Решение № 631 от 05.12.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 631 гр. София, 05.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Антоанета Данова

Членове:

Бонка Янкова

Николай Джурковски при участието на секретаря Илияна Т. Петкова в присъствието на прокурора М.Гр.Колев като разгледа докладваното от Антоанета Данова Наказателно дело за възобновяване ВКС № 20248002200755 по описа за 2024 година Производството е по реда на глава Тридесет и трета от НПК.

Образувано е по искане /озаглавено жалба/ на осъдения Ф. Б. В., подадено чрез защитника му адв. Д. за възобновяване на наказателното производство по нохд №1482/2023 г. на ОС-Бургас, внохд №86/2024 г. на АС-Бургас, на основание чл.422 ал.1 т.5 от НПК.

В искането се твърди, че наложеното на осъдения наказание по присъда по нохд №1482/2023 г. на Бургаски окръжен съд е „силно завишено“, както и „режима на неговото изтърпяване“. Посочва се, че осъденият се е „признал за виновен и с нищо не е допринесъл за постановяването на такава тежка присъда“, както и че, за да се въздейства възпитателно спрямо него е достатъчно да се промени режима на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от „строг“ в „общ“- да може да работи, да бъде освободен по-рано от затвора и да се грижи за детето си. Моли се да бъде възобновено наказателното дело и да се намали продължителността на наказанието до размера на вече изтърпяното, както и да се промени режима в по-лек.

В съдебното заседание пред Върховния касационен съд служебно назначения защитник на осъдения- адв.Т. моли да бъде уважено искането за възобновяване на наказателното дело, тъй като са допуснати нарушения на материалния и процесуален закон. Счита, че правото на защита на осъдения е било нарушено от първостепенния съд, тъй като произнасянето на присъдата е извършено в негово отсъствие, макар и да е бил нередовно призован за това 1 съдебно заседание. Във връзка с оплакването за нарушение на материалния закон твърди, че квалификацията на престъплението е неточна, тъй като подсъдимият не е извършил престъплението сам, а в съучастие с дъщерята на пострадалата. Досежно размера на наложеното на осъдения наказание заявява, че е прекомерен и несправедлив.

Осъденият Ф. В. не се явява пред ВКС. По негово желание не е доведен от администрацията на затвора в гр.Бургас.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за неоснователност на искането за възобновяване. Счита, че наложеното на осъдения наказание е справедливо определено въз основа на правилно отчетените от съда смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и тяхната тежест. Споделя извода на съда, че на осъдения следва да бъде определен първоначален „строг“ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, който е в съответствие с правилата, регламентирани в ЗИНЗС. Предлага искането да бъде оставено без уважение.

Върховният касационен съд, след като обсъди релевираните в искането доводи, становището на представителят на прокуратурата от съдебното заседание и в пределите на правомощията си, намери следното:

С присъда №14 от 23.02.2024 г.,, постановена по нохд №1482/2023 г., Бургаски окръжен съд е признал Ф. Б. В. за виновен в извършването на престъпление по чл.249 ал.1 във вр.с чл.26 ал.1 и чл.54 от НК, за което му е наложил наказание две години и осем месеца лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим на изтърпяване на основание чл.57 ал.1 т.2 б. „в“ от ЗИНЗС и глоба в размер на 6000 лв.

На основание чл.68 ал.1 от НК е привел в изпълнение наложеното наказание по нохд №64/2021 г. на ОС-Сливен в размер на една година и десет месеца, което да се изтърпи при първоначален строг режим.

С присъдата в тежест на Ф. В. са били възложени направените по делото разноски.

По въззивна жалба на защитника на подсъдимия пред Бургаски апелативен съд е било образувано внохд №86/2024 г., приключило с решение №50 от 16.05.2024 г., с което първоинстанционната присъда е била потвърдена. На основание чл.59 ал.1 т.1 от НК е било приспаднато от срока на наложеното наказание две години и осем месеца лишаване от свобода времето, през което Ф. В. е бил с мярка за неотклонение задържане по стража, считано от 29.02.2024 г. до привеждане на присъдата в изпълнение.

Подсъдимият е бил осъден да заплати сторените във въззивното производство разноски.

Така постановеното въззивно решение не е било обжалвано по касационен ред.

Искането за възобновяване на наказателното дело е процесуално допустимо, тъй като е подадено от лице, попадащо в кръга на лицата по чл.420 ал.2 от НПК и е срещу влязъл в сила съдебен акт от визираните по чл.419 ал.1 от НПК. Подадено е в срока по чл.421 ал.3 от НПК.

2

Разгледано по същество искането е НЕОСНОВАТЕЛНО.

Не са налице основания за възобновяване на делото.

От съдържанието на искането, поставило началото на настоящето производство /макар и да не са изрично формулирани/, може да се направи извод, че се релевират касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК, които са и основания за възобновяване по чл.422 ал.1 т.5 от НПК. В допълнение в пледоарията си, защитникът на осъдения въвежда и касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, което следва да бъде разгледано, тъй като е направено в шест месечния срок за подаване на искането за възобновяване.

На първо място, следва да бъде обсъдено оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, намерили израз, според защитника на осъдения, в обявяване на първоинстанционната присъда в отсъствие на Ф. В., който е бил нередовно призован за съдебното заседание, когато е сторено това.

