Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2021 от 30.06.2025, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 733/2025
Вид
Определение № 2021
Подписан
30.06.2025
В сила
30.06.2025
Състав
Костадинка Недкова, Красимир Машев, Николай Марков

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2021 гр. София, 30.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20258002900733 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ем Ди Лидерс” ЕООД, чрез адв.

М. Т. от АК-Варна, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 284/31.10.2024 г., постановено по в. т. д. № 177/2024 г. по описа на Апелативен съд-Варна, II състав, с което е потвърдено решение № 560/29.12.2023 г., постановено по т. д. № 671/2022 г. по описа на Окръжен съдВарна, ТО, в частта, в която са уважени предявените от „Еко Лозенец” ЕООД срещу „Ем Ди Лидерс” ЕООД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 21517,26 лв., представляваща сбора от уговореното наемно възнаграждение за м. 06., 07. и м. 08.2022 г. по сключен на 01.06.2022 г. договор за наем, ведно със законната мораторна лихва върху главното парично притезание от подаване на исковата молба – 13.10.2022 г., до окончателното ù заплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с оглед на уговорена между страните в настоящото исково производство арбитражна клауза и при своевременно релевирано възражение за неподведомственост на спора на държавния съд – арг. чл. 8, ал. 1 ЗМТА, Окръжен съд-Варна не е бил компетентен правораздавателен орган да разгледа повдигнатия с исковата молба материалноправен спор. Счита, че необосновано въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че 1 наемателят е предоставил на наемателя държането върху процесния хотел, обект на договора наем. Твърди, че в противоречие с процесуалните правила – арг. чл. 371 ГПК, въззивният съд не се е произнесъл по релевираното от ответника под евентуалност компенсаторно възражение с насрещно предявеното парично вземане в размер на сумата от 14782,23 лв., представляваща размера на подлежащия на връщане депозит по договора за наем, предоставен от наемателя на наемодателя – поддържа, че, макар и възражението за прихващане да е релевирано едва в допълнителния писмен отговор, то е следвало да бъде допуснато, тъй като за установяване на неговата основателност не е било необходимо да се събират нови доказателства.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК - решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните по делото и да формира мотиви по всяко едно от тях?” (твърди се противоречие както със задължителната практика - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., така и с казуалната практика - решение № 15/23.01.2017 г. по т. д. № 2388/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС и решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС); 2. „Длъжен ли е съдът да приложи чл. 172 ГПК и да посочи съображения за обективност на показанията на свидетел, когато същият се намира в родствена връзка с едноличния собственик и управител на търговско дружество - страна по спора?” (твърди се противоречие с решение № 65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС; решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на ВКС; решение № 118/11.01.2021 г. по гр. д. № 665/2020 г. на ВКС, II гр. о.); 3.

„Длъжен ли е съдът да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, особено в случай на наведени във въззивната жалба доводи за наличието на заинтересованост и недостоверност на показанията?” (твърди се противоречие с решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, I гр. о. и решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 2

3897/2015 г. на ВКС, I гр. о.) и 4. „Длъжен ли е съдът да постанови решението си, като прецени всички доводи на страните и всички доказателства относно правно релевантните факти, относими към тези доводи, като мотивира вътрешното си убеждение, обосновавайки кои факти счита за установени, както и въз основа на кои доказателства?” (твърди се противоречие с решение № 331 по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, I гр. о.; решение № 36 по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 197 по гр. д. № 7364/2013 г. на ВКС, III гр. о., решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 39 по т. д. № 2476/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 69 по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 18/09.03.2018 г. по т. д. № 1512/2017 г. на ВКС, I т. о., ППВС № 7/1959 г., т. 2 и ППВС № 7/1978 г., т. 9).

Ответникът не е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоснователен поддържания правен довод за неподведомственост на спора пред държавния съд. Съобразил е, че в раздел „Други условия” от процесния договор за наем страните са уговорили всички спорове по договора - с изключение на спор относно прекратяването на договора, да бъдат разглеждани от компетентните съдилища. Арбитражна клауза е уговорена единствено относно спорове, свързани с прекратяване на договора. Тъй като повдигнатият пред съда материалноправен спор не е относно правните последици от прекратяване на договора за наем, а са предявени искове за реално изпълнение на договорно задължение, той е подведомствен на държавните съдилища, а не на арбитражния съд.

Апелативният съд е приел за безспорно между страните правнорелевантното обстоятелство, че между тях е възникнало облигационно правоотношение по сключен между тях на 01.06.2022 г. договор за наем, по 3 силата на който „Еко Лозенец” ЕООД е предоставил на „Ем Ди Лидерс” ООД за временно възмездно ползване (за срок от пет години) четириетажна масивна сграда, представляваща оборудван хотел, при месечно наемно възнаграждение от 3056 евро без ДДС за първата година от договора.

