Решение № 1048 от 18.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1048 гр. София, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Луканов

Членове:

Клаудия Р. Митова

Десислава П. Генова при участието на секретаря Ирина Ст. Василева като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Въззивно гражданско дело № 20261100500771 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Д. П. Т. срещу Решение № 23821/30.12.2025 г. по гр.д. № 51390/2025 г. по описа на Софийски районен съд (СРС). В жалбата са развити оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалвания съдебен акт, който се твърди да е постановен при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон по подробно изложени съображения. Отправено е искане за отмяна на първоинстанционно решение и постановяване на друго, с което молбата И. Д. Т. за защита по реда на ЗЗДН на него и детето Р. И. Т., родено на ******** г., да бъде отхвърлена, при условията на евентуалност е отправено искане за намаляване на срока на действие на мерките за защита.

Претендира се присъждане на сторените в производството разноски.

В открито съдебно заседание се поддържа жалбата относно срока на действие на наложените мерки за защита.

В срока по чл.17, ал.4 ЗЗДН въззиваемите страни И. Д. Т. и Р. И. Т., роден на ******** г., действащ чрез своя баща и законен представител И. Д. Т., са депозирали отговор на въззивната жалба, с който оспорват същата като неоснователна. Претендират присъждане на сторените в производството разноски.

Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие за установено 1 следното:

Жалбата е допустима. Същата е подадена в срока по чл.17, ал.1 ЗЗДН от ответник в първоинстанционното производство, притежаващ правен интерес от обжалването, насочена е срещу подлежащ на въззивно обжалване, по силата на чл.258 ГПК във вр.с чл.17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на И. Д. Т. за защита от домашно насилие по отношение на него, извършено от Д. П. Т. на 31.10.2025 г. и по отношение на малолетния му син Р. И. Т., извършено от Д. П. Т. на 16.10.2025 г. и на 31.10.2025 г., подробно описано в молбата.

Ответникът е оспорила твърденията в подадената молба за извършено от нея насилие.

С Решение № 23821/30.12.2025 г. по гр.д. № 51390/2025 г. по описа на СРС е уважена молба на И. Д. Т. за издаване на заповед за съдебна защита по ЗЗДН срещу Д. П. Т. като последната е задължена да се въздържа от извършаване на домашно насилие по отношение на молителя и детето Р. И. Т., наложена й е забранено да приближава на разстояние по – малко от сто метра молителя и детето Р. И. Т., до жилището им с адрес гр.София, ж.к.

„********“, ул. „********, местоработата им и местата за социални контакти и отдих за срок от осемнадесет месеца, считано от 11.11.2025 г., наложена й е забрана да осъществява контакт с молителя и детето Р. И. Т. под каквато и да е форма, включително по телефон, чрез електронна или обикновена поща и факс, както и чрез всякакви други средства и системи за комуникация (няма срок). Първоинстанционният съд е предупредил ответника за последиците по чл.21, ал.2 ЗЗДН (всъщност чл.21, ал.4 ЗЗДН) и я е осъдил да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 50 лева, а на И. Д. Т. и детето Р. И. Т. – сторените разноски в размер на 1 500 лева.

Молбата за защита до районния съд е депозирана в преклузивният срок по чл.10, ал.1 ЗЗДН от пострадалото лице в лично качество и като процесуален субституент на малолетния Р. (чл.8, т.1 и т.2 ЗЗДН), поради което е налице валидно сезиране на СРС от процесуално легитимирана страна.

Не е спорно в производството и от приетите като писмени доказателства от първоинстанционния съд два броя издадени от Столична община – район „Оборище“ удостоверения се установява, че пълнолетните страни са сключили граждански брак на 17.09.2013 г. и са родители на детето Р. И. Т.. Поради това въззивникът попада в обхвата на лицата по чл.3, т.1 и т.4 ЗЗДН, срещу които И. Д. Т. може да търси защита за себе си и малолетния си син Р. по реда на ЗЗДН.