Видно от материалите по нохд №1482/2023 г. на ОС-Бургас, за последното съдебно заседание, проведено на 23.02.2024 г., когато е била обявена присъдата по делото, подсъдимият не се е явил, като от докладна записка, издадена в изпълнение на постановено от съда принудително довеждане на осъдения, се установява, че на датата на съдебното заседание той не е бил намерен на адреса, на който живее. Служителите на РД „Охрана“- Бургас са провели разговор със съседи на В., от който се е установило, че след последното му принудително отвеждане от адреса за предходното съдебно заседание, той е напуснал жилището и живее на квартира някъде в квартала, но съседите не могат да посочат къде точно е неговото местонахождение, нито телефон за връзка. При това положение, следва да се приеме, че напускайки досегашния си адрес и премествайки се на друг, без да уведоми за това съда, осъденият Ф. В. сам се е поставил в невъзможност да участва в съдебното заседание, респективно при постановяване на присъдата. Именно неговото недобросъвестно процесуално поведение е причина за неучастието му в заседанието на 23.02.2023 г., поради което процесуалните му права не са били нарушени. Разглеждайки делото в негово отсъствие, предвид наличие на основанието по чл.269 ал.3 т.1 от НПК, окръжният съд не е допуснал нарушение на НПК.

На следващо място, не се констатира решаващият съд да е нарушил материалния закон. С оглед установените факти по делото, Ф. В. законосъобразно е осъден за извършено престъпление по чл.249 ал.1 във вр.с чл.26 ал.1 от НК. Твърдението на защитника адв.Т., че осъденият е осъществил престъпната дейност в съучастие със св.Т.Б., изобщо не може да бъде възприето. Това е така, тъй като от една страна, прокуратурата е органа, притежаващ изключителна дискреция за преценка кои лица да привлече към наказателна отговорност, а от друга- доказателствените материали, въз основа на които е изградена фактическата обстановка, не сочат на съучастническа дейност от страна на свидетелката.

По-нататък на осъденият В. е било наложено от първостепенния съд наказание, потвърдено от въззивната инстанция, в размер на две години и 3 осем месеца лишаване от свобода за извършено от него престъпление по чл.249 ал.1 във вр.с чл.26 ал.1 НК. ВКС счита, че така отмереното наказанието не е несправедливо, тъй като липсва явна и очевидна диспропорция между него и обществената опасност на деянието и дееца, която да произтича от несъответна или незаконосъобразна преценка на смекчаващите отговорността обстоятелства. Изводът на ОС-Бургас за липса на смекчаващи отговорността обстоятелства е бил коригиран от апелативната инстанция, която е възприела, че са налице такива, а именно частичните самопризнания на осъдения и изразеното искрено съжаление за стореното. Действително, осъденият освен, че в обясненията си е разказал коректно част от фактите, имащи отношение към предмета на доказване, което въззивният съд е оценил като смекчаващо отговорността обстоятелство, е признал и вината си, и това е сторил както на досъдебното производство, така и пред АС- Бургас. Относителната тежест на това обстоятелство обаче, преценено на фона на степента на обществената опасност на деянието и дееца, правилно изведени от въззивния съд като завишени и наличието на множеството отегчаващи отговорността факториобремененото му съдебно минало, обстоятелството, че в рамките на изпитателния срок по предходно осъждане е извършил престъплението по настоящото дело, престъпната упоритост при осъществяване на престъплението /Ф. В. е извършил 12 деяния в рамките на продължаваната престъпна дейност/, размера на придобитата чрез процесната дебитна карта парична сума- 6000 лв., възползването от доверието, което св. Т.Б. е имала към него, и което я е мотивирало да му предостави банковата карта, но с уговорката да не се теглят от нея повече от 100 лв., не може да доведе до извод за намаляване размера на наложеното му наказание лишаване от свобода. В заключение е необходимо да се подчертае, че отмерването на наказанието не представлява механичен математически сбор от смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, а сложна комплексна дейност по тяхната оценка, която води до избор на такова по размер наказание, което да е адекватно на тежестта на извършеното, на личността на дееца и на целите по чл.36 от НК. В този смисъл определеното на осъдения Ф. В. наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода, не е явно несправедливо.

На следващо място, при определяне на първоначалния режим на изтърпяване на това наказание, решаващият съд не е допуснал нарушение на материалния закон. Съобразявайки обстоятелството, че Ф. Владимиров е осъден за умишлено престъпление по настоящото дело, извършено в изпитателния срок на условно осъждане по нохд №64/2021 г. на ОС-Сливен, като на основание чл.68 ал.1 от НК съдът е привел в изпълнение отложеното наказание по посоченото дело и сборът от двете наказания надвишава две години, напълно в съответствие със закона е бил определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието две години и осем месеца лишаване от свобода. Налице е хипотезата на чл.57 ал.1 т.2 б. „в“ от ЗИНЗС.

Действително законодателят е предвидил изключение от това правило в нормата на чл.57 ал.3 от ЗИНЗС, като е предоставил възможност на съда да определи първоначален общ режим и в случаите по ал. 1, т. 2, когато осъденият не е с висока степен на обществена опасност, какъвто обаче не е 4 настоящия случай. Точно обратното, степента на обществената опасност на осъдения законосъобразно е определена от апелативната инстанция като висока и тя се обуславя не само от обстоятелството, че предходното му осъждане не е изиграло необходимия ефект за неговото поправяне и превъзпитание, но и от характеристиките по изпълнение на престъпната деятелност по чл.249 ал.1 във вр.с чл.26 ал.1 от НК, водещи до извод за формирана престъпна упоритост у В., от злоупотребата с приятелското отношение на пострадалата към него и от склонността му към хазартни игри, като мотив за извършване на престъплението. Обстоятелството, че осъденият настоява за промяна в режима на изтърпяване на наказанието му лишаване от свобода, за да може да работи, което предпоставя по-бързото му освобождаване от затвора с цел да се грижи за детето си, макар и житейски оправдано, не е предвидено в закона като основание, което съдът да съобрази при определяне на първоначалния режим на изтърпяване на наказанието. Друг е въпроса, че данните по делото не разкриват В. да е полагал грижи за непълнолетното си дете.