Определение № 2043 от 24.07.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2043 гр. София, 18.07.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20238002901185 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Мак трейд груп” ООД, търговско дружество с ограничена отговорност, учредено и действащо по законите на Р.

Сърбия, представлявано от адв. Н. К. Т., срещу решение № 830 от 30.12.2022г. по в.т.д. № 348/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261561 от 03.12.2021г. по т.д. № 1978/2019г. на СГС, ТО, 1 състав.

С потвърденото първоинстанционно решение касаторът е осъден на основание чл.62, предл.1 от Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки, вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД да заплати на „Вито Европа“ ООД сума в размер на 107 319.68 щатски долара, представляваща неплатена цена на доставена стока по следните фактури: фактура № А-335124 от 05.06.2018г. на стойност 44 345.68 щатски долара, от която се претендират 29 126.74 щатски долара; фактура № А-335136 от 14.08.2018г. на стойност 38 260.90 щатски долара и фактура № А-335144 от 10.09.2018г. на стойност 39 932.04 щатски долара, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба 30.09.2019г. до окончателното изплащане, и на основание чл.78 от Конвенцията сума в размер на 8 841.31 щатски долара, представляваща 1 обезщетение за забава върху сумата за главници от датата, следваща датата на падежа по всяка от фактурите до датата на предявяване на исковата молба 30.09.2019 г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер на 25 900.18 лева, представляваща направени по делото разноски.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че противно на приетото от въззивния съд, докладът на първоинстанционния съд е бил непълен, тъй като на страните не е указано за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, поради което неправилно във въззивното производство не са допуснати своевременно поисканите от касатора доказателства. Поддържа още, че въззивният съд не е положил усилия и не е установил съдържанието на чуждото право, като не е установил съдържанието на турския закон, приложим относно валидността и законосъобразността на извършеното прехвърляне на вземане, и не е изложил мотиви относно валидността и законосъобразността на извършеното прехвърляне на вземане и относно това как и кога това прехвърляне е съобщено на ответника, в това число, че прехвърленото вземане е прието от лице, имащо представителна власт за ответното дружество. Намира, че въззивното решение не е съобразено с факта, че продавачът е субект на Република Турция, а купувачът – субект на Република Сърбия, където е и мястото на доставяне на процесните стоки, както и че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал договорката в договора за цесия за приложимост на българското право, приемайки, че това се отнася и за отношенията по сключените между трети лица и цедента договори. Поради това намира, че СГС не е бил компетентен да разгледа правния спор. Излага и съображения за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради липса на мотиви, както и за необоснованост на изводите му. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. В случай че първоинстанционният съд не установи служебно / ex officio/ съдържанието на приложимото чуждо право, относимите към изяснената фактическа обстановка чужди правни норми за сезирания правен спор, следва ли въззивната инстанция да поправи този пропуск?

2

2. Следва ли съдът да приеме за разглеждане правен спор, ако въззиваемата страна се е позовала на чл.24 КМЧП, а ответникът в срока за отговор на исковата молба е направил изрично възражение в тази връзка?

3. Компетентен ли е българският съд за разглеждане на правен спор, ако не бъде представено писмено споразумение между чуждестранни цедент и цесионер за приемане на компетентността на българския съд?

4. В случай че изрично в договора за цесия страните в правен спор са избрали за приложимо правото на Република България, следва ли съдът да приеме компетентността на българския съд както за отношенията цедент – цесионер, така и за отношенията по сключените между трети чуждестранни лица и цедента договори?

5. Съставлява ли процесуално нарушение на чл.235, ал.2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства?

6. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор?

7. Следва ли мотивите на съдебното решение и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. неоснователни?

8. С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения във въззивната жалба и в отговора на въззивна жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения и доводи?

Във връзка с първите четири въпроса касаторът се позовава на решение № 6 от 14.03.2014г. по т.д. № 47/2012г. на ВКС, I т.о., решение № 233 от 22.01.2013г. по т.д. № 914/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 156 от 21.01.2020г. по гр.д. № 336/2019г. на ВКС, II г.о., определение № 724 от 06.10.2010г. по ч.т.д. № 585/2010г. на ВКС, I т.о., а във връзка с останалите – ТР № 1 от 2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 260 от 30.10.2013г. по гр.д. № 1286/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 123 от 30.05.2011г. по гр.д. № 890/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 380 от 02.06.2009г. по гр.д. № 758/2009г.

3 на ВКС, III г.о., решение № 232 от 20.03.2009г. по гр.. № 2716/2008г. на ВКС, IV г.о., определение № 768 от 25.10.2012г. по т.д. № 410/2012г. на ВКС, II т.о..

