Определение № 4733 от 23.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4733 гр. София, 21.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: М. Иванова

Членове:

Д.а Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Д.а Стоянова Касационно гражданско дело № 20238002104848 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 12712/18.07.2023 г., подадена от М. Н. Т. чрез адв. Р. С., и по касационна жалба с вх. № 13006/21.07.2023 г., подадена от Д. З. З., чрез адв.

М. З..

Касационната жалба на М. Н. Т. е насочена срещу въззивно решение № 685 от 12.06.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 543/2022 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в частта, с която след частична отмяна на решение № 13 от 01.02.2022 г., постановено по гр. д. № 599/2021 г. по описа на Районен съд – А., като краен резултат е осъдена да заплати на Д. З. З. на основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД сума в размер на 2 138 евро, представляваща неоснователно обогатяване – на неосъществено основание, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на исковата молба – 01.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сума в размер на 57,22 евро, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 28.04.2021 г. до 01.07.2021 г.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне в цялост на предявения иск.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „относно доказателствената сила на частен писмен документ, текстът в който е изпълнен от две различни лица в частта относно съдържанието, авторството и издателя“; 2/ „относно задължението на ползващото се от частен писмен документ лице при условията на пълно и 1 главно доказване да установи верността на изложеното в документа, от който се ползва“ – касаторът не се позовава на конкретна съдебна практика.

Ответникът Д. З. З. не взема становище по жалбата.

Срещу въззивното решение в частите, с които е отхвърлена исковата претенция по отношение на М. Н. Т. за сумата над 2 183 евро до пълния предявен размер от 3 185 евро и е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне в цялост на исковата претенция по отношение на втората ответница В. Н. Т. – А. за сумата в размер 3 185 евро, е подадена касационна жалба с вх. № 13006/21.07.2023 г. от Д. З. З., чрез адв. М. З..

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваните части.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните правни въпроси: 1/ „Приложима ли е нормата на чл. 162 ГПК в случай на направено възражение за прихващане и надлежно посочена и указана от съда доказателствена тежест, но неангажиране от страна на ответника на каквито и да е доказателства за определяне размера на така твърдяната пропусната полза, пред която и да е от двете съдебни инстанции?“;

2/ „Попада ли конкретният случай в хипотезата на чл. 162 ГПК, който текст задължава съда да определи размера на иска, когато същият е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, при положение, че подобни данни очевидно е можело и следвало да бъдат набавени при проактивно поведение на ответниците в хода на производството, при отчитане както на дадените им указания затова, така и на обстоятелството, че в случая става въпрос за възражение за прихващане по отношение на което се формира и сила на пресъдено нещо?“; 3/ „Допустимо ли е съдът да основава решаващите си изводи въз основа на фактически обстоятелства, непосочени от страната, и на доказателства, несъбрани и неангажирани от страната, въпреки дадените указания затова?“; 4/ „Може ли съдът да постанови акта си въз основа на доводи, по които не е предоставена възможност на страните да изразят становище, още повече че по спорния въпрос не са ангажирани доказателства, като с постановения акт ищецът е поставен в пълна изненада и пред свършен факт и невъзможност за реакция, доколкото е дадено разрешение по въпрос, по който не са ангажирани каквито и да е доказателства?“; 5/ „Представляват ли гореизложените пропуски нарушение на основни начала на ГПК, а именно: диспозитивното и състезателно начало, регламентирани в чл. 6, ал. 2 ГПК и чл. 8 ГПК?“; 6/ „Допустимо ли е с оглед на правната квалификация на субективно съединените искови претенции, както и с оглед на изложените мотиви във второинстанционния съдебен акт, Бургаският окръжен съд да отхвърли претенцията по отношение на втората ответница В. Н. Т. – А., с единствения 2 мотив за неангажиране на солидарна отговорност на двете ответници?“; 7/ „Възниква ли солидарна отговорност извън изрично определените от закона случаи или в хипотезата на неуговорена такава, с оглед на обстоятелството, че в конкретния случай става въпрос за извършено плащане на наемна цена по облигационен договор, впоследствие прекратен /неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. първо – съгласно квалификацията на Бургаския окръжен съд/, както и с оглед на обстоятелството, че първата ответница несъмнено и установено в хода на производството е действала не само в лично качество, но и като пълномощник на сестра си В. Н. Т. – А., т. е. е налице обогатяване на отпаднало основание, не само на нея, но и на сестра – наемодател по сключения договор за наем?“. По поставените въпроси се поддържат едновременно основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като касаторът се позовава на приетото в практиката на ВКС (без да я отнася към конкретни въпроси), обективирана в решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр. д. № 262/2010 г. на II г.о., решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на II г.о. и решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на III г.о.

Ответниците М. Н. Т. и В. Н. Т. – А., в писмен отговор, подаден чрез адв. Р. С., изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.

Въззивното решение в останалите му отхвърлителни части не е обжалвано и е извън предмета на настоящото производство.

Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл.

283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Въззивният съд е установил, Д. З. З. е предявил против М. Н. Т. и В.

Н. Т. – А., искове, с които претендира всяка от ответните страни да бъде осъдена да му заплати по 3 185 евро , представляваща приспадащата им се част от общата сума в размер 6 370 евро, заплатена от негова страна наемна цена по договор за наем на недвижим имот – лозе, находящо се в землището на гр. А., за период от 03.04.2018 г. до 03.04.2028 г., с която сума ответниците са се обогатили неоснователно. Д. З. е заявил и претенции всяка от ответниците да бъде осъдена да му заплати и сумите от по 970,54 евро, представляващи обезщетение за забавено плащане на главниците от по 3185евро за периода 01.07.2018 г. до 01.07.2021 г., както и законните лихви върху главниците от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Ответниците са направили с отговора на исковата молба възражение за прихващане на сумата 16400лв. – обезщетение за това, че са били лишени от ползване на имота за времето от прекратяване на договора за наем 03.04.2018г. до въвода им във владение на имота 02.09.2021г.

След съобразяване становищата на страните и след анализ на 3 събраните доказателства съдът е приел за безспорно установено, че с договор за наем от 03.04.2008г. ответниците като наемодатели са предоставили на ищеца в качеството му на наемател за временно и възмездно ползване за срок от десет години своя собствен недвижим имот, представляващ лозе; страните са се съгласили договорът да се подновява за същия срок и при същите условия, при положение, че в едномесечен срок преди изтичането на срока страните не отправят писмено уведомление една до друга за нежеланието си за подновяване на срока; страните са се задължили за последните пет години от договора наемателят да заплаща годишна наемна цена в размер на петдесет евро за 1 дка или общо 637 евро годишно, дължими на 01.09. за текущата година. Като безспорно е посочил и обстоятелството, че между страните е водено дело, приключило с влязло в сила на 28.04.2021г. решение, с което Д. З. е осъден на основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да предаде на М. и В. Т. владението на процесното лозе, поради изтичане на срока на сключения между страните договор за наем. Решението е изпълнено, като съгласно протокол за въвод от 02.09.2021г. ответниците са въведени във владение на имота си.

Въззивният състав е анализирал и представените по делото разписка от 03.06.2013 г., нотариална покана за освобождаване на имота, изпратена от ответниците и получена от Д. З. на 11.10.2013 г., както и разписка от 12.10.2013 г. Като е кредитирал като компетентно дадено изготвеното и неоспорено от страните по делото заключение на съдебно-графологическата експертиза от 16.11.2021 г., съдът е приел за установено, че подписите в двете разписки от 03.06.2013 г. и 12.10.2013 г. са положени от М. Т.. Предвид оспорването и на съдържанието на разписките, съдът, отчитайки, че същите представляват частен свидетелстващ документ, който не се ползва с материална удостоверителна сила, е посочил, че тежестта на доказване на факта и датата на плащането тежи върху страната, която се ползва от този документ и в случая това е ищецът. Обосновал е извод, че последният се е справил с тази доказателствена тежест. В тази връзка е кредитирал показанията на ищцовия свидетел Р. С., според когото той лично е дал в заем парични средства на Д. З., за да заплати на наемодателките сумите, които те са претендирали по договора, и е станал пряк свидетел на предаването на сумата от 6 000 евро, като пояснява, че това обстоятелство е станало след като двете сестри са му изпратили нотариална покана и че този факт – предаването на сумата, се е осъществил в неговата кола, а 4 000 хиляди евро от тази сума именно той е предоставил в заем на ищеца. Показанията съдът е приел за последователни, логични и изчерпателни, а също лишени от противоречие в излагането на фактите, за които лицето свидетелства.

От друга страна, съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Е.

Ш., посочен от ответниците. Приел е, че в същите свидетелят сочи факти, които са му станали достояние от М. Т., като свидетелства за факта на връчването на нотариалната покана и посочва обстоятелството, че след като З. е освободил имота, той го е взел под наем, а впоследствие и неговият баща е 4 закупил идеални части от имота . Според въззивния съд последващите отношения между този свидетел, баща му и поставят под съмнение кредитирането на тези показания. Констатирал е също и известни противоречия с останалите събрани по делото доказателства поради обстоятелството, че Е. Ш. свидетелства за събития, на които не е пряк очевидец и не е събрал преки впечатления за тях.

По тези съображения съдът е приел за установено, че на 03.06.2013г.

М. Т. е получила от Д. З. сумата 3185лв. , представляваща дължимия за срок от пет години наем по договора от 03.04.2008г., а на 12.10.2013г. – М. Т. е получила от Д. З. и сумата 6370 евро , представляваща наем за имота по договора от 03.04.2008г. за времето до 03.04.2028г.

Обосновал е и крайния си извод, че от представените по делото писмени и гласни доказателства, по изложените по-горе съображения, се установява предаване на сумата от 6 370 евро; че тази сума е предоставена на М. Т. от страна на Д. З. във връзка със сключения между страните договор за наем към този момент – с оглед на бъдещо очакване за продължаване действието на договора, което е останало неосъществено; че не е установено втората ответница да е получила половината или изобщо някаква част от тази сума . Въззивната инстанция е посочила в допълнение, че не е лишено от житейски смисъл изпращането на нотариалната покана, като действие, предхождащо предоставянето на сумата, тъй като е възможно страните да са преуредили своите отношения именно по повод изпратената нотариална покана и именно с цел да предотвратят посочените в нея последици.