Решение № 2929 от 16.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2929 гр. София, 16.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100507642 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство „Т.“ ЕООД срещу Решение № 2951 от 27.02.2023 г. по гр. д. № 63327/2021 г. по описа на СРС, 138 състав, с което са уважени предявените от „У.т.о. – България“ ЕООД срещу „Т.“ ЕООД искове с правно основание чл. 361 ТЗ и чл. 86 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 18366,98 лв. за извършени спедиторски услуги по договор за превоз на стоки по направление Китай – България, както и за сумата от 1894,21 лв.-лихва за забава за периода от 03.11.2020г.- 30.09.2021г.

С жалбата решението се атакува с доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Иска се отмяна на атакувания акт, отхвърляне на исковете изцяло, а при условията на евентуалност отхвърляне на претенцията за магазинаж в размер на 17554,57 лв. Поддържа се Претендират се разноски за двете инстанции.

В срока по чл.263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „У.т.о. – България“ ЕООД, в който е изразено подробно становище за нейната неоснователност. Претендират се разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

1

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 361 ТЗ, вр.чл.79, ал.1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

В исковата молба „У.т.о. - България” ЕООД твърди, че е сключил с ответника „Т.” ЕООД спедиционен договор, по силата на който е възложил на превозвач договорения превоз и същият е изпълнен точно. Поддържа, че ответникът не изпълнил задължението си да заплати договореното възнаграждение за извършени спедиторски услуги в размер на 18366,98 лв., поради което изпаднал в забава. Ето защо претендира заплащането на посоченото възнаграждение, както и лихва за забава в размер на 1894,21 лв. за периода от 03.11.2020 г. до 30.09.2021 г.

Ответникът оспорва предявените искове по основание и размер. Твърди, че поради съществено закъснение в доставката на пратката и неспазване на договорения срок за ответното дружество е било невъзможно да изпълни три поети поръчки за изработка на пътнически асансьори, което е довело до начисляване на неустойки за забавено изпълнение по тези три поръчки, съответно до претърпени загуби за дружеството. Не оспорва дължимостта на сумата от 656, 72 лв. – мито и ДДС, 48 лв. с ДДС – транспортни разходи и 105,61 лв. с ДДС за митническо посредничество.

Оспорва изцяло претенцията за магазинаж.

С постановеното решение, Софийски районен съд е приел за доказано наличието на валидно сключен спедиционен договор, изпълнение по него и то не само по изпълнителната сделка, но и по отчетната такава, поради което за спедитора се поражда правото да получи неизплатеното му възнаграждение. Счел е, че ответното дружество не се е отказало от поръчката, а тъй като същата не била приета, то ищецът е сторил разходи за нейното съхранение в претендирания размер, които следва да му бъдат заплатени. Районният съд е приел, че ответното дружество не е заплатило тези разходи, поради това решаващият съд е уважил в цялост предявените искове.

Решението на Софийски районен съд е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.

Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от СРС и по идентичен начин се установява и пред настоящата инстанция. Във връзка с доводите във въззивна жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно чл. 361 ТЗ, със спедиционния договор спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя договор за превоз на товар. Основният предмет на спедиционния договор е обезпечаването и организирането на изпращането на товари от товародателя на товарополучателя от собствено име, но за сметка на изпращача, чрез избор на превозвачи и сключване на един или повече договори с тях. Спедиционният договор е двустранен, неформален, 2 консенсуален, комутативен и възмезден договор. При спедиционния договор за спедитора възникват две основни правни задължения - 1. да изпълни поръчката без отклонения съобразно възложения мандат и нарежданията на комитента, т. е. да сключи договор за превоз за сметка на комитента от свое име (при същинския договор за спедиция) или от името на комитента (при несъщинския договор за спедиция) и 2. да даде отчет (да прехвърли на комитента придобитите в изпълнение на поръчката от свое име, но за сметка на мандата, субективни права и правни задължения от т. нар. изпълнителна сделка, за да могат правните й последици да се отразят в патримониума на доверителя). Това правоприемство се постига чрез едно или повече отчетни действия - арг. чл. 355 ТЗ. За комитента възникват две основни правни задължения – 1. да получи резултата от изпълнителната сделка и 2. да заплати направените разноски, заедно с лихвите и вредите, които е претърпял спедиторът във връзка с изпълнението на поръчката. (арг. чл. 356, ал. 2, изр. 1 ТЗ, както и чл. 285, предл. 2 ЗЗД, във вр. с чл.

348, ал. 2 ТЗ) и да заплати уговореното комисионно възнаграждение при точно и добросъвестно изпълнение на уговорения мандат.

За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже сключването на съответния договор с ответника, както и че е изпълнил задълженията си по същия да извърши/организира превоза съобразно уговореното и че стоките са доставени на получателя. По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг и изпадането на ответника в забава, както и размера на претендираното обезщетение. В тежест на ответника при доказване на горните факти е да докаже погасяване на задълженията в уговорения срок.

Не се оспорва от страните наличието на облигационни отношение във връзка със спедиция и транспорт чрез е-заявка на предварително платена пратка от Китай с № 20009237 на стойност 1340 USD, съгласно оферта на ищцовото дружество. В отговора на исковата молба ответникът не оспорва дължимостта на сумата от 656, 72 лв. – мито и ДДС, 48 лв. с ДДС – транспортни разходи и 105,61 лв. с ДДС за митническо посредничество.

