Решение № 382 от 21.07.2023, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 382 гр. Велико Търново, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивелина Солакова

Членове:

Радка Цариградска

Явор Данаилов при участието на секретаря М. Й. РАНКОВА като разгледа докладваното от Радка Цариградска Въззивно гражданско дело № 20234100500407 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1 и сл. от ГПК.

С Решение № 38/13.03.2023 г. по гр.д. № ***/2022 г. по описа на РС С. е уважен осъдителният иск срещу жалбоподателя „Съгласие – 2004“ ЕООД за заплащане на сумата от 1418,40 лв. арендни възнаграждения по договор за аренда от 07.12.2017г. за стопанските 2018/19,2019/20, 2020/2021г. /всяко по 472лв./, ведно със законната лихва от 10.10.2022г., както и лихви за забава върху всяко от трите вземания общо в размер на 267,25лв., за период от падежа до 09.10.2022г.

Против постановеното първоинстанционно съдебно решение е постъпила в рамките на срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ответника „Съгласие – 2004“ ЕООД, гр. С., чрез управителя и законен представител М.

Й. Д.-Ц., като обжалва същото изцяло. Наведени са оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила – неправилно съдът отхвърлил като неоснователно възражението на жалбоподателя за прихващане на процесното вземане на ищеца с друго вземане до размера на по-малкото от тях. Моли съда, да постанови съдебно решение, с което да отмени обжалваното първоинстанционно такова, вместо което постанови друго, с което да бъде уважено възражението за прихващане на сумата от 783,09лв. с присъждане на направените по делото разноски.

В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК, е постъпил отговор от насрещната страна Н. Г. В. от гр. В. Т., чрез пълномощника й адв. Б. М.

1

ВТАК, в който се заема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Поддържа, че постановеното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено, тъй като съдът се е съобразил с безспорните между страните обстоятелства относно правата на ищцата върху имота, арендуван на ответното дружество и липсата на изпълнение от страна на арендатора. Счита, че отхвърленото възражение за прихващане /поради липса на насрещност/ за неоснователно.

Претендира разноски.

Великотърновски окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

При извършената проверка по реда на чл. 269 изр.1 от ГПК въззивният съд констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно и допустимо.

При проверка за неговата правилност по реда на чл. 269 изр.2 от ГПК в предметните предели, очертани във въззивната жалба, въззивният съд счита, че подадената въззивна жалба, разгледана по същество, е неоснователна, а обжалваното съдебно решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено изцяло.

Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – С. е предявен осъдителен иск от лицето Н. Г. В. от гр. В. Т. срещу „СЪГЛАСИЕ-2004“ ЕООД, гр. С., ул. „Христо Ботев“ № 17; с правно основание чл. 8, ал. 1 ЗАЗ, във вр. с чл. 79 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 1 685.65 лв., от която 1 418.40 лв. арендни възнаграждения за стопанските 2018/2019 г., 2019/2022 г., 2020/2021 г., всяко от които в размер на 472.80 лв. (9.456 дка. по 50 лв.); 267.25 лв. – арендни плащания от които за стопанската 2018/2019 г. – за периода от 01.12.2019 г. до 09.10.2022 г. – в размер на 137.11 лв., за стопанската 2019/2020 г. – за периода от 01.12.2019 г. до 09.10.2022 г. – в размер на 89.04 лв., за стопанската 2020/2021 г. – за периода от 01.12.2021 г. до 09.10.2022 г. – в размер на 41.10 лв., както и законна лихва върху главницата от 10.10.2022 г. до окончателното й изплащане.

Ответното дружество е направило възражение за прихващане с процесните суми, като твърди, че същите следва да се считат за погасени до размера на по-малкото от двете насрещни вземания: вземането за 1 685.65 лв., предмет на ИМ и вземането на М. Й. Д. – Ц. срещу „В. А.“ ЕООД в размер на 783.09 лв., предмет на възражението за прихващане, което е за наем за стопанските години: 2018/2019 г. – в размер на 273.23 лв. (5.042 дка. х 42 лв./дка. = 211.76 лв., + 61.47 лв. за законна лихва); б) 2019/2020 г. – в размер на 257.70 лв.

