Решение № 3880 от 13.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3880 гр. София, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20211100513890 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена по пощата на 11.5.2021 г. и постъпила в съда на 12.5.2021 г., на ищеца „П.К.Б.“ ЕООД срещу решение № 20100177/20.4.2021 г., постановено по гражданско дело № 15380/2019 г. на Софийския районен съд, 170 състав, с което съдът отхвърля предявения от жалбоподателя срещу В. М. К. и Ц. М. К. установителен иск за съществуване на вземане за сумата от 3532,38 лева, дължима от ответниците солидарно по сключения между страните Договор за потребителски кредит № **********/22.07.2017 г., за която сума ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 49800/2018 г. по описа на СРС, като неоснователен.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваният акт на първоинстанционния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Доколкото ищецът не бил банкова институция, чл. 60, ал. 2 ЗКИ не бил приложим към процесните правоотношения, както и дадените с т. 18 от ТР 4/2013 г. на 1

ОСГТК на ВКС задължителни тълкувателни разяснения. Съдът следвало да зачете уговорката в чл. 12.3, според която предсрочната изискуемост настъпва автоматично – след изтичане на 30 дни след просрочие на вноска.

Следвало да приложи и разпоредбата на чл. 235 ГПК и да съобрази, че длъжниците били уведомени в хода на делото, както и настъпилия в хода на процеса падеж на задължението. Ето защо моли въззивния съд да отмени изцяло решението на първоинстанционния и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Ответникът по иска и по жалбата В. М. К. не взема становище по допустимостта и основателността на жалбата.

Ответникът Ц. М. К., действащ чрез назначения му по реда на чл. 47, ал.

6 ГПК особен представител, в откритото заседание оспорва жалбата. Моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди обжалваното решение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по

ОСНОВАТЕЛНА. същество въззивната жалба е ЧАСТИЧНО

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Същото е частично неправилно поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран със субективно съединени установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.

79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 от Закона за потребителския кредит.

2

Ищецът „П.К.Б.“ ЕООД е подал срещу В. М. К. и Ц. М. К. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 3532,38 лева, представляващ подлежаща на връщане заета сума по договор за потребителски кредит № **********/22.07.2017 г., заедно със законната лихва от 30.7.2018 г. до погасяване на задължението. След като заповедта за изпълнение е връчена на ответниците по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК /приложима редакция ДВ бр. 86 от 2017 г./ съдът е дал указания на ищеца и в срок са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение.

В заявлението за издаване на заповед за изпълнение ищецът твърди, че между него, като кредитодател, В. М. К. – кредитополучател, и ответника Ц.

М. К., съдлъжник, е налице облигационно отношение по договор за потребителски кредит, по силата на който на кредитополучателя е предоставен кредит, непогасената главница по който е 3532,38 лева.

В исковата молба ищецът „П.К.Б.“ ЕООД твърди, че между него и ответниците е налице облигационно отношение по договор за потребителски кредит № **********/22.7.2017 г., по силата на който на кредитополучателя е предоставен кредит в размер на 2000 лева, усвоен на същата дата. Поддържа, че кредитоплучателят и солидарният длъжник поели задължение да връщат заема на 24 равни месечни вноски с падежи от 10.9.2017 г. – 10.8.2019 г., включващи главница и възнаградителна лихва /която лихва възлиза на 967,36 лева/. Поддържа, че между страните е сключено и споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги, по силата на което ищецът е поел задължение да извърши посочените в него услуги, а кредитополучателят – да му заплати възнаграждение в размер на 1500 лева, което страните са уговорили да бъде платено разсрочено, с всяка от погасителните вноски.

Поддържа, че поради неизпълнение на длъжника вземанията са станали предсрочно изискуеми.

Моли съда да установи задължението за връщане на заетата сума – това по заповедта.

По правната квалификация на исковете:

Основанието на иска са твърденията на страните за обстоятелствата, от които извеждат претендираното право. Правната квалификация на 3 претенциите следва да се даде от съда служебно съобразно твърденията на страните. Съобразно мотивите на т. 11 б от тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК в производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност.

В случая и в заявлението, и в петитума на исковата молба ищецът претендира само „главница“ по договора за кредит – не и други вземания, не и вземания по договор за допълнителни услуги. Ето защо и съобразно твърденията на ищеца съдът следва да разгледа единствено претенциите за връщане на заетата сум,а /главницата/ - по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД.

По основателността на исковете:

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. За уважаването на исковете в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е сключен договор за заем /чрез предаване на заетата сума/, по силата на който за ответника и солидарния длъжник е възникнало задължение да я върне, че е настъпил падежът.

Страните не спорят, а и от представените писмени доказателства се установяват следните обстоятелства: че на 24.7.2017 г. между ищеца, като кредитодател, от една страна, и В. М. К. – кредитополучател, и ответника Ц.

М. К., съдлъжник, е сключен договор за потребителски кредит № **********/22.7.2017 г., по силата на който на кредитополучателя е предоставен кредит в размер на 2000 лева, усвоен на 24.7.2017 г. /видно от представеното извлечение от сметката на ищеца/; че кредитополучателят и ответникът поели задължение да връщат заема на 24 равни месечни вноски с 4 падежи от 10.9.2017 г. – 10.8.2019 г., включващи главница и възнаградителна лихва /която лихва възлиза на 967,36 лева/.

Според мотивите на т. 1.2 от Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по ТД № 8/2017 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват - например ищецът придобива спорното право след предявяването на иска, притезанието става изискуемо в течение на делото, ответникът плаща или прихваща след предявяването на иска. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.

Доколкото крайният падеж на задълженията по процесния договор е настъпил, не е релевантно за изискуемостта на задълженията обстоятелството дали е изпратено до първия ответник уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост.

Следва да се посочи, че в случая не е релевантно дали съдлъжникът има качеството на поръчител или не и дали предсрочната изискуемост е настъпила автоматично /30 дни след забава на погасителната вноска/.

Съдлъжникът не твърди да има качеството на поръчител, но дори и да има то заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в срока по чл.

147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.

Не се установява единствената претендирана заета сума /„главницата“ по договора за кредит/ да надхвърля 2000 лева, поради което исковете за установяване на задължения над 2000 лева са неоснователни само на това основание – не е дадена сума в по-голям размер.

По отношение на претенциите за сумата до 2000 лева въззивният съд намира следното:

Въпреки че не е наведено възражения за невалидност на уговорката за размера на годишната възнаградителна лихва, въззивният съд следва да се 5 произнесе по действителността на клаузата. Съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Подобен извод следва и от мотивите на Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. При тази проверка настоящият състав на въззивния съд намира клаузата за нищожна.

По действащото българско право максималният размер на договорната лихва /възнаградителна, мораторна, компенсаторна/ е ограничен единствено о т чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.

Добрите нрави са неписани етични правила, приети в обществото, които целят да създадат равнопоставеност, добросъвестно упражняване на примата и взаимно зачитане на правата на гражданите. При преценката дали уговорената между страните възнаградителна лихва противоречи или не на добрите нрави следва да се отчетат естеството и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да обеднее от предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните материални ценности /златото и недвижимите имоти/ през конкретния период от време, курсът на основния лихвен процент на БНБ, тримесечният ЛИБОР за съответния вид валута и др.

/виж тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.дело № 1/2009 г., на ВКС, ОСТК, което може да се приложи и в случая/.