Определение № 4737 от 05.10.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4737 гр. София, 05.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Д. Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Д. Димитров Касационно гражданско дело № 20258002102155 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 121/08.01.2025 година, изпратена по куриер на 07.01.2025 година и допълнена в срока за отстраняване на нередовностите с касационна жалба с вх. № 3181/11.04.2025 година (изпратена по куриер на 10.04.2025 година), подадена от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място], срещу решение № 202/12.11.2024 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 330/2024 година.

С въззивното решение на Апелативен съд П. отменил първоинстанционното решение № 123/23.04.2024 година на Окръжен съд Стара Загора, ІV-ти граждански състав, постановени по гр. д. № 748/2023 година, като е постановил ново, с което е отхвърлил предявения от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] срещу Д. Р. Р. иск за заплащане на сумата от 33 384.84 лева, представляваща обезщетение в размер на полученото обезщетение за периода на обучението, пропорционално на неотработения срок, съгласно допълнително споразумение от 30.11.2015 година към трудов договор № 514/27.11.2015 година, както и сумата от 3685.81 лева, представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 30.11.2022 година до 30.10.2023 година, заедно със законната лихва за забава върху главницата от 33 384.84 лева, считано от 30.10.2023 година до окончателното плащане.

В подадената от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.

Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] срещу Д. Р. Р. иск да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен 1 съд П. по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационна жалба Д. Р. Р. е подал отговор на същата с вх. № 3986/13.05.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 202/12.11.2024 година на Апелативен съд П., І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 330/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея решение да бъде потвърдено.

УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 09.12.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 121/08.01.2025 година, като е подадена по куриер на 07.01.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Плоедив е приел, че от трудов договор № 614/27.11.2015 година било видно, че УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] и Д. Р. Р. се били споразумели първият да възложи, а вторият да изпълнява длъжността „лекар специализант по урология“ в лечебното заведение със срок до датата на придобиване на права на специалист, но не по-късно от една година от допускане на специализанта до държавен изпит до 30.11.2020 година, с работно време от 8 ч., основно месечно възнаграждение от 700.00 лева и допълнително възнаграждение за прослужено време от 2 %, със срок за предизвестие за прекратяване на трудовия договор от 30 дни, но не повече от срока на договора, уговорен бил размерът на платения годишен отпуск, служителят се бил задължил да постъпи на работа на 30.11.2015 година, но не по- късно от 7 дни от получаване на документите по чл. 63, ал. 1 от КТ, предвидено било също, че трудовото му възнаграждение за извършената от него дейност не може о да бъде по-малко от минималния месечен размер на осигурителния доход за съответната икономическа дейност и квалификационна група професии, определен със Закона на бюджета за ДОО за съответната календарна година, а при промяна на нормативната уредба трудовото възнаграждение щяло да се променя съобразно извършената промяна, без да било необходимо съгласието на страните, като на основание чл. 20 на

Наредба № 1/2015 година на М3 за ръководител на служителя- специализант бил определен д-р Д. Р.. С допълнително споразумение от 30.11.2015 година страните са се били договорили, че трудовият договор не можел да бъде прекратяван за срок, по-кратък от пълния срок на обучението за придобиване на специалност „Урология“, освен при настъпили здравословни причини, които преграждали възможността за изпълнение на задълженията по сключения трудов договор от страна на работника, след изтичане на този срок срокът за прекратяване на трудовия договор бил чрез 30-дневно предизвестие от която и да е от страните по него, при неизпълнение на задълженията по допълнителното споразумение 2 виновната страна дължала обезщетение в размер на претърпените вреди и пропуснати ползи, а при предсрочно прекратяване на трудовия договор от работника след придобиване на специалност той дължал на работодателя обезщетение в размер на полученото възнаграждение за периода на обучението, пропорционално на неотработения срок, заедно със законната лихва от момента на прекратяване на трудовото правоотношение до окончателното изплащане на сумата, като всички останали клаузи по трудов договор № 524/27.11.2015 година оставали непроменени и запазват своето действие. От свидетелство за призната специалност рег. № 024174/25.01.2021 година на Тракийски университет гр.

Стара З. се установявало, че Д. Р. Р. след успешно положен държавен изпит бил придобил специалност „Урология“, считано от 01.01.2021 година. На 26.10.2022 година същият подал заявление, като предложил на работодателя си на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ да бъде прекратен трудовият договор между тях по взаимно съгласие, считано от 30.11.2022 година., като заявил, че иска предизвестието да влезе в сила, считано от 30.11.2022 година и бил поискал да бъде уведомен за решението на работодателя си. Със заповед № 200/25.11.2022 година на изпълнителния директор на УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД [населено място] било прекратено трудовото правоотношение по трудов договор № 514/27.11.2015 година с Д. Р. Р. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, т. е. по взаимно съгласие на страните, изразено писмено, считано от 30.11.2022 година, като в заповедта било посочено на лицето да се заплатяло обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 4 дни.