(5.042 дка. х 43 лв./дка. = 216.81 лв., + 40.89 лв. за законна лихва); в) 2020/2021 г. – в размер на 252.16 лв. (5.042 дка. х 46 лв./дка. = 231.93 лв. + 20.23 лв. за законна лихва).

2

Ищцата основава претенцията си на твърдението, че е собственик на 10/30 ид. ч., /приравнени на 9.456 дка./, от ПИ с идентификатор № *** по КККР в м.

„***“ с площ 28 367 кв. м., нива, трета категория, като придобила собствеността от лицата С. Я. Р., Д. Н. В., С. Н. Г.-К., Р. Н. М. – законни наследници на Н. П. Г., както следва: по договор за дарение от С. Я. Р., ищцата на 13.07.2018 г., придобила 1/30 ид. ч. от процесния имот, а след това закупила от същото лице още 9/30 ид. ч. от имота – на същата дата. Излага, че към момента на придобиване на ид.ч. от имота, същият е бил отдаден под аренда с договор от 07.12.2017 г. от три от съсобствениците и наследници на Н. П. Г. на ответното дружество за срок от шест години – до 30.09.2023г. и бил вписан в Службата по вписванията гр. С. с вх. рег. № ***/11.12.2017 г.

Било уговорено арендно плащане по 50 лв. за дка. арендувана земя. Счита, че договорът обвързва праводателя на ищца – С. Я. Р., която е била съсобственик и нея самата, като тя е встъпила в арендното отношение по право – чл. 17, ал.

2 ЗАЗ и на 23.07.2019 г. твърди да е уведомила ответното дружество, че е придобила собствеността върху 10/30 ид. ч. от имота и заявила, че арендното възнаграждение следва да й се заплати по посочена банкова сметка. Твърди, че плащане не постъпило нито за стопанската 2017/2018 г., но и за последващите стопански 2018/2019 г., 2019/2020 г., 2020/2021 г., всяко от които възлизало на 472.80 лв. (9.456 дка. х 50 лв.) - общо 1 686.07 лв.

Жалбоподателят като ответник в писмен отговор на ИМ оспорва иска и твърди, че е бил уведомен да включване в съсобствеността от две лица - с писмо от 06.12.2018 г. на „В. А.“ ЕООД чрез управителя му С. Л. В. и с писмо от 23.07.2019 г. от ищцата Н. Г. В., която ответникът знаел, че е майка на *** на „В. А.“ ЕООД – С. Л. В. и едноличен собственик на капитала на същото дружество. Било посочено, че в първото писмо е допусната грешка. Не се оспорва, че процесният имот се обработва от ответника, договора, наличие на неизпълнение на задължението му за плащане на рента. Като насрещни твърдения излага, че лицето М. Й. Д. – Ц., управител на ответното дружество, е собственик в лично качество на 155/810 ид.ч. от земеделска земя /приравнена на 5.042 дка./, както следва: от Н. Р. Т. и Н. Р. Т. - по 1/54 ид. ч. от нива 15.856 дка., шеста категория, м. „***“, имот № 102017 по плана на с.

Д. и от нива 10.491 дка., трета категория, м. „***“, имот № 064001 по плана на с. Д., които придобила на 24.06.2015 г. и от Н. Р. Т., Н. Р. Т., А. Т. Й., Р. Т.

Й., И. Г. Т., Г. Л. Н. и М. П. Т., придобила останалите посочени права от тези имоти на 24.06.2015 г. Твърди, че земята била стопанисвана от „В. А.“ ЕООД по силата на Договор за наем на земеделски от 17.02.2015 г., с наемател ЗП С.

Л. В., като Ц. уведомила с писмо от 27.12.2019 г. „В. А.“ ЕООД за претенцията за получаване на наем, но плащане не последвало за нито една от стопанските 2015/2016 г. досега. Счита, че поради липса на съгласие между страните за размера на наема след посочената година, се дължи среднорентното плащане и така в полза на М. Й. Д. – Ц., съществува вземане срещу „В. А.“ ЕООД в общ размер на 783.09 лв., наем, ведно със законната лихва, за стопанските години: а) 2018/2019 г. – в размер на 273.23 лв. (5.042 дка. х 42 лв./дка. = 211.76 лв., + 61.47 лв. за законна лихва); б) 2019/2020 г. – в размер на 257.70 лв. (5.042 дка. х 43 лв./дка. = 216.81 лв., + 40.89 лв. за 3 законна лихва); в) 2020/2021 г. – в размер на 252.16 лв. (5.042 дка. х 46 лв./дка. = 231.93 лв. + 20.23 лв. за законна лихва). На основание това вземане ответникът прави възражението за прихващане. При условията на евентуалност възразява за погасяване по давност на претенцията за стопанската 2018/2019 г.

