Решение № 1123 от 09.11.2023, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 1123 гр. Перник, 09.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Нина М. Коритарова при участието на секретаря Ц. Ч. М. като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело № 20231720103473 по описа за 2023 година

Производството е образувано въз основа на депозирана искова молба от Д. К. К., ЕГН:

********** от гр. П., ул. „**-та“ № * чрез адв. Г. М. от САК, с която обективно и субективно са съединени следните искове:

Главен иск за прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем № ******* от 25.08.2020 г. с ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД на основание противоречието му със закона като главен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 4 от Договор за паричен заем №******* от 25.08.2020 г. с ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД на основание накърняване на добрите нрави по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД прогласяване на нищожност на цитираната клауза на договора поради противоречие със закона и евентуален иск за прогласяване на нищожност на цитираната клауза поради заобикаляне на закона с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД

Главен иск за прогласяване на нищожност на Договор за предоставяне на гаранция №******* от 25.08.2020 г. с ответник „Файненшъл България“ ЕООД на основание чл.

26, ал.1, пр. 3 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Към този главен иск са обективно и евентуално съединени искове прогласяване на нищожност на Договор за предоставяне на гаранция №******* от 25.08.2020 г. с ответник „Файненшъл България“ ЕООД на основание чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД поради заобикаляне на закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД поради противоречие със закона и на основание чл.

26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД поради липса на основание.

Процедурата по размяна на книжа е спазена.

В срока по чл.131 ГПК писмен отговор е постъпил от ответника „Файненшъл България“ ЕООД.

1

В срока по чл.131 ГПК писмен отговор е постъпил от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

В исковата молба се твърди, че на 25.08.2020г. Д. К. К., ЕГН: ********** бил сключил с първия ответник "Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК 131576434 договор за паричен заем № *******, по силата и съгласно условията на който Кредиторът бил предоставил на ищеца сумата в размер на 300,00 лв. със задължение за връщането й в срок от 6 месеца на 6 погасителни вноски, при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 35%, като общата сума, подлежаща на връщане била 331.38 лв. В договора било посочено, че годишеният процент на разходите - ГПР е равен на 41,91%. Имало приложен и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. В чл. 4 от договора за потребителски кредит № 4211514 било предвидено, че “Заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения: 1) Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисвания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на 1000 лв. 2) Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по 3) Одобрено от Заемодателя Дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки. Предвид и на това ищецът бил сключил договор за предоставяне на гаранция № ******* от 25.08.2020г., с посочено от заемодателя лице вторият ответник "Файненшъл България" ЕООД, ЕИК 202513690, по силата на който се задължил да заплати възнаграждение на дружеството - поръчител в общ размер 154.62 лева, платимо на 6 погасителни вноски.

Ищецът твърди, че бил изпълнил задълженията си по гореописаните договори и съответно бил заплатил всички дължими суми, включително бил заплатил и сумата от 154.62 лева, представляваща възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция № *******от 25.08.2020г

Процесният договор за заем бил потребителски - страни по него били потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът бил физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника да върне предоставената парична сума. Поради това процесният договор се бил подчинявал на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 - 1476 ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът трябвало да следи служебно. Ищецът заявява, че процесният договор за кредит бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК. Същият бил сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в него не бил посочен действителният размер на годишният процент на разходите. Уговореното възнаграждение за дружеството - поръчител било разход по кредита, който не бил отчетен при съответната калкулация в това отношение. Съгласно дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, това били всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл. 19. ал. 1 и 2 ЗПК първият ответник не бил включил в договорения ГПР разходите, които следвало да извърши ищеца за заплащане на 2 възнаграждение на вторият ответник, в качеството му на поръчител, поради което ГПР не съответствало на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.

Последното от своя страна представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д. ал. 1 и ал. 2. т. 1 от Закона за защита на потребителите, която водило до неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК.