Въззивният съдебен състав намирал, че не следвало да бъдат обсъждани показанията на разпитаната в първоинстанционното производство свидетелка С. М., доколкото чрез тях се установявали факти, свързани с подаване на заявлението за прекратяване на трудовия договор от Р. и евентуалната причина за това, които били неотносими към правния спор, доколкото не касаели начина на възникване и прекратяване на трудовото правоотношение, респективно виновно поведение на Д. Р. Р.. С нотариална покана рег. № 5751/19.12.2022 година, връчена на Р. на 22.12.2022 година, УМБАЛ „Проф. д-р С. К.“ АД гр.

Стара З. било поискало от Р. да му заплати сумата 29 596.09 лева., представляваща обезщетение за това, че той не бил изпълнил задължението си да работи в лечебното заведение до 01.02.2026 година по сключеното между тях допълнително споразумение от 30.11.2015 година, а трудовото му правоотношение било прекратено по-рано. От събраните по делото доказателства било безспорно установено, че Д. Р. Р. бил работил в лечебното заведение от 27.11.2015 година (от ведомостите за изплатени заплати и заключението на вещото лице Г. било видно, че той бил получил възнаграждение за ноември 2015 година), при липса на други данни следвало да се приеме, че оттогава било започнало обучението му за придобиване на специалност, доколкото в този момент му бил определен научен ръководител и място за провеждане на обучението, придобил бил права по специалност „Урология“ на 01.01.2021 година, когато било приключило обучението му.

Видно от приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебноикономическа експертиза с вещо лице Г. Г. за периода от 30.11.2015 година до 30.09.2020 година Р. бил получил брутно трудово възнаграждение в общ размер на 53 490.63 лева, като обезщетението за неотработения срок след придобиване на специалност за периода от 3

30.11.2022 година до 01.02.2026 година било в размер на 33 384.84 лева, а лихвата за забавено плащане на тази сума за периода от 30.11.2022 година до датата на предявяване на иска (29.10.2023 година) било 3685.81 лева. Въззивният съдебен състав приемал, че допълнителното споразумение от 30.11.2015 година следвало да бъде квалифицирано като договор за повишаване на квалификацията по смисъла на чл. 234 от КТ. Доколкото професионалната квалификация определяла степента на знания и умения по дадена професия и специалност и била от значение за качеството и ефективността при изпълнение на възложената работа, нейното повишаване било в интерес на двете страни в трудовото правоотношение, като работникът или служителят следвало да положи необходимите усилия за това, а работодателят бил длъжен да осигури подходящи условия за поддържане и повишаване на квалификацията на своите работници и служители. По повод повишаване на квалификацията на определени работници или служители можело да се сключи нарочен договор по чл. 234 от КТ, в който страните можели да определят професията и специалността, по която работникът или служителят ще се обучава, мястото, формата и времето на обучението, финансовите, битовите и други условия за времето на обучението, да уговарят задължение на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, но за не повече от 5 години, както и отговорност на страните при неизпълнение на задълженията им по договора.

Уговорката за работа за определен срок от страна на работника или служителя, респективно задължението му да заплати на работодателя обезщетение при неспазване на този срок, била логична последица от това, че работодателят бил направил разходи за повишаване на квалификацията на този работник или служител, за да осигури по-ефективно и качествено изпълнение на дейността си, но последният се бил облагодетелствал от това, получавайки нови знания и умения, които щели му помогнат за професионално израстване при същия или друг работодател, като предсрочното му напускане щяло да доведе до имуществена вреда на работодателя под форма на претърпени загуби поради липсата на възвращаемост на вложените средства за повишаване на квалификацията на работника или служителя, както и под форма на пропуснати ползи от невъзможността да бъде престирана работната сила на служителя в квалифициран вариант през уговорения период. Макар да е уреден от КТ и сключен въз основа на съществуващо трудово правоотношение, този договор нямал за предмет пряко престиране на работна сила, като за него били приложими общите правила на ЗЗД. За да бъдела преценена валидността на договора, следвало да бъде извършено тълкуване на същия по смисъла на чл. 20 от ЗЗД, като трябвало да се търси действителната обща воля на страните, а отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността.