Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 60 от 25.01.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно наказателно дело 664/2023
Вид
Решение № 60
Подписан
25.01.2024
В сила
25.01.2024
Състав
Ружена Керанова, Татяна Грозданова, Спас Иванчев

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. София, 25.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ружена Керанова

Членове:

Спас Иванчев

Татяна Грозданова при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора К. Ф. като разгледа докладваното от Татяна Грозданова Касационно наказателно дело от общ характер № 20238002200664 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационната жалба на защитника на подс. А. И. Ш. срещу решение № 65/09.05.2023 година по в.н.о.х.д. № 43/2023 година на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдена постановената от ОС Пловдив присъда № 82/28.11.2022 година по н.о.х.д. № 543/2022 година.

В касационната жалба са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Като съществено нарушение на процесуалните правила, довели до ограничаване правото на защита на подс. Ш. се сочи отказа на въззивния съд да назначи повторна или допълнителна разширена (петорна) комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза както на подсъдимия, така и на пострадалия З. за установяване на вменяемостта на първия и свидетелската годност на втория. Нарушението на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК се обосновава с осъждането на подс. Ш. по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК, вместо за умишлено нанесена телесна повреда. Явната несправедливост на наложеното наказание от четири години лишаване от свобода се обосновава с недооценяване на възрастта и здравословното състояние на подсъдимия Ш..

Към касационната инстанция се отправят няколко алтернативни искания – да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК и да 1 оправдае подс. Ш., или да отмени решението на апелативния съд и да върне делото за ново разглеждане на въззивния или първоинстанционния съд поради допуснати съществени нарушения на закона, довели до ограничаване правата на подсъдимия, или да измени въззивното решение и приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, или да намали наложеното наказание.

В съдебното заседание подс. Ш., редовно призован, не се явява.

Защитникът поддържа касационната жалба и изложените в нея съображения и искания.

Прокурорът от ВКП дава аргументирано становище за неоснователност на касационната жалба и предлага на съда да остави в сила атакуваното решение на Пловдивския апелативен съд като правилно и законосъобразно.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 350, ал. 2 НПК, от надлежно легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на касационен контрол на основание чл. 346, т. 1 НПК.

С присъда № 82/28.11.2022 година, постановена по н.о.х.д. № 543/2022 година, Пловдивският окръжен съд признал подс. А. И. Ш. за виновен в извършването на 07.08.2020 година в гр. Карлово на довършен опит за убийство на Г. В. З. и на основание чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 58, б. „а“, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му наложил наказание от четири години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим.

С атакуваното въззивно решение Пловдивският апелативен съд потвърдил присъдата изцяло.

Изложените в касационната жалба съображения в подкрепа на заявените касационни основания и първите две алтернативни искания – за оправдаване на подсъдимия и за връщане на делото за ново разглеждане от първата или въззивната инстанция, налагат да бъдат припомнени някои принципни положения във връзка с касационното производство и правомощията на върховната инстанция.

Връщане на делото за ново разглеждане от първата инстанция е възможно само в случаите, когато този съд е допуснал съществени и отстраними при ново разглеждане процесуални нарушения, които въззивният съд е в невъзможност да отстрани. Това са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 2, т. 2-4 НПК, за които и върховният съд по силата на чл. 124 от Конституцията следи служебно. Такива не са заявени с касационната жалба, а и не се констатират.

Касационният съд е съд по правото, а не по фактите и не може да установява нови фактически положения. Предмет на касационната проверка е въззивното решение. Когато доказателствено-аналитичната дейност на 2 въззивния съд е съобразена с процесуалните правила за събиране, проверка и оценка на доказателствата и мотивите на съдебния акт позволяват да бъде проследено формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд, за ВКС фактите са такива, каквито са посочени в обжалваното решение. От това принципно положение следва, че за да упражни ВКС правомощието си по чл.

354, ал. 1, т. 2 НПК и да оправдае подсъдимия в касационното производство, установените от въззивната инстанция фактически положения трябва да сочат на основанието по чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – деянието да не е извършено от подсъдимия или да не съставлява престъпление, поради неговата обективна или субективна несъставомерност.

По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК:

То следва да бъде разгледано с приоритет, защото проверката за правилно приложение на материалния закон, както и за справедливост на наложеното наказание, е възможна само, ако е разкрита обективната истина по делото и фактите са установени при стриктно спазване от решаващите съдилища на процесуалните правила за събиране, оценка и анализ на доказателствената маса.

В касационната жалба се съдържа оплакване за нарушение на чл. 13 НПК, изразило се според касатора в неоснователен отказ на решаващите съдилища да назначат повторна или допълнителна съдебно-психиатрична експертиза на подсъдимия и на пострадалия, както и за нарушения на чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК по повод оценката на показанията на пострадалия З..

За тях защитникът твърди, че са непоследователни и противоречиви, но решаващите съдилища са ги кредитирали като достоверни в тези части, които обслужват обвинителната теза. Тези доводи неправилно са изложени в касационната жалба в подкрепа на претенцията за допуснато нарушение на материалния закон, тъй като се отнасят до процесуалната екзактност на аналитично-оценъчната дейност на контролирания съд.

Върховната инстанция не констатира наличието на претендираните съществени процесуални нарушения.

Въззивната инстанция е изпълнила в пълен обем задължението си по чл.

