Решение № 142 от 07.04.2025, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 142 гр. Плевен, 07.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА

Членове:

РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА

ХРИСТО СТ. ТОМОВ при участието на секретаря Е. М. Р. като разгледа докладваното от РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА Въззивно гражданско дело № 20254400500086 по описа за 2025 година

С решение № 1750/21.12.2024 г. по гр.д.№ 20244430101746 по описа за 2024 година на ПлРС е отхвърлен предявения от „Виакон България” ЕООД със седалище гр.С. против „Инертстрой Плевен“ ЕООД със седалище гр.Плевен иск на основание чл.3 от ГПК за сумата 9 420 лв. - представляващи направени разноски за адвокат в проведен съдебен процес по т.д. № 60/22 год. на ПлОС и по в.т.д.№ 19/23 год. по описа на ВтАС, като неоснователен и недоказан.Осъдено е на основание чл.78 ал.3 от ГПК „Виакон България” ЕООД със седалище гр.С. да заплати на „Инертстрой Плевен“ ЕООД със седалище гр.Плевен разноски за един адвокат в размер 600 лв.

За въззиваемата страна „Инертстрой Плевен“ЕООД със седалище гр.Плевен процесуалният представител изразява становище, че решението е правилно.

Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество – неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е 1 ограничен от посоченото в жалбата.

Във въззивната жалба се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно, първо - поради нарушение на материалния закон, тъй като съдът неправилно тълкува предмета на спора и второ - поради нарушение на процесуалния закон, тъй като съдът дава неправилна правна квалификация на иска.

Счита, че е претенцията е по реда на чл.45 от ЗЗД - претенция за причинени имуществени вреди, а не претенция за заплащане на съдебно деловодни разноски по реда на чл.78 ГПК.

Въззивникът се позовава на определение № 1510/25.10.2024 г. по в.ч.гр.д.

№ 775/2024 г. по описа на ПлОС, в което въззивната инстанция правилно и законосъобразно е приела, че искът не е за разноски, а за вреди, подлежащи на репарация.

Сочи се също, че с изготвения проекто-доклад по делото, обективиран в определението от 05.11.2024 г. съдът е дал квалификация на иска по чл.79 ЗЗД, а с определението от 06.11.2024 г. е била направена промяна в проектодоклада, като искът е бил квалифициран като такъв по чл.78, ал.10 от ГПК, като с молба от 21.11.2024 г. е възразено срещу дадената правна квалификация и са направили искане за изменение на същата, като предявеният иск следва два се приеме с правно основание чл.45 ЗЗД, но първоинстанционният съд с окончателния доклад по делото е приел, че правната квалификация на предявения иск е на основание чл.79 ЗЗД.

В решението на първоинстанционния съд е прието, че е предявен иск с правно основание чл.3 ГПК.

От петитума на ИМ е видно, че ищецът претендира сумата от 9 420 лв. с ДДС, представляваща имуществени вреди за направени разноски от същия за процесуално представителство и представена правна помощ, от която сума 2 880 лв. по първоинстанционното производство и 6 540 лв. за въззивното производство.

Ищецът следва да изложи фактическите обстоятелства по спора и да конкретизира основанието, на което претендира исковата сума – договор, деликт, неоснователно обогатяване (извъндоговорно основание).

Правната квалификация, като наличие на конкретна правна норма, 2 предвиждаща отговорността на ответника спрямо ищеца е изцяло в задължителната компетентност на правораздавателния орган, решаващ спора.

Съдът следва да определи правната квалификация на иска въз основа на твърденията в обстоятелствената част на исковата молба и търсената с нея защита, като може да възприеме дадената от страната такава, но може и да не се съобрази с нея.

Когато съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или е определил предмета на спора въз основа на обстоятелства, на които ищецът не се е позовал и е уважил искане, каквото не е било направено, произнасянето му е недопустимо (решение № 50116/07.10.2022 г. по т.д.№ 2366/2021 г., ІІ т.о.), но тази хипотеза следва да се разграничава от случаите, при които първата инстанция е разгледала предявения иск, но е дала неправилна квалификация на спорното право. В тези случаи е налице нарушение на материалния закон от страна на първата инстанция, което води до неправилност на постановеното решение, но не и до неговата недопустимост.

