Решение № 3850 от 14.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3850 гр. София, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20221100513079 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 7682 от 07.07.2022 г. по гр.д. № 15336/2022 г. по описа на СРС, 128 с-в е признато за установено по отношение на А. В. П., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.София, ул.“******* че дължи на Р. В. В., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к.*******, ******* сумата от 1100.00 евро въз основа на издаден от длъжника в полза на заявителя на 12.02.2013 г. в гр.София запис на заповед, с падеж края на 2013 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК - 07.11.2016 г. до изплащане на вземането.

В срок е подадена въззивна жалба срещу решението от ответника А. В. П. с излагане на доводи за неправилност, поради необоснованост на фактическите констатации във връзка с установените по делото факти чрез събраните доказателства, неправилно приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила.

Поддържа, че в производството не е доказано, че сумата по записа на заповед е дължима на ищеца по сочените казуални отношения. При постановяване на своето решение съдът не е формирал правилни фактически констатации въз основа на установените чрез събраните доказателства факти. Въз основа на това е формирал неправилни правни изводи и е приложил неправилно материалния закон.

Същевременно съдът е допуснал нарушения на процесуалните правила, тъй като не е 1 обосновал решението си чрез ангажираните доказателства, не е обсъдил възраженията на страните и не е изложил подробни съображения в мотивите на решението си.

Поддържа, че съдът не е приложил правилно материалния закон и при обсъждане на релевираното възражение за изтекла погасителна давност.

Моли за отмяна на постановеното решение като неправилно и отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Р. В. В. е подала в срок писмен отговор на въззивната жалба, в който е посочила, че същата е неоснователна. Заявява, че решението на районния съд е правилно и не страда от посочените пороци. Моли за потвърждаване на постановеното решение, като правилно. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка по реда на чл. 269, предл. 1 от ГПК, съдът установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2 от ГПК.

Настоящият въззивен състав намира, че решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към подробните мотиви, изложени от първоинстанционния съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Производството е образувано по предявен иск от Р. В. В., ЕГН **********, с адрес гр.София, ж.к.*******, ******* срещу А. В. П., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.София, ул.“******* за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1100.00 евро въз основа на издаден от длъжника в полза на заявителя на 12.02.2013 г. в гр.София запис на заповед, с падеж края на 2013 г., ведно със законна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 от ГПК - 07.11.2016 г. до изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че ответницата е издала в полза на ищцата запис на 2 заповед за сумата от 1100 евро, която се е задължила да заплати най-късно на 31.12.2013 г. Изразява се становище, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна и поражда задължения за заплащане на посочената в него сума. Според ищеца, ответницата не му е заплатила 1100 евро, поради което иска съдът да установи с решението си това негово вземане.

В срока за отговор ответницата е депозирал такъв, с който оспорва иска.

Ответницата не оспорва да е подписала процесния запис на заповед, но твърди, че срещу него не е получавала парични средства. Поддържа, че е работила като брокер на недвижими имоти и при посредничество по сделка, по която ищцата е била потенциален купувач, е следвало да заплати разходи в тази връзка. С оглед на това, за получената от ищцата сума, с която е заплатила адвокатски такси за консултации и изготвяне на предварителен договор, е подписала процесния запис на заповед.

Ответницата прави възражения, че представената ценна книга по същността си не представлява запис на заповед с реквизитите по чл.535 от ТЗ, че ЗЗ не и е предявен за плащане, че документът не е редовен и от външна страна; че вземането по ЗЗ е погасено по давност.

Предметът на предявения иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ е съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. В хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед това е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. Ищецът - кредитор следва да докаже вземането си, основано на менителничния ефект, а при заявени релативни възражения от ответника за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение, съответно се прилагат правилата за разпределение на доказателствената тежест, установени в разпоредбата на чл. 154, ал.

1 ГПК (арг. ТР № 4/18.6.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

Настоящият състав възприема изразеното становище в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 50138 от 13.01.2023 г. ПО Т. Д. № 537/2022 Г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, че в производството по реда на чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ, ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на кауза за издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай, че същият би твърдял и доказвал различна от действителната причина за издаване на менителничния ефект. В случай на посочване на кауза, но недоказването й, ищецът не следва да бъде санкциониран с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на ответника.

