Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 4633 от 26.02.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 1700/2026
Вид
Определение № 4633
Подписан
26.02.2026
Състав
Василена Дранчовска, Катя Николова Велисеева, Цветомир Милчев Минчев

Цитирани разпоредби

  • чл. 247 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 250 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 262, ал. 2, т. 1 · Граждански процесуален кодекс

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4633 гр. София, 26.02.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20261100501700 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Микрофонд“ ЕАД срещу решение № 20886/17.11.2025 г., постановено по съществото на спора, и срещу решение № 23478/22.12.2025 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, които са постановени по гр. дело № 16685/2025 г. по описа на СРС, 40 състав, в частта, с която е отхвърлено искането на ищеца за присъждане на законна лихва върху главницата от 834,91 евро, считано от датата на подаване на заявлението – 01.07.2020 г., до окончателното плащане.

Настоящият съдебен състав констатира, че въззивната жалба срещу решение № 20886/17.11.2025 г. не е депозирана в законоустановения двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК и е просрочена. Препис от основното решение по спора е връчен на ищеца чрез упълномощения му процесуален представител на 27.11.2025 г. – видно от отразеното във върнатия отрязък на съобщението. Двуседмичният срок за обжалване на решението от ищеца е изтекъл на 11.12.2025 г., но въззивната жалба е подадена едва на 26.01.2026 г. – в срока за обжалване на постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 23478/22.12.2025 г., връчено на ищеца на 13.01.2026 г.

Ищецът в случая обжалва отхвърленото от първоинстанционния съд искане за присъждане на законна лихва върху дължимата главница, но от съдържанието на постановените от СРС решения е видно, че съдът е формирал воля за неоснователност на това акцесорно искане още в решението от 17.11.2025 г., в което изрично е посочено, че ответниците дължат солидарно сумата за погасителни вноски в общ размер от 834,91 евро, но не дължат 1 останалите суми – „договорна лихва, лихва за забава, включително законна такава, както и рискова премия“. Цитираното изречение от мотивите на съда се съдържа и в молбата на ищеца от 03.12.2025 г., с която същият е поискал допълване на първоинстанционното решение относно законната лихва, но по същество е видно, че искането му всъщност е за поправка на очевидна фактическа грешка. Когато съдът е формирал воля по спорния предмет (в случая – по акцесорната претенция за законна лихва от датата на подаване на заявлението), но е пропуснал да я изрази в диспозитива, е налице очевидна фактическа грешка, а не непълнота на решението. В този случай пропускът се поправя по реда на чл.

247 ГПК, а не по чл. 250 ГПК, като по този начин е процедирал и СРС по настоящото дело (в този смисъл – Решение № 547/02.10.2025 г. по гр.д. № 3903/2024 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 1449/03.06.2024 г. по ч.т.д. № 897/2024 г. на ВКС, II т.о. и др.).

Следователно, решението от 22.12.2025 г. в случая несъмнено представлява съдебен акт, постановен в производство по чл. 247 ГПК, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение от 17.11.2025 г., в което е формирана волята на съда за неоснователност на искането за присъждане на законна лихва, но същата не е била надлежно обективирана в диспозитива на акта. В практиката на ВКС трайно се приема, че поправката по чл. 247 ГПК не създава ново самостоятелно решение по съществото на спора, а само коригира външното изразяване на вече формираната воля на съда. Следователно, срокът за обжалване на основното решение не се възстановява или удължава по отношение на вече постановената воля, дори и тя да е била изразена само в мотивите, а не в диспозитива. Страните са длъжни да следят за съдържанието на мотивите и диспозитива на решението и ако в мотивите съдът е изложил воля по даден въпрос, но не го е отразил в диспозитива, страната следва да поиска поправка по чл. 247 ГПК, но не и да разчита, че срокът за обжалване ще започне да тече от момента на поправката. Това е така, защото поправката не е ново произнасяне по съществото на спора, а само техническо отстраняване на несъответствие между мотиви и диспозитив (в този смисъл – Определение № 197/16.01.2024 г. по ч.гр.д. № 1801/2023 г. на ВКС, II г.о., Решение № 50052/29.06.2023 г. по гр.д. № 3054/2022 г. на ВКС, II г.о.). Ето защо, ако страната не е обжалвала основното решение в срока по чл. 259 ГПК, въззивната жалба, подадена след този срок, но в срока за обжалване на решението по чл. 247 ГПК, ще бъде просрочена по отношение на съществото на спора (отхвърлянето на искането за законна лихва).

С оглед на изложеното, настоящата съдебна инстанция намира, че подадената от ищеца въззивна жалба срещу основното решение № 20886/17.11.2025 г. е просрочена, поради което и на основание чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК следва да бъде върната. Жалбата, подадена само срещу решение № 23478/22.12.2025 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, е депозирана в срок, но правомощията на въззивната инстанция по нея са ограничени единствено до проверка за наличие на предпоставките по чл. 247 ГПК, не и до контрол върху основния, поправен акт по съществото на въпроса – в настоящия случай дали се дължи законна лихва върху главницата. Доколкото въззивната жалба на ищеца съдържа изцяло доводи срещу правилността на основното решение по спорния въпрос за основателността на акцесорното 2 искане за присъждане на законна лихва от датата на подаване на заявлението и не съдържа доводи срещу несамостоятелното решение по чл. 247 ГПК по отношение на самата поправка (дали е налице или не очевидна фактическа грешка), то въззивната жалба и в тази част е недопустима – видно е, че искането на ищеца за поправка, обективирано в молбата от 03.12.2025 г., е уважено, поради което за страната липсва правен интерес от обжалване на акта по чл. 247 ГПК.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ВРЪЩА въззивна жалба с вх. № 23330/26.01.2026 г. на „Микрофонд“ ЕАД срещу решение № 20886/17.11.2025 г., постановено по съществото на спора, и срещу решение № 23478/22.12.2025 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, които са постановени по гр. дело № 16685/2025 г. по описа на СРС, 40 състав, в частта, с която е отхвърлено искането на ищеца за присъждане на законна лихва върху главницата от 834,91 евро, считано от датата на подаване на заявлението – 01.07.2020 г., до окончателното плащане.

Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски апелативен съд в едноседмичен срок от връчване на препис на въззивника.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3