Ответникът „Вито Европа” ООД, представляван от адв. И. Б., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че първи въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, тъй като още първоинстанционният съд е установил съдържанието на приложимото чуждо право; втори въпрос е неотносим, тъй като ищецът не се е позовал на компетентността на българския съд по чл.24 КМЧП, а съдът е приел наличието на общата компетентност на българския съд по чл.4, ал.1, т.2 КМЧП и определението му не е било обжалвано от касатора; третият въпрос е неотносим, тъй като в представения договор за цесия изрично е посочено, че българският съд е компетентен при разрешаване на спорове, възникнали от договора за цесия; четвъртият въпрос е неясен и некоректен и не съответства на мотивите на съда; останалите въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторката доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

С постановеното по делото определение № 637 от 10.10.2022г. въззивният съд е оставил без уважение направените с въззивната жалба на настоящия касатор искания за допускане на две експертизи – компютърна експертиза за установяване на водената между страните електронна кореспонденция и съдебнотехническа експертиза за установяване след извършване на оглед на процесните стоки на годността им, респективно недостатъците им. Посочил е, че искането за допускането им във въззивното производство е обосновано с твърдения за допуснати нарушения на първоинстанционния съд във връзка с доклада, но е приел, че изготвеният доклад е съобщен на въззивника и не е бил оспорен, както и че не е налице твърдяното процесуално нарушение с оглед предмета на делото и характера на поисканите доказателства, както и с оглед факта, че за установяване на 4 посочените факти самият ответник е представил писмени доказателства.

Въззивият съд е намерил за неоснователни възраженията за недопустимост на атакуваното решение поради липса на компетентност на българския съд да разгледа спора. Посочил е, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на „Вито Европа“ ООД срещу „Мак трейд груп“ Д.О.О., със седалище в Република Сърбия, с която са предявени обективно съединени при условията на кумулативното обективно съединяване искове за заплащане на сумата 107 319.68 щатски долара по три фактури, представляваща незаплатена продажна цена по договор за търговска продажба, сключен между „Мак трейд груп“ Д.О.О. и „Райнас електрик“, дружество регистрирано в Република Турция, и сума в размер на 8 841.31 щатски долара, представляваща обезщетение за забава върху сумата за главници от датата, следваща датата на падежа по всяка от фактурите до датата на предявяване на исковата молба - 30.09.2019 г. Посочил е още, че вземането на „Райнас електрик“, дружество регистрирано в Република Турция, произтичащо от незаплатени стоки, е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 01.07.2019г. Споделил е извода на първоинстанционният съд, че производството е допустимо поради наличието на общата международна компетентност на българския съд, която е предвидена в случаите, в които ищецът или молителят е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Република България (чл.4, ал.1, т.2 КМЧП). Приел е, че на международната компетентност на българските съдилища е посветена глава втора на КМЧП, като според чл.4, ал.1 от Кодекса, тя е налице, когато 1/ ответникът има обичайно местопребиваване, седалище според устройствения си акт или местонахождение на действителното си управление в Република България или 2/ ищецът или молителят е български гражданин или е юридическо лице, регистрирано в Република България.

Изтъкнал е, че международната компетентност на българския съд не е обвързана от кумулативното наличие на визираните в т.1 и т.2 на чл.4, ал.1 КМЧП предпоставки, доколкото всяка една от тях съставлява самостоятелно основание за упражняване на националната ни юрисдикция, т.е. общата международна компетентност не почива на кумулативното наличие на териториалния принцип (lex domicilii), застъпен в чл.4, ал.1, т.1 КМЧП, и личния принцип (lex nationalis), застъпен в чл.4, ал.1, т.2 КМЧП. Посочил е, че в конкретния случай страните не спорят, а и от доказателствата по делото се 5 установява, че ищецът/молителят е дружество, регистрирано в Р България, поради което и на основание личния принцип (lex nationalis), застъпен в чл.4, ал.1, т.2 КМЧП, българският съд притежава международна компетентност да разгледа спора. Добавил е, че първоинстанционният съд се е произнесъл по направения отвод за липса на компетентност на българския съд с определение, което не е обжалвано, влязло е в сила и компетентността е стабилизирана.

Въззивният съд е посочил, че по отношение на законосъобразността на атакуваното решение въззивникът е навел твърдения за липса на изчерпателен доклад по делото, в който да се разпредели доказателствената тежест, както и липса на указания какви доказателства следва да бъдат ангажирани, като по този начин го е лишил от възможността да ангажира относими доказателства, както и твърдения за допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в лишаване на страните от възможността да участват в издирването и установяването на чуждото приложимо право. Въззивният съд е намерил за неоснователен довода за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд поради непълнота на доклада, като е изложил съображения, че нито в процесуалния закон, нито в доктрината е възприето изискване правната квалификация да съдържа изчерпателно изброяване на всички норми, относими към съществуването или несъществуването на спорното право, а е достатъчно съдът да се позове на онези норми, които определят основните белези на спорното право и характера на предявения иск.