Спор не е формиран и въз основа на приобщените писмени доказателства по длето се установява, че детето Р. е диагностицирано с детски аутизъм и с експертно решение на ТЕЛК към МНАЛ „Княгиня Клементина - София“ ЕАД на същото е призната 65% степен на увреждане пожизнено и нуждата от чужда помощ за срок до 11.03.2030 г.

С разпоредбата на чл.13, ал.2, т.3 ЗЗДН на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН е придадено доказателствено значение, а съгласно новелата на чл.13, ал.3 ЗЗДН при липса на 2 други доказателства, съдът издава заповед за защита от домашно насилие само на основание приложената декларация. В конкретния случай представената към молбата за защита декларация е годно доказателствено средство за установяване на твърдените актове на домашно насилие по отношения на пълнолетния въззиваем, който под страх от наказателна отговорност е описал тези актове по начин, идентичен в този, по който те са изложени в сезиращата молба. Въз основа на декларацията по делото се установява, че на 31.10.2025 г. в интервала около 21:25 часа – 21:37 часа в дома на страните въззивникът казала на въззиваемия И. Д. Т., че сестра му и майка му са „курви и кучки“, блъскала го в областта на гърдите, наругала го с думите „Ще ти еба майката“, изритала го с крак в областта на корема, а след това пред сина им Р. го ударила с юмрук по шията.

Не се твърди и доказва тези насилнически актове да са непосредствено възприети от трети лица (свидетели) и доказателствената стойност на декларацията не се оборва от останалата доказателствена съвкупност по делото.

Действително, доводите във въззивната жалба относно негодността на декларацията на И. Д. Т. за установяване на актовете на насилие по отношение на детето Р. следва да бъдат споделени. Декларация за извършено насилие спрямо малолетно дете, подадена от неговия законен представител, е недопустимо доказателствено средство (арг. от чл.9, ал.3 вр. чл.8, т.1 ЗЗДН). Законодателят е предвидил възможността за прилагане на декларация чл.9, ал.3 ЗЗДН единствено по отношение на лицата по чл.8, т.1 ЗЗДН - пострадалото лице, ако е навършило четиринадесетгодишна възраст или е поставено под ограничено запрещение. В случая детето Р. не попадал в този кръг лица към момента на сезиране на съда и липсва правна възможност да декларира обстоятелства по реда на чл.9, ал.3 ЗЗДН посредством своя баща, въпреки представителството по закон (чл.28, ал.4 ГПК). Наказателната отговорност е лична, а като малолетно лице, Р. не е носел наказателна отговорност, респективно не разполагал с възможността да декларира извършеното насилие под страх от отговорност по реда на чл.313 НК за невярно деклариране, включително чрез законен представител.

Същевременно част от твърденията в сезиращата молба за упражнени от въззивника спрямо малолетния Р. актове на домашно насилие са изрично признати в проведено пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание, когато Д. П. Т. е потвърдила, че е упражнила психически тормоз спрямо сина си, повишила му тон, обидила го, тръгнала да му посяга, в яда си, за да не го удари, взела очилата на детето, счупила рамката им и ги оставила на шкафа до входната врата. Тези признания на въззивника, макар и производно, се подкрепят от показанията на свидетеля Ю.И.В., но и от споделеното от детето Р. относно инцидента на 31.10.2025 г. пред социален работник за нуждите на проведеното по делото социално проучване.

Горните, разгледани в съвкупност, са основание за извод, че на 31.10.2025 г. въззивникът е осъществила по отношение на малолетния си син Р. психическо насилие, легална дефиниция за което се съдържа в § 1, т.3 ПЗР на ППЗЗДет.

Поради това изводите на първоинстанционния съд за установеност на процесните актове на домашно насилие почиват на събраната по делото доказателствена съвкупност и 3 правилно с обжалваното решение е уважена сезиращата молба, като е издадена заповед за съдебна защита в полза на молителя и малолетния Р..

Поначало мерките за защита от домашно насилие по чл.5, ал.1 ЗЗДН целят закрилата на пострадалото лице в периода на тяхното действие, поради което при определянето им съдът изследва поведението на извършителя, изразено в конкретния акт на домашно насилие, но и предшестващото и последващо акта поведение, както и всички фактори, които имат отношение към степента на опасност пострадалото лице да претърпи актове на домашно насилие.