Според на чл.45 ЗЗД доказването на деянието, неговата противоправност (недобросъвестността), вредите и причинната връзка между деянието и вредите е в тежест на пострадалия, а вината на дееца се предполага до доказване на противното.

Когато първоинстанционният съд се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения в рамките на въведените от ищеца основание и петитум, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно.Въззивният съд следва сам да определени точната квалификация на иска, произнасяйки се по съществото на делото, т.е. да разреши материалноправния спор по същество.

С оглед на гореизложеното и определената правна квалификация на иска по чл.3 ГПК, следва да се приеме, че обжалваното решение е допустимо, а правилната правна квалификация на предявения иск е чл.3 ГПК във вр. с чл.45 ЗЗД.

Чл.79 ЗЗД касае неизпълнение на договорно задължение, а отговорността по чл.45 ЗЗД е деликтна.

В процесния случай въззивникът не сочи процесуални пропуски по отношение на разпределение на доказателствената тежест съобразно дадената 3 нова правна квалификация, вследствие на което да не е успял да ангажира относими доказателства.Промяната на правната квалификация не обуславя необходимост от даване на нови указания на страните относно подлежащите на доказване нови релевантни факти и разпределение на доказателствената тежест, с оглед ангажиране на съответни нови доказателства.При поправяне на правното основание на предявения иск, при обсъдени всички фактически твърдения на страните, които остават непроменени, въззивният съд не дължи указания по чл.146, ал.2 ГПК за разпределение на доказателствената тежест досежно правнорелевантните факти ( определение № 384/22.05.2018 г. на ВКС по гр.д.№ 4587/2017 г., III г.о.).

На второ място във въззивната жалба се сочи, че не се споделят изводите на първоинстанционния съд, че не е установено неправомерно поведение от страна на „Инертстрой Плевен“ЕООД, довело до заплащане на претендираните суми от въззивника.Счита, че патримониумът е увреден със сумата от 9 420 лв., което увреждане е настъпило само поради неправомерните действия на „Инертстрой Плевен“ЕООД и е в причинноследствена връзка с тях.Бездействието на посоченото дружество да заплати своевременно задълженията си по неформалните договори за търговска продажба, сключени с въззивника, е причината за по-нататъшните действия по съдебен ред от страна на застрахователя, като „Виакон България“ЕООД е принуден да участва в тези производства, ангажирайки процесуален представител, който да го представлява, което е довело до причиняване на имуществени вреди - направени разноски за адвокат в размер на 9 420 лв.Ако „Инертстрой Плевен“ЕООД е било изправна страна в отношенията си с „Виакон България“ЕООД, на същия е нямало да се налага да получи застрахователно обезщетение и съответно застрахователят е нямало да предяви иск по реда на чл.410, ал.1, т.1 КЗ, нито въззивникът е щял да бъде привлечен като подпомагаща страна и то пред две съдебни инстанции.

Производство по т.д.№ 60/2022 г. по описа на ПлОС е образувано въз основа на искова молба, депозирана от БАЕЗ ЕАД със седалище гр.С. против „Инерстрой Плевен“ЕООД със седалище гр.Плевен, като е бил предявен иск с правно основание чл.410, ал.1, т.1 от КЗ.Прието е, че застрахователят е изплатил на застрахования - „Виакон България“ЕООД застрахователно обезщетение в размер на 60 836.79 лв., като се е суброгирало в правата на „Виакон България“ЕООД, поради което може да претендира неизплатената 4 сума от „Инертстрой Плевен“ЕООД.

Посочено е, че на 04.08.2020 г. ищецът по това дело е сключило с въззивника по настоящето застрахователен договор, като покрити рискове по застраховката са неплатежоспособност и забавяне на плащането от страна на длъжници на застрахования по договор за продажба, между които е и въззиваемият.

Въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е била депозирана от „Инерстрой Плевен“ЕООД, като с решението си от 28.09.2023 година на ВТАС същата е приета за неоснователна, но дружеството е имало качеството на главна страна в производството и разполага с процесуално право на жалба срещу постановения от първоинстанционен съд съдебен акт.

Според чл.78, ал.10 ГПК на третото лице помагач не се присъждат разноски, поради което в рамките на производството по т.д.№ 60/22 г. такива не са присъдени на „Виакон България“ЕООД, а те се претендират в настоящето производство.

На трето място във въззивната жалба се сочи, че в диспозитивната част на решението е посочено, че искът е по чл.3 ГПК, което съставлява друго процесуално нарушение и води до порочност на акта, обуславяща неговата отмяна.Не е постановен отхвърлителен диспозитив и по отношение на претенцията им за присъждане на законна лихва върху претендираната главница.

Както се посочи по-горе, предявеният иск според въззивната инстанция е с правно основание чл.3 ГПК във вр. с чл.45 ЗЗД.

По т.д.№ 60/2022 г. привличането на „Виакон България“ЕООД е по молба на ищеца БАЕЗ“ЕАД, а не по молба на ответника „Инертстрой Плевен“ЕООД.

В исковото производство третото лице помагач няма право на разноски дори и когато решението е постановено в полза на подпомаганата страна.

Съществува разлика между отговорността по чл.3 ГПК и по чл.78 ГПК ( решение № 189/20.06.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 5193/2013 г., IV г.о.).

Не е доказано противоправно поведение на въззиваемия и причинна връзка между него и вредите.В процесния случай той е търговско дружество.

Не е доказана от въззивника злоупотреба с правото на иск, тъй като „Инерстрой Плевен“ не е ищец по делото.

5

Не може да се приеме, че с подаването на въззивна жалба от него е налице злоупотреба с процесуални права, тъй като той като главна страна в процеса е упражнил гарантирано му от закона процесуално право с оглед на чл.258 ГПК.

Подаването на жалба поначало е правомерно, но е възможна злоупотреба с правото на иск, с правото на жалба и с всяко друго съдопроизводствено действие.Последиците от такава злоупотреба са уредени в чл.3 ГПК – поражда се отговорност за вреди.Злоупотребата с право е противоправна.Злоупотреба с право на жалба ще е налице, когато жалбоподателят знае, че няма нарушено право, но подава жалба, за да причини вреда и неблагоприятни последици за насрещната страна или за да извлече някаква облага.

Доказването на деянието и неговата противоправност са в тежест на пострадалия, както и вредата и причинната връзка.

От събраните по делото доказателства се установява, че подадената от „Инерстрой Плевен“ЕООД въззивна жалба до ВТАС не е целяла накърняване на права и интереси на въззивника „Виакон България“ЕООД.Сезирането на компетентния въззивен съд е предприето от него за защита на собствени права.Правомерното отнасяне на спора пред компетентния по-горестоящ правораздавателен орган не представлява злоупотреба с право.

В рамките на производството по т.д.№ 60/2022 г. няма допуснато нарушение от въззиваемия на чл.3 ГПК.

От друга страна, за да е основателен искът по чл. 45 ЗЗД следва да са налице всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане - деяние, противоправност на деянието, вреди и причинна връзка между деянието и вредите, които са в тежест на ищеца да ги докаже, като вината се предполага до установяване на противното.

В процесния случай е доказан само единият от елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД-претърпени от въззивника имуществени вреди, изразяващи се в претърпяна загуба, с оглед на заплащането на адвокатско възнаграждение в общ размер на 9 420 лв. от въззивника в рамките на производството пот.д.№ 60/2022 г.

Въззивникът в исковата молба е посочил, че претендира и законна лихва върху главницата в размер на 9 420 лв. с ДДС от датата на предявяване на иска - 27.03.2024 г. до окончателното й изплащане, по което искане липсва произнасяне в дзиспозитива на обжалваното решение, с което е отхвърлен 6 главния иск за сумата в размер на 9 420 лв.