Решение № 151 от 13.12.2023, Районен съд - Балчик

РЕШЕНИЕ

№ 151 гр. Балчик, 13.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БАЛЧИК в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ДИАНА Д. ПАШОВА при участието на секретаря МАЯ М. ЕНЕВА като разгледа докладваното от ДИАНА Д. ПАШОВА Гражданско дело № 20233210100535 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от И. К. И. срещу „Б.Е.Д.К.“ ООД, с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо за нарушение на закона и предл. второ за накърняване на добрите нрави ЗЗД за прогласяване нищожност на клаузата в чл. 9, ал. 1 от договор за паричен заем № *** с дата ***, сключен между страните.

Ищецът твърди да е сключил с ответника на *** договор за паричен заем № ***, с който ответникът се задължил да предостави на ищеца заем в размер на 1000 лв. Твърди в чл. 9, ал. 1 от договора за заем да е предвидено, че искането за заем ще бъде разгледано бързо, за което се дължи сума в размер на 350,13 лв. или 35% от размера на главницата. Заплащането на допълнителната такса „бързо разглеждане“ е включено към месечните погасителни вноски по договора за заем. Навежда доводи, че клаузата е неравноправна и следователно – нищожна на осн. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП поради това, че задължава потребителя да заплати суми в размер на 35% за услуги, които не са извършени. Твърди клаузата да не е индивидуално договорена съгласно чл. 146 ЗЗП поради това, че е включена в Общите условия към процесния договор, публикувани на интернет страните на дружеството – заемодател. Твърди клаузата да противоречи на чл. 10, ал. 2 ЗПК поради това, че клаузата предвижда заплащане на такси, свързани с усвояването на кредита, а законът забранява това. Твърди клаузата да 1 противоречи на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото води до превишаване на максималния размер на ГПР и поради това, съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК е нищожна. Твърди клаузата да противоречи и на добрите нрави поради това, че предвиденото заплащане на процесната сума води до оскъпяване на кредита, за което не се предоставя каквато и да било услуга, а се цели допълнителна печалба. Претендира разноски по делото. С молба от 13.11.2023г. прилага списък разноски, в който е посочено 50 лв. – депозит за вещо лице и 480 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА.

Ответникът оспорва исковете. Твърди с клаузата на чл. 9, ал. 1 от процесния договор да не се нарушават добрите нрави и да не са нарушава закона. Навежда доводи, че сумата, предвидена в чл. 9, ал. 1 от договора не е част от ГПР и, че договорът е можел да се сключи и без клаузата за бързо разглеждане. Претендира разноски. Оспорва претендираното адвокатско възнаграждение на насрещната страна по прекомерност.

По делото не са представени и приети писмени доказателства. С доклада по делото съдът е указал на страните за кои факти и обстоятелства не сочат доказателства съобразно разпределената им тежест на доказване, но същите не са приложили доказателства в подкрепа на твърдените от тях обстоятелства.

Съдът, след като се запозна със становищата на страните и приетите за безспорно установени обстоятелства по делото, намира следното от фактическа и правна страна:

По делото е прието за безспорно, че между ищеца, като заемател, и ответникът, като заемодател, е сключен договор за паричен заем № *** от ***, с който ответникът се задължил да предостави на ищеца заем в размер на 1000 лв.

Прието е за безспорно, че в чл. 9, ал. 1 от договора за заем е предвидено искането за заем да бъде разгледано бързо, за което се дължи сума в размер на 350,13 лв. или 35% от размера на главницата. Прието е за безспорно също, че заплащането на допълнителната такса „бързо разглеждане“ е включено към месечните погасителни вноски по договора за заем.

Заемодателят – ответник е юридическо лице, което е предоставило потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска 2 дейност. Ищецът е физическо лицe, за което не се твърди, а и не е доказано по делото да е действал в рамките на своята търговска или професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.

19, ал. 5 ЗПК клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. В конкретния случай, по делото не са приложени доказателства, от които да се установи размерът на ГПР и дали при включване на процесната такса в размера на ГПР ще се стигне до превишаване на предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.

