Решение № 103 от 21.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 103 гр. София, 18.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иван Коев

Членове:

Силвия Б. Русева

Диана Василева при участието на секретаря ДИАНА Г. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Иван Коев Въззивно наказателно дело от частен характер № 20231100604783 по описа за 2023 година

Производството е по реда на глава ХХI от НПК.

Образувано е по въззивна жалба от ЧТ М. Г. Т., чрез адв. Ю. Г. – САК, срещу присъда № 159 от 29.03.2023 г., постановена по НЧХД № 1352 по описа на Софийски районен съд за 2022 г., Наказателно отделение, 104 състав.

С присъда № 159 от 29.03.2023 г., постановена по НЧХД № 1352 по описа на Софийски районен съд за 2022 г., Наказателно отделение, 104 състав, подсъдимата Г. А. Ч., с ЕГН :

**********, е призната за невинна, за това, че на 15.01.2022 г. в гр. София, не е изпълнила и е осуетила изпълнението на съдебно решение, а именно: определение № 6618 от 17.10.2021 г., постановено по гр. дело № 25953 по описа на Софийски районен съд за 2021 г., Трето гражданско отделение, 92 състав, относно личните контакти на бащата М. Г. Т. с детето А.М. Т.а, поради което и на основание чл. 304 НПК Софийски районен съд е оправдал подсъдимата по повдигнатото й обвинение по чл. 182, ал. 2НК.

Със същата присъда ЧТ М. Т. е осъден да заплати в полза на подс. Г. Ч. направените разноски по делото, на основание чл. 190, ал. 1, пр. 2 НПК, в размер на 1 600 (хиляда и шестстотин) лева – адвокатско възнаграждение.

В подадената въззивна жалба и допълнение към нея след изготвяне на мотивите към присъдата се акцентира, че присъдата е постановена в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени процесуални нарушения на процесуалните правила и е изцяло необоснована. Изтъкват се доводи във връзка с цененото на гласните доказателства по делото. В заключение – иска се от въззивната инстанция отмяна на присъдата и постановяване на нова присъда, респ. признаване на подсъдимата за виновна по повдигнатото й обвинение.

Подадено е възражение от подс. Г. Ч. срещу подадената въззивна жалба. Подсъдимата счита въззивната жалба за неоснователна, а постановената присъда за правилна и законосъобразна.

1

В проведеното разпоредително заседание на 13.09.2023 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 НПК, прецени, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия и/или свидетели, изслушването на експертизи, както и ангажирането на нови писмени и/или веществени доказателства и в този смисъл не се налага провеждане на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 НПК и правилното решаване на делото.

В проведено ОСЗ на 01.11.2023 г. ЧТ М. Т. – редовно призован, не се явява лично и не се представлява от неговия защитник – адв. Ю. Г..

В същото съдебно заседание подс. Г. Ч. – редовно призована, се явява лично и с адв. Е.

П., като нямат доказателствени искания и оспорват въззивната жалба.

В предоставена последна дума на подсъдимата, последната желае от съда отхвърляне на жалбата и потвърждаване на присъдата.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалваната присъда, изложеното във въззивната жалба и допълнението към него, вкл. и доводите на страните в проведеното съдебно заседание и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 319 НПК и от легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 НПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.

Настоящият съд намира, преценявайки обосноваността и законосъобразността на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, че разгледана по същество – въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд намира, че първоинстанционният съд e извършил цялостен анализ на доказателствата по делото, като обективно, всестранно и пълно е изяснил фактическата обстановка по същото. При направения анализ на събраните доказателства първоинстанционният съд е спазил е изискванията на формалната и на правната логика и е охранил в пълнота правото на защита на подсъдимото лице. Извършеният анализ на показанията на разпитаните свидетели и на писмените доказателства, събрани в хода на съдебното следствие пред районния съд, е задълбочен и прецизен. Фактическата обстановка, изяснена от районния съд, се възприема изцяло и от настоящата инстанция. Последната, като извърши и собствена преценка на събрания доказателствен материал в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд намира, че не се налагат различни изводи по фактите и фактическите обстоятелства по делото.

Липсват основания, които да мотивират въззивният съд да промени съществено направените в първоинстанционния съдебен акт фактически констатации, тъй като в мотивите му са обсъдени събраните по делото доказателствени материали и не е допуснато превратното им тълкуване. В тази връзка е необходимо да се отчете, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори изчерпателно на наведените доводи във въззивната жалба – напр. решение № 372 от 01.10.2012 г., постановено по Н.Д. № 1158 по описа на ВКС за 2012 г., Наказателна колегия, ІІІ Наказателно отделение; решение № 181 от 2012 г., постановено на ВКС, І Н. О.; решение № 513 от 2013 г. на ВКС, І Н.О.; решение № 371 от 2016 г. на ВКС, ІІІ н. о. В подадената въззивна жалба липсват съществени съображения или възражения, респ. същата е подадена главно във връзка с начина на кредитиране на свидетелските показания и на представеното съдебно определение от Софийски районен съд, Гражданско отделение.

Районният съд не може да бъде упрекнат във формален подход при анализа на доказателствата, като изложените мотиви дават възможност да бъде проследена аналитичната дейност на съда и как е стигнал до извода за липсата на обективна и 2 субективна съставомерност на деянието в лицето на подс. Т.а.