Както бе посочено съгласно дадените разяснения с с т. 17 на ТР 4/2013 г. от 18.06.2014 г., относими към иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът - поемател по запис на 3 заповед не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл. 422 ГПК /аналогично и за производството по чл.

531ТЗ/, подлежи на доказване и каузалното правоотношение, но само доколкото възраженията, основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване вземането по записа на заповед. По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното, съответно отричаното право. Именно във връзка с разпределение тежестта на доказване, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК и основанието на вземането на ищеца - абстрактна правна сделка, изрично в мотивите към т. 17 на ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС се приема, че ищецът-кредитор, сочещ обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си, основано на менителничния ефект. В съответствие с мотивите на Тълкувателното решение, че ищецът-поемател не следва да сочи и доказва връзка между абстрактното с конкретно каузално правоотношение, не би следвало в негова тежест да се вменява установяването на обстоятелство, за позоваването на което няма изначален правен интерес. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защита на ответника - длъжник по записа на заповед. Ако той би потвърдил същата кауза, на доказване биха подлежали само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането. Ако би твърдял различна кауза, съгласно Тълкувателното решение, всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза.

Доказването на каузата на ищеца в този случай обаче се обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и цели да обори доказвана от последния, различна от действителната, каузална причина за издаването на ефекта, съответно недължимост на вземането на това основание, предвид правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи възражения, в който смисъл са мотивите на т. 17 от соченото ТР.

В случая именно във връзка с възраженията на ответника в производството е въведено и каузалното правоотношение, от което произтича вземането/задължението по издадения запис на заповед. Във връзка с това е установено и страните не спорят, че на 15.12.2012 г. между ищцата и И. Б.С. е сключен предварителен договор за покупкопродажба на недвижим имот, а именно 5/6 ид.ч. от УПИ с площ от 440 кв.м., находящ се в с.Равно поле, община Елин Пелин, София област, съставляващ УПИ XVII 191, кв.37, заедно с 5/6 ид.ч. от построените в имота масивна жилищна сграда със застроена площ от 72 кв.м. и масивна сграда - гараж със застроена площ от 20 кв.м. Установено е, че именно във връзка с този договор между ищцата е установено облигационно правоотношение по договор за посредничество, по което ответницата е получила от Р.

В. съответно сумата 1000 евро и сумата 500 евро, представляващи част от дължимата 4 комисионна за оказаното съдействие за сключване на сделката. Установено е, че договор за покупко-продажба на имота в окончателен вид в нотариална форма не е бил сключен. Съответно, не е установено погасяване на задълженията на ответницата по този договор за посредничество, както и основание за задържане на сочените суми.

С оглед това, при установяване в производството, че издадения запис на заповед е редовен от външна страна и съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ правилно и законосъобразно съдът е уважил предявения иск за признаване съществуване на соченото вземане по издадената ценна книга.

Правилни са изводите на първата инстанция при така установеното, че към датите 15.12.2012 г. и към 16.01.2013 г., когато П. е получила съответно 1000 евро и 500 евро, тези плащания са били дължими от възложителя по договора за посредничество, съобразно постигнатото между страните съгласие, още повече, че в първата разписка е изрично отбелязано, че остатъка се дължи при нотариалното изповядване на сделката. Както бе посочено, към 16.01.2013 г., когато П. е получила още 500 евро, договора не е сключен във формата на нотариален акт. Ето защо, при липсата на категорични доказателства в тази насока и доколкото след получаване на сумите по договора за посредничество от страна на А. П., последната е подписала записа на заповед /същият е издаден на 12.02.2013 г., а сумите са получени на

15.12.2012 г. и на 16.01.2013 г./, то съдът приема, че това действие е индиция за постигнато между страните съгласие в отношенията им, че ответницата не е изпълнила задълженията си по договора и че дължи връщане на полученото по него. Доводите на въззивника в обратен смисъл, съдът намира за неоснователни.