да се постигне защита срещу незаконно уволнение и същия отново подлежи на отхвърляне. /в този смисъл мотивите на решение № 110/23.07.2020 г. по гр. д. № 3144/2019 г., IV г, ВКС/.

Доколкото изборът на ищеца е да предяви самостоятелен иск по чл.344 ал.1 т.4 от КТ, въпреки наличие на спор за основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, както и липса на доказаност, че правоотношението е прекратено именно на соченото от ищеца основание, то иска подлежи на отхвърляне.

3

Относно иска с правно основание по чл.221 ал.1 от КТ

При условие, че възникването на право на обезщетение по чл. 221 ал. 1 КТ предполага доказване по несъмнен начин, че трудовото правоотношението между страните да е прекратено на основание чл. 327 т. 2 КТ, а посочената предпоставка не се доказа, то и предявения иск се явява неоснователен.

Относно иска с правно основание чл.224 ал.1 от КТ.

Според чл. 224 ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. За да бъде уважен такъв иска е необходимо установяването на две кумулативни: 1. прекратяване на трудовото правоотношение и 2. наличие на неизползван платен годишен отпуск.

От изложеното до тук не се установява твърдяното от ищеца прекратяване на правоотношението на основание чл.327 т.2 от КТ на 11.03.2020г., нито са ангажирани каквито и да са доказателства какъв е размера на неизползвания платен годишен отпуск от същата за процесния период, поради което иска се явява изцяло недоказан.

С оглед несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва на основание чл.271 ал.1 хип.2 от ГПК да бъде отменено и постановено ново, с което исковете се отхвърлят.

Разноски

С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК, въззивникът има право да му бъдат присъдени направените по делото разноски, но същия не е заявил искане, нито е представил доказателства за направени такива.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 20152271/06.07.2021г. по гр.д. № 27305/2020г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 170 състав И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. Б. Г. с ЕГН: ********** и с адрес: с. Лозен, ул.

*******, съдебен адрес: гр. София, ул. ******* срещу „С.-П.Х.“ЕООД с ЕИК: ******* седалище и адрес на управление:гр. София, район Оборище, ул. ******* искове, както следва:

-с правно основание чл.344 ал.1 т.4 от КТ за допускане поправка на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение между Е. Б. Г. и „С.-П.Х.“ЕООД, вписано в трудовата книжка, като „чл.325 ал.1 т.1 от КТ“ се замести с правилното „чл.327 ал.1 т.2 от КТ“;

-с правно основание чл.224 ал.1 от КТ за сумата от 5400,00 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 35 дни за 2018г., 2019г. и 2020г., ведно със законната лихва считано от 26.06.2020г. до окончателното изплащане на сумата;

-с правно основание чл.221 ал.1 от КТ за сумата от 9360,00 лв., представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.327 ал.1 т.2 от 4

КТ, ведно със законната лихва считано от 26.06.2020г. до окончателното й изплащане;

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в 1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280 ал.1 и ал.2 ГПК.