314 НПК да провери изцяло първоинстанционната присъда, което е установимо от мотивите на обжалваното решение. Тя е била изключително улеснена, тъй като окръжният съд стриктно е спазил процесуалните правила за допускане, събиране и оценка на доказателствата по чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК, както и задължението си по чл. 305, ал. 3 НПК. Внимателният преглед на мотивите на първоинстанционния съд сочи, че Пловдивският окръжен съд е обсъдил всички доказателства и доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, интерпретирал ги е съобразно действителното им съдържание и при спазване на принципите на формалната логика, поради което апелативният съд не е имал основание да упражни правомощието си по чл. 316 НПК и изцяло е възприел фактическата обстановка, която първата инстанция е приела за доказана. Показанията на пострадалия З. в съдебното производство и прочетените по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК негови показания от досъдебното производство, дадени 3 пред съдия, не са единственото доказателствено средство, на което първоинстанционният съд е изградил своите фактически изводи в подкрепа на обвинителната теза, каквото е оплакването на касатора. Показанията на пострадалия като гласно доказателствено средство, съдържащо преки доказателства, са обсъдени подробно и изключително прецизно от окръжния съд. Те са съпоставени с показанията на св. Р., заключенията на съдебномедицинските експертизи, установяващи вида на травматичните увреждания на пострадалия и на подсъдимия и механизма на причиняването им, заключението на съдебно-трасологичната експертиза, изследвала вещественото доказателство – тенисна фланелка на пострадалия, с която е бил облечен по време на инцидента, протокола за оглед на местопроизшествие, протокола за освидетелстване на подс. Ш., показанията на свидетелите И., Й.

З.а и Х. И. и обясненията на подс. Ш.. Фактическите изводи на първата инстанция относно причината за възникване на конфликта, действията на подс. Ш. и тяхната последователност, броя на нанесените удари с вещественото доказателство нож с черна дръжка и надпис „Хан Тервел“ и тяхната локализация, противодействието на пострадалия З. и употребените за това средства, са изведени от годни доказателствени източници, поради което с основание са били възприети без корекция от въззивната инстанция, която се е съгласила с доказателствения анализ.

Несъгласието на защитата с фактическите изводи на решаващите съдилища и в частност – с дадения кредит на доверие на показанията на пострадалия З., в които се съдържат данните, относими към главния доказателствен факт, е оплакване за фактическа необоснованост, която не е самостоятелно касационно основание след като стриктно са спазени процесуалните правила по чл. 14, ал. 1 и чл. 107, ал. 5 НПК във връзка с анализа и оценката на доказателствените източници.

Оплакването, че решаващите съдилища са ограничили процесуалните права на подс. Ш. с отказа да назначат повторна или допълнителна комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза както на подсъдимия, така и на пострадалия З., също е неоснователно.

Поначало съдът не е длъжен да удовлетворява всички доказателствени искания на страните и да назначава повторни или допълнителни разширени експертизи поради това, че заключенията им са оспорени от страните, без да се изложат убедителни съображения по повод на тяхната неправилност или непълнота. Изразените пред двете инстанции по фактите и сега в касационната жалба съмнения на касатора в свидетелската годност на пострадалия З., почиващи на неконкретизирани лични възприятия, не могат да обосноват нито непълнота, нито неправилност на заключенията на основната и допълнителната тройна комплексна съдебнопсихиатрична и психологични експертизи, които са изготвени от компетентни лица, които притежават необходимите специални знания. Според тях независимо от констатирания синдром на алкохолна зависимост, наличие на характерна промяна на личността и състоянието на обикновено алкохолно опиване от средна степен, в което се е намирал по време на посегателството, пострадалият З. е могъл правилно да възприема фактите от значение за 4 делото и да дава достоверни показания за тях, при условие, че желае. Изводът е изграден върху извършеното освидетелстване за нуждите на експертното изследване, при което не са установени данни за качествени нарушения и абнормни възприятия или болестна мотивация. Несподеляем е доводът на защитника, че заключението на допълнителната тройна комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза е неправилно, тъй вещите лица не са извършили повторен преглед на З.. В състава на експертите, изготвили заключението, е включено вещото лице, което е освидетелствало св. З. за целите на основната съдебно-психиатрична експертиза и което е имало преки и непосредствени наблюдения върху неговото психично и психологично състояние. Процесуалният закон не поставя изискване към допълнителните съдебно-психиатрични експертизи за повторно освидетелстване на подекспертния. То е ненужно, когато няма обективни, а не хипотетични, данни за настъпила промяна в състоянието на освидетелствания, които да са и налични по делото.

Констатираните от първата инстанция противоречия в показанията на пострадалия З. с дадените на досъдебното производство и заявената липса на спомен за конкретни обстоятелства, за които преди това е разказал пред съдия, също не може да постави под съмнение свидетелската му годност.

Способността на човека да запамети подробно факти и обстоятелства от заобикалящата го действителност и след време да възпроизведе спомена за тях със същата степен на подробност и точност, с която ги е възприел и запаметил, без привнасяне и на обстоятелства, които не са се случили, е различна при отделните хора. Процесуалният закон държи сметка за това, поради което е предвидил процесуалната техника за отстраняване на съществени противоречия или липса на спомен в показанията на свидетел чрез прочитането на дадените от него в досъдебното производство по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК Този процесуален прийом е приложен от решаващия първоинстанционен съд, който в изпълнение на задължението си по чл. 305, ал. 3 НПК подробно е обсъдил противоречията в дадените по различно време показания от пострадалия и е дал ясен отговор на кои показания и в кои части дава вяра и защо.