С оглед вида, характера и броя на актовете, интензитета на упражненото насилие, поддържаното в открито съдебно заседание пред въззивния съд от процесуалните представители на въззивника, то мерките по чл.5, ал.1, т.1 и т.4 ЗЗДН, заедно със забрана на въззивника да приближава въззиваемите и жилището им, биха постигнали целите по чл.1а ЗЗДН.

В горната насока съдът съобразява, че в първоинстанционното решение липсва определен срок на мярката по чл.5, ал.1, т.4 ЗЗДН, а съгласно чл.5, ал.2 от същия нормативен акт тази мярка се налага за срок от три до осемнадесет месеца при приспадане на срока на действие на мерките при издадена заповед за незабавна защита по чл. 18 и 19.

Доколкото установените в производството актове на насилие са осъществени при непосредствен контакт с двете пострадали лица, въззивникът е признала и осъзнала психическото насилие над сина си, не се доказват трайни значими неблагоприятни последици върху пострадалите лица от доказаните насилнически действия, съобразявайки развитийните особености на детето Р., за да се избегне последващо нарушаване на връзката с родителя, то бързата и ефективна защита на въззиваемите, превантивно и възпиращо действие върху въззивника би се постигнало с налагане, наред с мярката по чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН, и на мерките по чл.5, ал.1, т.3 и т.4 ЗЗДН, съобразно диспозитива на решението, при приспадане на срока на тези мерки по заповед за незабавна защита № 347/11.11.2025 г.

Последното е от естество да гарантира сигурността на пострадалите лица, както и да осигури защита им в достатъчен обем с оглед установения характер и тежест на актовете на домашно насилие.

Поради изложените по – горе съображения, за постигане на целите по чл.1а ЗЗДН и при действието на чл.5, ал.2 ЗЗДН, то определените от въззивния съд мерки, които са обвързани със срок следва да бъдат с продължителност от девет месеца.

По тези съображения първоинстанционното решение следва да се измени в частта по отношение на наложените защитни мерки.

Този изход от спора налага разноските и държавната такса за въззивното производство да се възложат в тежест на въззивника (чл.11, ал.2 ЗЗДН), но същите са били предварително събрани от първоинстанционния съд и заплатени от въззивника с платежно нареждане от 08.01.2026 г.

Въззиваемият И. Д. Т. е сторил разноски в размер на 770 евро за адвокатско 4 възнаграждение, за чието заплащане по делото е представен договор за правна защита и съдействие, служещ като разписка по чл.77 ЗЗД.

Така мотивиран, Софийски градски съд

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ Решение № 23821/30.12.2025 г. по гр.д. № 51390/2025 г. по описа на Софийски районен съд, в частта относно наложените на Д. П. Т., ЕГН **********, мерки за защита от домашно насилие, КАКТО СЛЕДВА:

ЗАДЪЛЖАВА, на основание чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН, Д. П. Т., ЕГН **********, да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на И. Д. Т., ЕГН **********, и на Р. И. Т., ЕГН **********.

ЗАБРАНЯВА, на основание чл.5, ал.1, т.3 ЗЗДН, на Д. П. Т., ЕГН **********, да приближава И. Д. Т., ЕГН **********, и Р. И. Т., ЕГН **********, и жилището им, находящо се в гр.София, ж.к. „********“, ул. „********, освен в сгради на полицията, социалните служби, детски контактни центрове, разследващите и съдебни органи, на разстояние по-малко от сто метра за срок от девет месеца, считано от издаване на заповедта.

ЗАБРАНЯВА, на основание чл.5, ал.1, т.4 ЗЗДН, на Д. П. Т., ЕГН **********, да осъществява контакт с И. Д. Т., ЕГН **********, и Р. И. Т., ЕГН **********, под каквато и да е форма, включително по телефон, чрез електронна или обикновена поща и факс, както и чрез всякакви други средства и системи за комуникация за срок от девет месеца, считано от издаване на заповедта.