От справка в ТРРЮЛНЦ по общ статус на ответното дружество се установява, че същото има за предмет на дейност отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дейността по кредитно финансиране по занятие е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадена от всеки потенциален клиент, както и със своевременното му обслужване по кредита. Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. След като ищецът е поискал предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите (без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране), нито за обслужване по кредита. Следователно, процесната клауза противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК и е нищожна на осн. чл.

26, ал. 1, предл първо ЗЗД.

Посочената клауза е нищожна и поради противоречие с добрите нрави, доколкото размерът й е необосновано висок и не е еквивалентна на насрещната престация на кредитора. Размерът на таксата за бързо 3 разглеждане е повече от 1/3 от размера на получения заем. Липсва еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. С клаузата се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга.

С оглед изложеното съдът намира, че искът е основателен и следва да бъде уважен като бъде прието за установено, че процесната клауза е нищожна поради противоречие на закона и накърняване на добрите нрави.

По разноските:

С оглед искането по чл.78, ал.1 ГПК и изхода на делото, право на разнсоки има ищеца. По делото не е допуснато изслушване заключение на вещо лице. Ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 50 лв.

Предвид това, съдът счита, че ищецът е допуснал техническа грешка при попълване на списъка за разноски и като 50 лв. претендира именно разноските за държавна такса.

По отношение на претендираното възнаграждение по ЗА: По делото е приложен договор за защита и съдействие по предоставяне на безплатна правна помощ по ЗА. По делото не е представено доказателство, че адвокатът е регистриран по ДДС, поради това, не следва да му се присъжда адвокатско възнаграждение с ДДС. На следващо място, съдът съобрази, че с Решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004, Съдът на Европейския съюз е приел, че когато държава член на ЕС делегира на частноправен субект (какъвто е Висшият адвокатски съвет) правомощия във връзка с определяне на икономически условия (в настоящия случай – приложими минимални адвокатски възнаграждения), то тя осъществява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл. 101 и чл.

102 ДФЕС, тъй като насърчава частен стопански субект да приема съгласувани практики, ограничаващи свободната конкуренция. Според Съда, чл. 10 ЕО (сега чл. 4, ал. 3 ДЕС) и чл. 81 ЕО (сега чл. 101 ДФЕС) са нарушени, когато държава членка изисква или насърчава сключването на споразумения, приемане на решения или съгласувани практики, противоречащи на чл. 81 ЕО (сега чл. 101 ДФЕС), или подсилва техния ефект, или лишава от законодателен характер собствените си правила, като делегира на частни икономически оператори отговорността да вземат решения, засягащи икономическата сфера. С Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С – 427/2016 и С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във 4 връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО. Изложените по-горе обстоятелства дават право на настоящия съдебен състав да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения от ищеца и процесуалния му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата. Освен това, съдът като съобрази размера на материалния интерес по делото и претендираното адвокатско възнаграждение, което е повече от защитавания материалния интерес, счита, че присъждането на претендираното адвокатско възнаграждение би довело до неоснователно разместване на блага. Съдебният състав, като прецени фактическата и правна сложност по делото, това, че делото е приключило в едно заседание, на което не се е явил ищецът, счита, че справедливото адвокатско възнаграждение, което следва да бъде присъдено, е 100 лв.

По изложените съображения Софийският градски съд

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени от И. К. И., ЕГН **********, срещу „Б.Е.Д.К.“ ООД, ЕИК *** с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от договор за паричен заем № *** с дата 5

***, с която е уговорено искането за заем да бъде разгледано бързо, за което се дължи сума в размер на 350,13 лв. или 35% от размера на главницата е НИЩОЖНА поради противоречие на закона и накърняване на добрите нрави.

ОСЪЖДА „Б.Е.Д.К.“ ООД, ЕИК ***, да заплати на И. К. И., ЕГН ********** на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 150 лв, представляваща направени съдебни разноски, от които – 50 лв. за държавна такса и 100 лв. – адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред ОС-Добрич в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Балчик: _______________________ 6