Настоящата инстанция намира, че фактическата обстановка по делото е правилно установена от районния съд, като между страните няма спор за правнорелевантните факти по правоотношението, предмет на иска, с изключение на давността. Ищцата е собственик на описаната в ИМ част от недвижими имот – нива, поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, в м. „***“ цялата с площ 28 367 кв. м., в землището на с. Д., общ. С., която през 1995г. е възстановена на лицето Н. П. Г., а след смъртта му, наследена от децата му: Д. Н. В., С. Н. Г.-К. и Р. Н. М. при равни права - по 1/3 ид. ч.

Приживе тримата съсобственици са отдали имота под аренда на ответното дружество за срок от шест години - до 30.09.2023 г. Д. Н. В. е починала на 11.06.2018 г. и единственият й наследник - С. Я. Р. е прехвърлила своята част от процесния имот на ищцата Н. Г. В.. В чл. 6 от договора за аренда е уговорено арендно плащане в размер на 50 лв./дка. След като Н. Г. В. е станала страна по този договор на основание чл. 17, ал. 2, изр. 1 ЗАЗ и в изпълнение на задължението си по чл. 17, ал. 3, изр. 1 ЗАЗ, изпратила писмо на 23.07.2019г. до арендатора, че е придобила собствеността и посочила банкова сметка, по която да се изплаща рентата. В писмото изрично се сочи, че в предходно писмо от името на „В. А.“, погрешно е посочено това дружество като собственик на ид.ч. от имота, вместо ищцата. Безспорно е, че не е извършвано плащане по договора за аренда към ищцата за стопанските 2017/2018 г., 2018/2019 г., 2019/2020 г., 2020/2021 г.

Във връзка с твърденията на ответното дружество от събраните доказателства е установено, че неговият управител - М. Й. Д. – Ц., като физическо лице, е придобила ид.ч. от други имоти - 155/810 ид. ч. от земеделска земя, равняваща се на 5.042 дка., от нива 15.856 дка., шеста категория, м. „***“, имот № 102017 по плана на с. Д., и от нива 10.491 дка., трета категория, м.

„***“, имот № 064001 по плана на с. Д., общ. С.. По силата на договор за наем на земеделски земи /на л. 46 от гр.д. на РС С. от 17.02.2015 г./, един от другите съсобственици на тези имоти - А. И. Г., ги е предоставила под наем за 10 стопански години на ЗП С. Л. В., като наемател. В договора не фигурира като наемател нито ищцата по делото, нито дружеството „В. А.“. Договорът обвързва М. Й. Д. – Ц. като съсобственик.

Предмет на делото е предявен главен иск с правно основание по чл. 8, ал. 1 ЗАЗ, във вр. с чл. 79 от ЗЗД, чието уважаване е предпоставено от успешно проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца, че между страните е съществувало валидно облигационно отношение по договор за аренда на земеделска земя, че е настъпила изсикуемостта на вземането за процесните стопански години, респ. арендаторът е в забава, за което дължи мораторна лихва.

Предявените искове са процесуално допустими, а по същество правилно уважени като основателни.

4

Правните изводи на първоинстанционният съд, формирани въз основа на установената от този съд и възприета изцяло от въззивният съд фактическа обстановка, са правилни. Въззивната инстанция възприема изцяло мотивите на първоинстанционният съд за основателност на предявените главен и акцесорен иск и за неоснователност на възраженията за погасителна давност и прихващане, които мотиви са изчерпателни и са изцяло в съответствие със закона и към които въззивният съд препраща на основание чл. 272 ГПК.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба въззивният съд излага следното:

Не се оспорва от жалбоподателя „СЪГЛАСИЕ-2004“ ЕООД, че е в договорни отношения с ищцата по договор за аренда, както и че не й е заплатена претендираната сума от 1 418.40 лв.