От съдържанието на договора за кредит несъмнено можело да се обоснове извод, че предоставянето на гаранция било условие за получаване на сумите по кредита, доколкото гаранционен договор се сключвал в деня на сключването на договора за заем и то със свързано с кредитора дружество (дружеството кредитор било едноличен собственик на капитала на дружеството гарант, видно от данните в ТРРЮЛНЦ). Счита, че алтернативното посочване на видовете обезпечения било единствено с цел да се създаде впечатление, че кредитополучателят имал право на избор какво конкретно обезпечение да предостави, но на практика този избор бил напълно привиден. Това било така, защото осигуряването на поръчителството на 2 физически лица, които допълнително да отговарят на изключително завишените условия или банкова гаранция в рамките на 3 дни от датата на подписване на договора, било изначално непосилно за кредитополучателя. Именно поради тази причина, единствената възможност ищецът да изпълни задължението си по чл. 4 от договора за заем, било като сключи гаранционен договор с предварително одобреното от кредитодателя дружество - гарант, за което следвало отново да се подчертае, че било свързано лице.

Неслучайно било и обстоятелството, че договорът за предоставяне на гаранция бил подписан в деня на сключване на договора за кредит. При тези данни липсвало каквото и да е било съмнение, че сключването на гаранционния договор било условие за сключването на договора за заем и усвояването му. Въз основа на всичко изложено, счита, че дължимото възнаграждение по гаранционната сделка следвало да бъде включено като разход по кредита при изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от потребителя. В случая това не било сторено, като видно от информацията, посочена в чл. 2. 7 от договора общата сума, дължима от заемателя като се вземели предвид допусканията в т. 8 била 2499,90 лв. и се състояла от размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на договора и била изчислена към момента на неговото сключване, следователно в нея не било включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не бил взет предвид и при посочване размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл. 2. 8 от договора, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по гаранционния договор при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно надвишавал размера, посочен в договора.

Следвало да се има предвид също така, че основното съображение за приемане на Директива № 2008/48/ЕО било именно да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, поради което те следвало да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят, както и че с оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Европейския съюз. Следователно размерът на годишния процент на разходите бил основният показател, който оказвал влияние върху решението на потребителя да сключи определен договор за кредит или не, който му позволявал да извърши реална преценка за цената, която ще плати за да полза заетата сума. Прикривайки даден разход по кредита като не бил посочен изрично в договора за кредит и не бил взет 3 предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика бил въвел в заблуждение потребителя и същият не бил наясно за риска, който поема, респ. цената, която трябва да плати преди да бъде обвързан от договора. Поради всичко изложено, счита че като не бил посочен действителният размер на ГПР в процесния договор за кредит, не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за задължително посочване на ГПР в договора за кредит. Същото се отнасяло и до изискването за задължително посочване на общата сума, която кредитополучателят следвало да върне, въведено със същата разпоредба. Разпоредбата на чл. 4 от процесния договор за кредит била нищожна. Счита, че въведените изисквания в цитираната клауза от договора за вида обезпечение и срока за представянето му създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства, а от друга страна, непредставянето на обезпечение не водило до претърпяването на вреди за кредитора. Напротив ответното дружество генерирало допълнителна печалба посредством това скрито оскъпяване на кредита, което става факт при сключването на допълнителния договор за предоставяне на гаранция. Видно било, че се цели да се заобиколят изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това не било допустимо по смисъла на разпоредбата на чл. 21, чл. 1 от ЗПК .

Счита също така, че клаузата на чл. 4 от процесния договор нарушавала изискванията на чл.

143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Така уговорена разпоредбата противоречала и на добрите нрави и добрите търговски практика като илюстрирала директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водила до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на негови задължения да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, (чл. 143, т. 5 от ЗЗП). Наред с изложеното, счита че същата тази клауза не била формулирана по ясен и недвусмислен начин съгласно чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Следвало да се има предвид също така, че съгласно чл. 146, ал.