Въззивната инстанция не споделя доводите развити във въззивната жалба, които са във връзка с начина на кредитиране на свидетелските показания и по специално тези на св. Т. и св. Я.. Първостепенният съд правилно е установил, че тези две лица имат заинтересованост от изхода на делото с оглед близките отношения със съответната страна, но действително обективно не се установят от тези показания някакви факти, които да водят до дискредитиране на показанията им. Въззивният съд е на мнение, че всеки гласен източник следва внимателно да бъде съпоставен с останалата доказателствена маса по делото и как тя кореспондира с него, като е без значение качеството на лицето дало показания. Този съдебен състав намира за неоснователни твърденията, че е доказано по несъмнен начин авторството на деянието, като тези аргументи не намират опора в доказателствената маса по делото.

Съдът не намира да е налице някакъв порок при извършването на следствените действия. На следващо място, избраният от първата инстанция подход при анализа на свидетелските показания е удачен и не противоречи на правилата на наказателния процес, за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и в тази връзка този съдебен състав не споделя доводите на защитата в подадената въззивна жалба. Адекватно са ценени приложените писмени доказателства, т.к. кореспондират с останалите материални източници по делото и точно отразяват и потвърждават правно релевантни обстоятелства, включени в предмета на доказване. Достоверността на показанията се определя от тяхната логичност, непротиворечивост и последователност само по себе си и съответната относимост към предмета на доказване, вкл. и дали кореспондират с останалите доказателствени източници.

На следващо място, избраният от първата инстанция подход при анализа на свидетелските показания е удачен и не противоречи на правилата на наказателния процес, за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Не се констатира и доказателствен дефицит. Доколкото настоящият съдебен състав се солидализира с мотивите на районния съд, то не намира за необходимо да преповтаря съображенията при кредитиране на гласните показания.

В обобщение, въззивният съд намира, че първата инстанция не е допуснала нарушения при анализа и преценката на доказателствените материали. Въз основа на тях правилно е установила фактическата обстановка в съответствие с изискванията на чл. 14, ал. 1 НПК.

Несъгласието на страната с така установената фактическа обстановка само по себе си не може да обуслови неправилност на присъдата.

При така възприетата фактическа обстановка въззивният съд прави следните правни изводи.

Нормата на чл. 182, ал. 2 НК има за обект на защита обществените отношения в рамките на семействата. Подсъдимата има специалното качество "родител", поради което е годен субект на това престъпление. От обективна страна изпълнителното деяние се изразява било в неизпълнение на съдебно решение относно лични контакти с дете (бездействие), било в осуетяването на изпълнението му (действие). Дори и деецът да не може да изпълни решението с непосредствени лични действия поради обстоятелства, свързани например с полагането на труд, той следва да обезпечи изпълнението на решението по друг начин. По делото няма годни данни, до инкриминираната дата двамата родители да не са изпълнявали определението за привременни мерки.

Съгласно тълкувателно решение № 22 от 20.04.1983 г. на ОСНК съдебни решения по смисъла на чл. 182, ал. 2 НК са и съдебните актове, постановявани в производства по привременни мерки относно личните контакти между родители и деца.

Независимо от различието в тълкувателната дейност на първостепенния и на въззивния съд, крайният извод на първата инстанция за обективна несъставомерност на твърдяното с тъжбата деяние е правилен. Отделно от казаното, дори да е било извършено деянието на инкриминираната дата от твърденията в тъжбата следва да се обсъди възможността и за приложението на чл. 9, ал. 2 НК. Цитираната разпоредба на чл. 9, ал. 2 НК предвижда, че не 3 е престъпно деянието, което макар и формално да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна. Разпоредба на чл. 9, ал. 2 НК е съотносима към всички престъпления от особената част на НК и това е трайната съдебна практика. В този смисъл е Тълкувателно решение № 113 от 16.12.1982 г., постановено по н.д. № 97/ по описа за 82г. на ОСНК, действащо и към настоящият момент, от което се установява, че „Разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК е обща. Тя се прилага за всички престъпления по Наказателният кодекс. Единственото условие е деянието, макар и да осъществява признаците на предвиденото в закона престъпление, поради своята малозначителност да не е общественоопасно или неговата опасност да е явно незначителна. Други условия законът не предвижда…”. В този смисъл е и решение № 20 от 27.01.2010 г., постановено по н. д. № 655 по описа на ВКС за 2009 г., ІІІ н.о., докладчик съдията Ц.П., според което „логическото и систематично тълкуване на материално-правната норма на чл. 9, ал. 2 НК мотивира нейната приложимост спрямо всички престъпни деяния”. Всички други съдебни решения, постановени в противоречие с тази практика /противоречащи на тълкувателно решение/ и касаещи извършени престъпления по този наказателен състав или по други са имали само конюнктурен характер, но не и устойчиво приложение. За разлика от маловажния случай по чл. 93, т. 9 НК, където съдът всякога е длъжен да преценява обществената опасност, както на деянието, така и на дееца, малозначителността по чл. 9, ал. 2 НК, е обусловена единствено от извода за липса на обществена опасност /или за явната и незначителност/ на конкретното деяние.