От ангажираните по делото писмени доказателства – коносомент, търговска фактура и разменена между страните кореспонденция и гласни такива, се установява, че ищецът е поел задължение да сключи от свое име за сметка на ответника, договор за превоз на стоки по направление Китай - България, срещу заплащане на спедиционно възнаграждение, поради което въззивният съд намира страните да са били в облигационни отношения по повод на същата. Първоначално възложената услуга се е отнасяло до по-малък товар, различни начална и крайна точка на морски превоз. С окончателна заявка от 17.08.2020 г. ответното дружество е потвърдило начална точка Кингдао и крайна такава – пристанище Варна, както и доставка до склад в София.

Установява се, че пратката е планирана за отплаване на 28.08.2020 г., но същата е отплавала на 04.09.2020 г. от порт Кингдао, съгласно информация от линията. По предварително разписание на линията същата е следвало да пристегне в пристанище Варна около 20.10.2020 г. Процесната пратка е пристигнала на пристанище Варна на 04.11.2020 г.

Противно на възраженията на въззивника в офертата на ищеца не е посочен срок за извършване на превоза. Единствено в разменената кореспонденция, която не се оспорва от ответника, са упоменати ориентировъчни дати за пристигане на пратката на пристанище Варна по предварително разписание на линията – превозвач след натоварването на същата, но не и срок за осъществяване на превоза от пристанище Кингдао до пристанище Варна като елемент от договорното правоотношение.

3

Показанията на св. Е.З. (съпруга на управителя на ответника и служител в ответното дружество) в обратния смисъл съдът не кредитира, доколкото са изолирани и противоречат на наличната кореспонденция, съдържаща офертата на ищеца.

Следователно същото е неоснователно.

Наред с това от ангажираните по делото доказателства не се установява ответникът да се е отказал от поръчения товар. Последното се потвърждава от показанията на разпитаните св. Е.З., както и от св. И.Т. (на длъжност шофьор при ответника), съгласно които представител на ответника – св. Тодоров е ходил неколкократно до склада на ищеца, за да получи процесната стока.

В случая, с оглед установеното от фактическа страна и въведените в процеса доводи и възражения следва да се приеме, че предпоставките за уважаване на иска са налице в пълнота. Противно на изложеното във въззивната жалба не се установи ищецът да е неизправна страна по договора, респективно ответното дружество да е изправна такава. Напротив от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че изправна страна по договора е именно ищецът „У.т.о. - България” ЕООД, доколкото е изпълнил задълженията си по договора, доколкото по делото се установява изпълнението на спедиционния договор да е сведено до знанието на ответника. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че са били информирани от ищеца както за датата, на която стоката е пристигнала, така и за мястото, на което се съхранява. Следователно по делото се установява, че ищецът е изпълнил и отчетната сделка с оглед препращащата норма на чл. 361, ал.2 ТЗ към правилата на комисионния договор, спедиторът е длъжен да даде сметка на възложителя и да му прехвърли резултатите от изпълнителната сделка (чл. 355 ТЗ), за да възникне правото му да получи възнаграждение за извършената спедиционната услуга, както правилно е приел и първоинстанционният съд. В този смисъл следва да се приеме, че има извършен отчет според изискването на чл. 355 ТЗ и ответникът дължи на ищеца уговорените спедиционни възнаграждения.

По отношение на оплакването на въззивника, че не е упълномощавал ищеца да премести пратката в собствения си склад, въззивният съд намира следното:

От писмените и гласните доказателства (показанията на св. З., които съдът кредитира в тази част), събрани по делото, се установява, че е налице упълномощителна сделка, съгласно която на основание чл. 19, пар. 1 Регламент № 952 /2013 на Европейския парламент и Съвета за създаване на Митнически кодекс на общността „Т.” ЕООД възлага на „У.т.о. - България” ЕООД осъществяване на пряко митническо представителство по смисъла на регламента. По делото се установява, че ищецът е уведомил ответното дружество, както писмено, така и устно, че ако до 90 дни не си вземе стоката, същата ще бъде унищожена (конфискувана от държавата), съгласно действащото законодателство. Съобразно текста на чл. 149 от Регламент (ЕС) № 952/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 9 октомври 2013 година за създаване на Митнически кодекс на Съюза, несъюзни стоки, каквито се явяват процесните доставени от Китай, на временно складиране се поставят под митнически режим или се реекспортират в рамките на 90 дни. Съгласно член 79, пар. 1, б. а от същия Регламент митническо задължение при внос на стоки, подлежащи на облагане с вносни мита, възниква при неизпълнение на едно от задълженията, установени в митническото законодателство във връзка с въвеждането на несъюзни стоки на митническата територия на Съюза, тяхното отклоняване от митнически надзор или движението, усъвършенстването, складирането, временното складиране, временния внос или разпореждането с тези стоки на тази територия. Горното задължение 4 възниква в момента, в който изискването, чието неизпълнение поражда митническото задължение, не се изпълнява или престава да се изпълнява (чл. 79, пар. 2, б. а от Регламента).