Следователно, за процесния период - м. 06., м 07. и м. 08.2022 г., страните по него са били обвързани от поетите договорни задължения по това облигационно правоотношение, като за правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото исково производство, са ирелевантни предприетите през м. 09.2022 г. от наемодателя действия по разваляне на наемния договор. Апелативният съд е приел за необосновани оспорванията на ответника за недължимост на наемното възнаграждение поради твърдяното неизпълнение на наемодателя да предаде обекта с писмен приемопредавателен протокол; за лошо състояние на покрива на хотела, непозволяващо ползването му по предназначение и поради неиздаване на данъчни фактури за дължимото наемно възнаграждение.

Апелативният съд е разяснил, че с оглед на обстоятелството, че в отговора на исковата молба ответникът не е оспорил факта на предаване на фактическата власт върху процесния хотел от наемодателя на наемателя, спор между страните по този въпрос не е съществувал, поради което липсата на писмен приемо-предавателен протокол към договора е ирелевантна за пораждането на правното задължение за заплащане на наемното възнаграждение. От друга страна, счел е, че предаването на фактическата власт върху имота се установява както от показанията на свидетеля Вапцарова, които, преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са приети за достоверни (тя изяснява, че през лятото след подписване на договора хотелът е работел, имало е туристи, виждала е, че хотелът е бил пълен с деца, работело е заведението към хотела), така и от заключението на ССЕ, от което се установява, че наемателят „Ем Ди Лидерс” ЕООД е регистрирал в НАП на 17.06.2022 г. за обекта, предмет на договора, фискално устройство, като с тази регистрация е удостоверен касов приход.

Въззивният съд е приел, че в процеса на доказване не е установено, че при предаване на фактическата власт и по-късно покривът на сградата е бил в лошо състояние. От показанията на свидетеля Вапцарова се изяснявало обстоятелството, че покривът на хотела е бил в добро състояние, а фотоволтаична система е изграждана над покрива на басейна, а не върху 4 покрива на хотела. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е достигнал до правния извод за необоснованост на възражението за недължимост на наемното възнаграждение поради лошо състояние на покрива на хотела, непозволяващо използването му по предназначение.

Съобразил е, че съгласно постигнатото съгласие в клаузата на т. 4.3.2 от договора плащането на наемните вноски (общо в размер на 9168 евро без ДДС) за процесните месеци е следвало да се извърши на 01.09.2022 г., като това изпълнение е трябвало да се осъществи безкасово - по банков път, между първо и осмо число на месеца, срещу издадена от наемодателя данъчна фактура. Регламентираното издаване на данъчна фактура е задължение на наемодателя на основание чл. 113, ал. 1 ЗДДС. Като доказателство по делото била представена както издадена от наемодателя фактура № 787/04.09.2022 г. за дължимото за трите месеца наемно възнаграждение в общ размер на сумата от 21517,26 лв., така и справка от електронен сайт, удостоверяваща изпращане на фактурата на наемателя на имейла, посочен в договора, и преглеждането ù на 18.09.2022 г.

При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е обосновал правното съждение, че наемателят не е заплатил в уговорения срок дължимото наемно възнаграждение за периода от м. 06.2022 г. до м. 08.2022 г., вкл., поради което в тази част предявените парични искове за реално изпълнение са доказани и законосъобразно са били уважени от първоинстанционния съд, поради което – в тази част. В тази част обжалваното решение е потвърдено.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал.

2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Наистина, в преклузивния срок по чл. 8, ал. 1 ЗМТА (срока за отговор на исковата молба) ответникът е релевирал отвод за подведомственост на спора, той като повдигнатият с исковата молба материалноправен спор е бил предмет на арбитражно споразумение, но от клаузите, уговорени в Раздел XIII „Други условия” от процесния договор за наем, се установява, че всички спорове между страните, вкл. и тези, свързани с точното изпълнение на 5 договорни задължения, ще са подведомствени на съдилищата в Република България, а единствено споровете относно прекратяването на договора ще се разглеждат от арбитражния съд при БТПП. Тъй като с кумулативно обективно съединените искове ищецът предявява притезания за заплащане на наемно възнаграждение въз основа на действителен договор за наем (т. нар. искове за реално изпълнение по смисъла на чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД), а не се претендират последиците от прекратен/развален договор за наем, съгласно уговорките на страните по наемното правоотношение правният спор, предмет на настоящото исково производство, е подведомствен на държавния съд.

Обобщени четирите процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба.