Определение № 1682 от 27.06.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1682 гр. Бургас, 26.06.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Тихомир Р. Рачев като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно частно гражданско дело № 20242100500881 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.274 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№ 20990/21.05.2024г. на РС-Бургас, предявена от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: 207172790 със седалище и адрес на управление в гр. София, п.к. 1527, ул. „П. Волов“ № 29, ет.3, представлявано от изпълнителния директор Янислав Бориславов Янакиев чрез юрисконсулт Елена Илиева, против разпореждане № 5022/07.05.2024г. по ч. гр. д. № 1527/2024г. по описа на РС-Бургас в частта, с която е отхвърлено заявлението на дружеството да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на основание Договор за паричен заем № 5737186/01.10.2021г.,сключен с „Вива Кредит“ ООД,вземането по който е прехвърлено на заявителя с договор за цесия от 01.12.2016г. и подписано приложение №1/05.07.2023г., срещу П. Д. А. , ЕГН: ********** от гр.Бургас, за заплащане на сумата от 236,15лева, представляваща договорна лихва за периода от 15.10.2021г. до 05.08.2022г. Със същото разпореждане е отхвърлено искането за разноски в размер на разликата между присъдената сума от 73,37 лева до пълния предявен размер на претенцията от 234,87 лева.

Частният жалбоподател твърди, че разпореждането е неправилно. Дружеството счита,че неправилно БРС намира,че претендираното вземане се основава на клаузи с неравноправен характер и е в противоречие със закона.Твърди, че към момента на сключване на договора за кредит в действащото законодателство е нямало ограничение на максималния размер на цената на услугата - предоставяне за ползване на паричен заем;че нямал о пречка страните да уговарят договорна лихва над размера н а законната такава свободата н а договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. В ЗПК нямало предвидени разпоредби, уреждащи максималния размер на възнаградителната лихва.За да бъде избегната злоупотреба и несъразмерно възлагане на тежести за икономически по-слабата страна, в чл.19, ал.4 от ЗПК е предвиден фиксиран максимален размер на ГПР, а именно забрана той да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на Република България, в случая - не по-висок от 50%. В настоящия случай възнаградителната лихва била уговорена при фиксиран лихвен процент в размер, а уговореният ГПР не надвишава допустимия максимален размер по чл.19, ал.4 от ЗПК.

Жалбоподателят иска от въззивната инстанция да постанови определение, с което да отмени обжалваното разпореждане,като се произнесе по същество за издаване на Заповед за 1 изпълнение на всички суми, претендирани в заявлението по чл.410 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от пълномощник на процесуално легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:

Производството пред БРС е образувано по заявление по чл.410 ГПК, предявено от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД срещу длъжника П. Д. А. , ЕГН:

********** за следните суми,дължими по договор за паричен заем № 5737186 от 01.10.2021 година, сключен с „Вива Кредит” ООД, вземането по който е прехвърлено на заявителя с договор за цесия,а именно: сумата 1 383,65 лева,представляваща главница; сумата 236,15 лева, представляваща договорна лихва, начислена за периода от 15.10.2021 година до 05.08.2022 година, сумата 123,73 лева,представляваща лихва за забава, начислена за периода от 06.08.2022 година до 27.02.2024 година, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение - 07.03.2024г. до окончателното й плащане, както и за присъждане на разноските, направени в заповедното производство 600 лева.

Съдът е издал заповед за изпълнение за главница в размер от 1 383,65 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление до окончателното плащане, лихва за забава в размер на 123,73 лева за периода от 06.08.2022 година до 27.02.2024 година, както и разноски частично-т.е. в размер на 73,37 лева..

С обжалваното разпореждане БРС е отхвърлил заявлението по отношение на възнаграждението за договорна лихва,като е счел, че претенцията противоречи на добрите нрави, тъй като видно от договора,била уговорена годишна договорна лихва в размер 40,32 % .Посоченият размер надвишавал допустимия размер на това задължение, който, съгласно съдебната практика, е трикратния размер на законната лихва. Надвишаването на тази стойност била основание да се приеме, че задължението противоречи на добрите нрави.

При тази фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Претенциите се черпят от горепосочения договор за паричен заем и от Приложение № 1 от 05.07.2023г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения/ цесия/ от 01.12.2016г., с който вземането по кредита се цедира от кредитодателя " Вива кредит"ООД на "Агенция за контрол на просрочени задължения"ООД.

В чл. 1, ал. 3 от кредитния договор е предвидено задължението на кредитополучателя за заплащането на допълнителна такса от 825 лв. за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричния заем, платима на равни части, включени към размера на дължимите погасителни вноски; със срок на връщане на дълга за 44 седмици, на 22 вноски с изрично посочен падеж; при фиксиран годишен лихвен процент по заема(ГЛП)от 40,32 % и годишен процент на разходите за заема(ГПР) от 49,34 %, определен при предвидени допускания за валидност на договора за срока на сключването му и за редовност и точност на изпълнението на задълженията на страните по договора, без начислени разходи за събиране на вземането, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията, поети по правоотношението. Заемът е определен от страните като потребителски.

В чл. 5 от договора е изрично уговорено, че заемателят дължи обезпечение на дълга чрез ангажирането на поръчител-физическо лице с изрично изброени изисквания за икономическа стабилност, кредитна надеждност и обезпеченост, както и възраст или с представянето на банкова гаранция, издадена след усвояването на заема в размер на цялото задължение към заемодателя, която да е валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.

Ако горното условие не бъде изпълнено, е уговорена неустойка в размер на 550 лв. в полза 2 на кредитодателя, платима от кредитополучателя на равни месечни вноски, ведно с вноските за връщането на заема.

В резултат от горното, общият дълг по договора възлиза на 3156,78 лв.

Има твърдение от заявителя, че целият заем е следвало да се изплати на 05.08.2022г., но са останали неизплатени остатъчни вноски, поради което се дължала мораторна лихва от 123,73 лева върху неизплатената главница/ непосочена по размер в заявлението/ за периода от 06.08.2022г. до 27.02.2024г.

При тези данни следва да се заключи, че от кредит в размер на 1500 лева плюс възнаградителна лихва, дългът по кредита нараства почти двойно с прибавянето на посочената неустойка и на такса за експресно разглеждане на искането за кредит, така със сигурност разходите по договора надхвърлят пределните според чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) 50% ГПР.

Тук е мястото да се уточни, че поради естеството на паричния кредит като потребителски и материално правното положение на длъжника по него като потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК (сочещ за такъв всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност), към конкретния казус намират приложение нормите на ЗПК и тези на чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите(ЗЗП), към които препраща чл. 24 от ЗПК.

Според чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК, заповедният съд дължи служебна проверка за това дали искането, с което е сезиран не противоречи на закона или на добрите нрави, а след влизането в сила на чл. 411, ал. 2, т. 3 на ГПК /нова ДВ бр. 100/2019 г. /, съдът е задължен да извършва служебно и преценка за това дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което предпоставя извод, че му е нормативно вменено да извършва преценка на съдържанието на договора, когато искането е основано на договор, сключен с потребител.

Т. к. предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК в случая са налице, въззивният съд взема предвид съдържанието на кредитния потребителски договор и съобразява, че в него няма нито ясно разписани допускания, нито методика на формиране на ГПР досежно компонентите му, както изисква чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК . Според последно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа "годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. " Следователно ГПР представлява величина, чийто размер се определя по методика, императивно заложена в ЗПК относно възможните компоненти, поради което кредиторът следва да посочи в договора съставните елементи, участващи във формирането на конкретния ГПР.

Според настоящия състав в случая не са спазени и двете изисквания на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК -допусканията, при които е изчислен ГПР са само формално изброени, а методиката на формирането му и вземащите участие в нея елементи изобщо не са посочени.

Според чл. 22 ЗПК (в сила от 23.07.2014 г.), когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, а съгласно чл. 23 от ЗПК, в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него.

Съобразявайки горните законови разпоредби, въззивният съд заключава, че в случая е налице нищожност на договарянето по потребителския кредит, поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 10 от ЗПК, което налага прилагането на последицата по чл. 23, ал. 1 от Закон за потребителския кредит-потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Само за пълнота на изложението съдът отбелязва, че и вписаната в договора 3 стойност на ГПР е очевидно невярна, т. к. не съобразява разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, даваща легално определение на понятието "Общ разход по кредита за потребителя", в което се включват "всички разходи по кредита" без тези за нотариални такси. ГПР по процесния договор отразява само част от реално залегналите по сделката разходи, без неустойката по чл. 5, с отчитането на която размерът им очевидно надхвърля императивно определения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК предел от 50%.

Пак за пълнота на изложението и в отговор на повдигнатите с частната жалба възражения срещу мотивите на първата инстанция за отказа да заповяда плащането на договореното възнаграждение,БОС добавя, че не споделя изнесените в определението съображения за нищожност на ГЛП поради прекомерност, изразяваща се в надхвърляне на трикратния размер на законната лихва за забава, което противоречало на добрите нрави.

Това е така, защото след изменението на чл. 19 от ЗПК през 2014 г., ГЛП се включва в разходите, формиращи ГПР по договора, а за нищожна се сочи клаузата за ГПР, надхвърлящ петкратния размер на този за законната лихва, определена според правилата на ЗЗД. Така ГЛП се контролира посредством ГПР и ако се вмества в неговите рамки(до 50%), не би могло да се приеме, че размерът на възнаграждението е неморално висок и като такъвнищожен. С оглед тези разсъждения, съставът по делото намира съдебната практика, цитирана от първата инстанция в подкрепа на становището й за нищожност, за вече изоставена.