Решение № 2347 от 10.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2347 гр. София, 05.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20231100500474 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 12318 от 07.11.2022 г. по гр.д. № 1276 от 2022 г. по описа на СРС, 41 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от „Г.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. ****, срещу „****“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „****, искове с правно основание чл.

124, ал. 1, вр. чл. 439 ГПК за признаване недължимост на следните суми: 3494,37 лв. главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода месец 09.2013 г. - месец 04.2014 г., за сумата от 255,22 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 31.10.2013 г. до 05.02.2015 г., за които суми на 11.08.2021 г. е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 10334/2015 г., по описа на СРС, 62-ри състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20217190400875 по описа на ЧСИ С.Я., peг. № 719 на КЧСИ, поради погасяване на правото на принудително изпълнение за вземанията с изтичане на петгодишен давностен срок.

В срок е подадена въззивна жалба от ищеца „Г.“ ООД срещу решението с изложени доводи за неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Счита, че неправилно районният съд е приел за непогасено процесното вземане. Според жалбоподателя, за формиране на извод за неоснователност на иска, съдът не е съобразил установените факти, а именно, че решението на съда, с което е установено вземането на ответника е влязло в сила на 1

01.12.2016 г. и с изтичането на петгодишен срок е погасено вземането на кредитора.

Към момента на подаване на молбата на взискателя към ЧСИ за образуване на изпълнително дело – 10.12.2021 г. погасителната давност за вземанията е изтекла.

Излага правни доводи, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на 11.08.2021 г. не прекъсва давността за вземанията. Като не е съобразил сочените факти, съдът е приложил неправилно закона и е постановил неправилно решение.

Отправя искане за отмяна на решението на СРС като неправилно и уважаване на исковете. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „****“ ЕАД е подала писмен отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за неоснователност на същата. Заявява, че постановеното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Поддържа становище, че давността за вземанията не е изтекла, което правилно е съобразено от СРС при постановяване на решение. Моли за потвърждаване на решението на СРС като правилно. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

С постановеното решение, СРС е приел, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение и постановеното по реда на чл.422 ГПК решение на съда до образуване на изпълнителното дело на 10.12.2021 г. не е изтекла приложимата петгодишна давност за вземанията. По време на висящото изпълнително дело, според съда давността за вземането не е изтекла доколкото е била наложена обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ по образуваното изпълнително дело. Поради това и искът по чл.439 ГПК е отхвърлен като неоснователен.

Настоящият състав намира постановеното от СРС, 41-ви състав, решение за валидно, допустимо и правилно.

Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

2

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези съображения разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО).

В случая ищецът основава исковата си претенция на обстоятелството, че е изтекла давността за вземането, считано от влизане в сила заповедта за изпълнение. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта, което обуславя приложимост на защитата по реда на чл.439 ГПК. Ето защо, спорът следва да се разгледа по същество. Ищецът се позовава на изтичане на давностния срок за вземането, т. е. ищецът се позовава на нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.

Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо.

Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК – при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства /в посочения смисъл – определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/. Извън иска по чл.424 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително 3 основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове – чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не може да се прави аналогия с вземания, за които е издаден изпълнителен лист въз основа не несъдебно изпълнително основание по чл.237 ГПК (отм.). Въпреки съществуващите сходства между уредбата на несъдебните изпълнителни основания по ГПК (отм.) и заповедното производство, уредено в Глава XXXVII на действащия ГПК, последното има съществени специфики, които правят недопустимо приравняването им. Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм). С оглед на това съдебната практика, постановена по отношение на несъдебните изпълнителни основания, няма отношение към процесния случай, като следва да намери приложение актуалната задължителна съдебна практика, постановена във връзка с регламентираното в действащия процесуален закон заповедно производство.

Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Неподаването на възражение от страна на длъжника създава презумпция, че вземането е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист, съгласно нормата на чл.416 ГПК.

По изложените съображения нормата на чл.117, ал.2 ГПК следва да намери приложение и по отношение на вземане, за което е налице постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК/чл.417 ГПК, влязла в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК.

В случая обаче за вземанията е приложима посочената в чл.117, ал.2 ЗЗД петгодишна давност, тъй като същите са установени с влязло в законна сила съдебно решение след подадено в срока по чл.414 ГПК възражение от страна на длъжника срещу заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК.

Така, чрез събраните пред първата инстанция доказателства се установява, че по заявление на „****“ ЕАД против „Г.“ ООД е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за парични вземания – главница и законна лихва за забава във връзка със 4 вземания за стойността на потребени услуги за доставена топлоенергия. В срок от страна на длъжника било подадено възражение и за установяване вземанията на взискателя- заявител било образувано по реда на чл.415 вр. чл.422 ГПК гр. д. № 10477/2015 г. по описа на PC - гр. Варна. С влязло в сила на 01.12.2016 г. решение № 885 по въззивно търговско дело № 1042/2016 г. на Окръжен съд - гр. Варна съдът признал за установено съществуване на вземания на „****“ ЕАД против „Г.“ ООД за сумата от 3494,37 лв. главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода месец 09.2013 г. - месец 04.2014 г. и за сумата от 255,22 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 31.10.2013 г. до 05.02.2015 г. въз основа на заповед за изпълнение от 05.03.2015 г. по ч.гр.д. № 10334/2015 г. по описа на СРС, 62-ри състав. От този момент /01.12.2016 г./, според изложените доводи е започнала да тече давността по чл.117, ал.2 ЗЗД. Преди настъпване на крайната дата на 01.12.2021 г. обаче за периода от 13.03.2020 г. до 21.05.2020 г. давностния срок за вземанията е спрял да тече с оглед приложимите в случая разпоредби на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП и § 13 от ПЗР към ЗИДЗЗ (ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) С първата е предвидено спиране течението на давността за процесиите вземания за времето на обявеното на 13.03.2020 г. с решение на Народното събрание на РБ извънредно положение до отмяната на извънредното положение. С втората разпоредба е предвидено, че сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник", т.е. считано от 22.05.2020 г. При съобразяване, че течението на погасителната давност за вземанията е спряно за период от 2 месеца и 8 дни, правилен и съобразен със закона е извода на съда, че към момента на образуване на изпълнителното дело /10.12.2021 г./, когато взискателят е поискал извършването на конкретни изпълнителни действия с молбата за образуване, същата не е била изтекла.